Синът ми не се обади три месеца. Мислех си, че е зает с работа. Накрая не издържах и отидох при него без предупреждение. Вратата ми отвори непозната жена и ми каза, че живее там от половин година.
Ако онази сутрин не бях се качила в автобуса за Пловдив, сигурно още щях да се лъжа, че Иван просто няма време.
Че работа, че проект, че младите така са бързат, забравят да се сетят за майките си. Но аз отидох. И това, което заварих пред неговата врата, преобърна целия ми свят.
Всичко започна уж обикновено. Обикновено се обаждаше в неделя, към обяд, между моята пилешка супа и неговото кафе. Понякога през седмицата пращаше едно кратко съобщение питаше как е кръвното ми, дали съм ходила на лекар, дали баба Стоянова от първия етаж пак вдига шум. Тези обикновени неща. След смъртта на Петър тия разговори ми бяха като въздух. Единственото, за което се държах.
Шестдесет и една, четири години вдовица, трийсет и две години работа в кадастъра в общината и изведнъж пенсия, празен апартамент и тишина, пълна само с един неделен звън.
През май Иван спря да се обажда.
Не се притесних веднага. Първата седмица казах си, забравил е. Пратих му съобщение. Отговори накратко: Много работа, ще звънна после. Не звънна. Втората седмица пак съобщение. Всичко е наред, мамо, ще поговорим. Трета пълна тишина. Звънях, не вдигаше. Чак след няколко часа ми пишеше, с едни думи сякаш някой друг пише вместо него.
Станка жената, с която ходихме на гимнастика в читалището, ми каза право в очите:
Лиляно, иди да го видиш. Има нещо.
Може би си има приятелка, затова не казва защитих го повече пред себе си, отколкото пред Станка.
Тогава още повече трябва да се обади вдигна рамене тя.
Но аз все отлагах. Иван не обичаше изненади. Още когато Петър беше жив, веднъж го посетихме неочаквано, гледаше така, сякаш сме открили нещо страшно, а той имал само малко бъркотия в кухнята. Такъв си е трябва му личното пространство. Разбирах го. Или така си мислех.
През август не издържах. Купих билет за автобуса София-Пловдив, още тричасово пътуване. Взех буркан от моя сладко с кайсии и тава тутманик Иван го обожаваше още от ученик. През цялото пътуване си повтарях какво ще му кажа. Че ми липсва. Че не трябва да звъни всеки ден, но веднъж в седмицата… това не е много. Че съм майка му, не тежест.
Влязох във входа към три следобед. Третият етаж, вратата вдясно, кафявата изтривалка с надписа Добре дошли, дето му я купих за нов дом.
Изтривалката я нямаше.
Вместо нея сива, без нищо. Позвъних. Вратата отвори жена, млада, трийсетгодишна да речеш, тъмна коса, късо постригана, по анцуг и с чаша билков чай в ръка.
Добър ден, търся Иван Георгиев казах спокойно.
Жената присви очи.
Няма такъв тук. Живея тук от половин година.
Стоях с торбата с тутманика и с буркана сладко и не можех да си поема въздух. Жената Николина, както после се представи ме покани вътре, сигурно изглеждах на път да припадна.
Апартаментът беше съвсем различен. Други мебели, други пердета, стените пребоядисани. Нищо познато. Няма и следа от сина ми.
Николина наемала през агенция. Не познава лично хазяина, всичко минава през посредник. Даде ми номер. Звъннах веднага, от дивана, на който допреди месеци Иван седеше.
Посредникът потвърди Иван Георгиев дал апартамента под наем през февруари. Не, не дал адрес за кореспонденция. Да, плаща редовно, българска сметка.
Върнах се в София с последния автобус. Не плаках. Бях прекалено объркана. Синът ми единствен, този, който ме държа за ръката на погребението на Петър, който попълваше данъчните ми декларации, който казваше: мамо, винаги можеш да разчиташ на мен се изнесъл, дал жилището си на чужда жена и не казал нито дума.
Три дни не се обадих. Исках той да звънне. Не звънна.
На четвъртия ден написах кратко: Бях в Пловдив. Знам, че не си на Отец Паисий. Обади се.
Звънна след час. За първи път от три месеца чух гласа му на живо, не от секретаря.
Мамо, съжалявам. Трябваше да кажа.
Къде си?
Мълча. Дълго, тежко.
В Осло, Норвегия. Още от март.
Седнах на стола в кухнята. От прозореца съседката простираше пране на балкона. Светът сякаш беше същият, а моят се разпадаше.
Иван говори дълго. Че след смъртта на татко се е чувствал задушен. Че моите разговори, въпросите за кръвното, пакети с тутманик всичко това го задушавало още повече. Не могъл да ми го каже, знаел, че ще ме счупи. Затова избрал най-лошото, бягството.
Чувствах, че ако не замина, ще се задуша каза глухо. Не от теб, мамо. От това, че трябваше да съм вместо татко. Да съм някакъв смисъл.
Исках да крещя. Исках да му кажа, че никога не съм го искала за заместител. Но като си затворих очите и бях честна със себе си видях всичките тия неделни разговори, в които споделях всяка подробност, дори счетоводните сметки. Все едно ми беше мъж, не син.
Не можах да го кажа на глас. Не бях готова.
Ела си за Коледа успях само да кажа.
Ще дойда, мамо.
Затворих и седях в кухнята до късно. Тутманикът, който занесох в Пловдив, стоеше недокоснат на плота. Изядох парче сама. Добър беше. Винаги е бил.
Иван се прибра през декември. Седеше на Бъдни вечер срещу мен на мястото на Петър, но не като заместител. Като възрастен мъж, направил нещо ужасно, но имал своите причини. Не говорихме за Осло на трапезата. Може някой ден. Може и никога.
Станка понякога ме пита, простила ли съм му. Не знам как да отговоря. Само знам, че сега, като звъни в неделя и звъни редовно се старая да говоря по-кратко, по-често да го питам за него, не да говоря само за себе си. Малко е. Но отнякъде трябва да се почне.
Понякога най-голямата любов, която майка може да даде на порасналото си дете, е да го пусне да си тръгне. Дори и никой да не я е учил как става това.
