Падчерицата
Когато се запознах с Мария и се влюбихме, Яна беше само на шест години. Беше израснала без баща и толкова жадуваше за обич, че между нас нямаше никакви трудности да свикнем един с друг. Живеехме в пълна хармония, докато не дойде тийнейджърският бунт!
Ти не си ми баща! извика един ден Яна.
Как така не съм? А кой, извинете, толкова години изслушваше оплакванията ѝ от съученици, и ѝ защитаваше честта по родителските срещи? Кой криеше последните бонбони вкъщи, за да ги даде на Яна, когато е разстроена? Кой пазеше тайната ѝ, че е заела куклата на капризната Мони от нашия двор, и кой през нощта, на пръсти, върна куклата в храстите, сякаш винаги си е била там?
Споразумяхме се още преди години да си държим на думата та ако Яна още от малка ме нарича татко, защо сега станах не баща? Думите на момичето, което винаги съм считал за своя дъщеря, ме нараниха дълбоко, но не си позволих да покажа болката. Първо, защото съм мъж, и второ обидата ми нямаше да реши нищо, само щеше да задълбочи пропастта.
Аргумент приет! отговорих уж на шега, с ръка на челото като за поздрав. Тогава да обсъдим новите ни отношения? Да уточним правата и задълженията на не баща и не дъщеря.
Колкото и да ми тежеше, разбрах, че това е пътят да ѝ дам свобода да избира, но в рамките на позволеното от самата нея. И все пак, Яна ме изненада и този път промърмори недоволно: Не искам! и тресна вратата под носа ми. Такова не помня да е правила и като малка. Винаги ясно заявяваше желанията си, а после решавахме заедно доколко са изпълними. Ако искаше да скочи от покрива на навеса, търпеливо ѝ обяснявах защо това е опасно, с картинки от интернет. Когато в първи клас обяви, че ще се омъжи за Ради Иванов и ще живее с него, рекох само: Щом законът някой ден позволи, лично ще ти помогна с куфарите. След месец беше забравила.
Неразбирателствата винаги сме обсъждали спокойно и честно, а сега изведнъж не искам, не си ми баща. Дори, ако не искаше овесена каша, винаги даваше аргументи.
Не е вкусна!
Защо?
Няма достатъчно захар и има ципа.
Ето ти я логиката! После мама вари друга каша или просто оставя на детето жадуваната пастичка.
Стоях пред затворената врата, загледан в дървения фладер, и търсех отговор. Не открих нищо, поклатих глава и си казах: времето ще покаже.
Мария поемаше промяната в поведението на дъщеря си по-спокойно. Разказваше ми, че като е била на тази възраст, баща ѝ най-вероятно е пожелавал да отиде накъде да е, само да не му е пред очите. Уверяваше ме, че като отмине бурята от хормони, всичко ще се нормализира. Само че този преходен период за всеки е различен, а аз вече започвах да тъгувам за старата Яна. Нямаше на кого да покажа новата среща на Левски, или да се посмея на приятелката на Мария Галя, която сменя прическите по-често от времето.
С времето Яна отново започна да се появява покрай нас, но в другите моменти беше толкова раздразнителна, че по-добре да не ѝ се противопоставяш. Само тя си знаеше кога ще има прозорци за нормалност. Когато я видех да се усмихва както преди, радвах се като дете.
Момичета, хайде на поход в събота! предложих. Времето ще е хубаво, да вземем въдиците и палатките.
Яна, хайде! ентусиазира се Мария.
Оставете ме! Аз няма да дойда, занесете си сами въдиците, рибари проклети! И пак тряска вратата. Допреди малко всичко беше весело, а в следващия миг експлозия от яд.
Явно вече не обича и риболова вдигнах рамене.
И после, веднъж Яна просто не се прибра от училище. Не вдигаше телефона си. Обзвонихме всички приятелки, а аз, неспособен да седя и чакам, тръгнах да я търся. Посетих първо Виктор. До скоро той имаше статут на неин приятел, но не бях чувал нищо за него.
Не знам къде е, промърмори Виктор.
Можеш ли да предположиш нещо?
Откакто ме нарече скучен, не общуваме особено.
И тя ме нарече не баща, а пак се тревожа По стара дружба.
Обърнах се да си ходя.
Почакайте! Може да е с Марио.
Кой е Марио?
От горния клас. Но неговото поведение едва ли ще ви допадне.
Още по-силна причина да ми покажеш къде е.
Не искам да ходя там.
Понякога хората имат нужда от помощ, дори да не искат да си го признаят. Винаги съм мислел, че си силен характер.
Добре, ще дойда примири се той.
Отидохме до едни гаражи в покрайнините на Пловдив. Още отдалеч се чуваше музика.
Ако се плашиш, стой в колата казах му.
Не ме е страх.
Пред един от гаражите стояха няколко момчета и едно момиче. Яна не беше сред тях.
Търся Яна, тук ли е? повиках над музиката.
Да не си от издирването? захили се един.
В този миг точно Яна се показа от вътре.
Защо си дошъл?
За тебе.
Знам пътя за вкъщи и без теб.
Да, обаче е късно. Не искам да се наложи да идваш с полиция. Хайде, таксито е пристигнало, принцесо.
Яна изсумтя, качи се на колата и като се обърна към Виктор, промърмори:
Предател!
Оттогава все по-често изчезваше на нови места. Неуморно я прибирах, понасях шегите на нейните познати, че имала личен шофьор. Една вечер категорично отказа да дойде.
Какво искаш? крещеше Остави ме, вече съм голяма! Ще се прибирам, когато си искам!
Потърси в Народното събрание за промяна на закона, рекох Конституцията ясно казва какви са правата на непълнолетните.
Махай се! отвърна рязко.
Не си тръгвам без теб, колкото и да ме гониш.
Жалко, че майка ми те срещна. Щеше да е по-добре без теб! въздъхна, качвайки се в колата.
Думите ѝ болезнено ме прободоха, но не отстъпих. Кой съм аз, че да определям живота ѝ? Само един мъж на майка ѝ? Но не мога да я изоставя сред всички житейски капани. Какво ще стане, ако падне, а няма кой да ѝ подаде ръка? Нека се ядосва и ме нарича всякак, аз оставам.
Скоро Яна и компанията ѝ смениха базата. Старите гаражи опустяха. Виктор, въпреки неохотата си, издаде няколко нови адреса, но и там не намерих Яна.
Тя се връщаше вкъщи когато реши често посред нощ. Виждах страха на Мария. Първоначалното ѝ спокойствие беше усилие. Лежахме будни, безмълвно чакайки звука на вратата.
Една такава нощ, телефонът ми иззвъня. С треперещи ръце вдигнах.
Господин Велинов, Яна звъня на мен каза Виктор Била е в някакъв апартамент на бул. Шести септември, не може да излезе.
Има ли номер?
Описа сградата. Знам къде е.
Погледнах Мария устните ѝ трепереха.
Не се тревожи, ще оправя всичко. Остани, изпържи ни палачинки. Ако ще ставам посред нощ, поне да не гладувам. Обичам те.
Взех Виктор и препуснахме из нощна София. В покрайнините времето летеше, но центъра все буря от таксита и тълпи. Няколко души едва не препречиха пътя, бутнаха колата и дори хвърлиха празна бутилка, която за щастие пропусна.
Накрая открихме входа. Пратих Виктор да пази колата.
Позволи поне този път да не мисля за още един тийнейджър! казах строго.
Обхождах етажите, оглеждах прозорците за шум и светлина тук-там се долавяше музика, някъде бе весело, но търсех Яна. На третия етаж попаднах на бабичка с неспокоен сън, жадуваща за компания като за чаша вода.
Подозрителни са три апартамента, в тях живеят разни, които само Господ знае с какво се занимават! прошепна.
Първият обикновен стар ерген с посивял спътник куче на име Бойко. Вторият празен. Третият отключен. Сърцето ми заудря силно, едва дишах.
Докато посягах към вратата, от нея излезе момиче с празни, стъклени очи Подкосяха ми се краката. Надявах се да не е Яна, бързо се стрелнах навътре.
Яна! изкрещях.
Препъвах се между непознати хора, търсех по лицата ѝ. Изведнъж я чух:
Татко! Татко! гласът ѝ идваше от банята. Огромен страх ме стегна. Вратите поддадоха и Яна ми се хвърли на врата разтреперана.
Докато напускахме, вече полицията качваше стълбите бдителната баба бе подала сигнал.
Насила ли я държаха тук? попита полицай.
Аз ѝ съм пастрок поясних унило.
Той ми е баща! отвърна решително Яна.
У дома ядохме палачинки със сметана. Сигурно имаше и вкус на някоя моя сълза. За първи път след дълго време говорехме честно. Обещах, че аз и Мария ще я обичаме винаги дори да ме гони, дори да се караме. Обясних ѝ, че животът е труден понякога и че всеки може да пада, но е важно да се изправя. Казах още, че понякога най-трудните моменти ни учат да пазим най-ценното семейството. А те двете ме гледаха и се усмихваха. Такива свои, такива любими моето момиче и нейната майка.
Това, което разбрах, е че баща не е този, който само дава име, а този, който остава колкото и да го боли. В семейството отговорността върви ръка за ръка с любовта, а прошката ни учи да бъдем заедно, независимо от всичко.
