Отивам при младата! заявих на шейсет и пет години, докато се опитвах да натъпча карираното одеяло в куфара, който никак не искаше да напусне жилището ни заедно с мен.
Казах го така, сякаш обявявах полет до Луната или откриване на нов континент високо, театрално, с надеждата да предизвикам буря.
Само че буря нямаше. Нито дори лек вятър.
Съпругата ми, Гана Иванова, стоеше до дъската за гладене и бавно и спокойно глади моята официална риза. От ютията се издигаше пара, която нарушаваше спокойствието на апартамента.
Чух, Костадин, отвърна тя тихо, без да ме погледне. Слагаш ли си вълнените гащи? Навън е ноември, а твоята млада няма да ти лекува бъбреците.
Ръката ми замръзна във въздуха, вкопчена във вълнен чорап. Чаках всичко чупене на чинии, сърдечна криза, молби да остана или заплахи да се обадим на децата.
Готов бях за всичко, освен ето това простичкия въпрос за бельото ми.
Какво общо имат гащите, Ганче?! изригнах, усещайки как лицето ми пламва. Говоря ти за любов, за нов живот, за ренесанс!
Най-сетне натъпках одеялото, легнах върху капака на куфара и дръпнах ципа. Пропука се жаловито, напомняйки ми за собствените ми стави, но се затвори.
И ти пак за гащи! Ей, приземена си, скучна си, нищо не разбираш! издъхнах. А там ме чака полет! Енергия!
Името на тази енергия знаеш ли го? Гана внимателно окачи ризата на закачалка и ми я подаде. Или просто Зайче в телефона ти?
Казва се Лилия! изпъчих се гордо, поемайки ризата. И тя не е обикновена жена, а истинска муза.
Гана се засмя под мустак. Знаеше, че единствената поезия, която харесвам, са наздравиците на именни дни.
Лилия, значи. Хубаво име. На колко години е твоята муза?
Двадесет и осем! изтърсих, поглеждайки жена си предизвикателно.
Гана дори остави ютията и ме изгледа дълго, както обикновено гледа стар любим шкаф, на който е паднала вратичката.
Костадине рече тя меко, но твърдо. На шейсет и пет си. Имаш болки в кръста от седене в тоалетната, а и си на безсолна диета заради черния дроб.
Въздиша, после добавя:
Какво ще правиш с двадесетгодишната Лилия? Ще й рецитираш стихове ли?
Не е твоя работа! отбелязах сърдито, хващайки дръжката на куфара. Ще пътуваме! Ще се разхождаме по лунна светлина! Ще се наслаждаваме на живота! Още мога, повярвай ми!
Опитах да вдигна куфара рязко, но се оказа по-тежък, отколкото се сещах. Заби ми във врата, но прехапах зъби.
Слабост пред бившата вече почти бивша не може да се показва.
Не забравяй хапчетата за кръвно, мъжкарю, подметна Гана, гладейки наволицата. Държат се в горното чекмедже. И мехлемът за ставите.
Не ми трябват хапчета! излъгах, макар че сърцето ми вече подскачаше в гърлото. До нея се чувствам на трийсет! Оставям ти апартамента, Ганче, все пак съм благороден.
Благодаря ти, изхранителю, кимна. Остави ключовете на шкафа. И сметта за изхвърляне вземи, след като си по път.
Това ме довърши. Никаква драма. Само вземи сметта.
Грабнах кесията от коридора, вдигнах гордо брадичката и затворих вратата след себе си. Не тресна, само леко щракна.
Озовах се във входа, където миришеше на кисело от котките и печените картофи от съседите. Куфарът теглеше ръката ми, гърбът ме болеше, а телефонът в джоба вибрираше.
Мислех, че Лилия пише, чака своя рицар.
Докато чаках асансьора, извадих телефона. Сърцето ми тръпнеше приятно. Съобщение във Viber: Скъпи, скоро ли? Вече резервирах маса. Но има малък проблем
Чета внимателно: Моля те, трябва да преведеш 250 лева на мама трябват й за лекарства, а аз имам лимит. Донеси, ще ти върна довечера!
Сгърчих вежди. 250 лева. Вчера поиска 150 за такси. Онзи ден 80 за интернет. Миналата седмица преведох 500 за курс по вдъхновение.
Асансьорът дойде, натъпках куфара, пуснах етажа. Огледах се в огледалото: възрастен мъж с червено лице и объркан поглед.
Отивам при младата, повторих си наум, но фразата изведнъж загуби героичния си блясък.
Вън валеше ситен дъжд, духаше студен вятър последните листа падаха шумно. Тътрех куфара до спирката Лилия живее в края на София, в нов блок.
Седнах на мокрото дървено пейче и зарових пръсти в телефона. Влязох в мобилното банкиране.
Баланс: 220 лева. Пенсията ми идва чак другата седмица.
Мамка му измърморих под нос.
Написах съобщение: Лили, съкровище, сега нямам по картата. Ще донеса в брой, имам скрити.
Отговорът дойде моментално емотикон с въртящи очи. После: Косьо, айде стига де! Позвъни на приятел, вземи на заем! Мама не издържа! Щом ме обичаш, ще намериш начин!
Косьо. Не Костадин, не скъпи, а Косьо. Като уличния котарак.
Нещо неприятно се размърда в мен. Не беше любов, а лепкаво подозрение.
Изведнъж се сетих, че никога не съм говорил с Лилия по видео. Все нещо не й работеше камерата счупена, интернетът лош. Снимките й все едни и същи: модни.
Реших да я набера поне гласа да чуя. Дълго тътне, после ми затвори.
Нов sms: Не мога да говоря, плача!
Седях на спирката, стиснал дръжката на куфара. Колите пръскаха кал.
Студът ме пронизваше през ризата и якето. Гърбът болеше, чак ми се ревеше.
Лилия речех на глас, премятах името из устата си. Вкусът му беше на пластмаса.
Тогава телефонът отново оживя: Какво стана? Преведе ли? Ако не си, недей да идваш! Не ми трябва мъж, който не може да реши нещо толкова елементарно.
Загледах се в екрана, буквите се размазваха.
Спомних си Гана как миналата вечер безмълвно ми намаза гърба. Как приготвяше варени кюфтета, които мразя, но ядях, щото дробът си е мой.
Как знаеше къде са ми чорапите, преди още да попитам.
Не ми трябва мъж
Видях се в чужда квартира при Лилия друг диван, друг мирис, чужди правила. Трябва да съм героят. Да плащам, да плащам За да стоя до младостта.
А ако ме шибне кръста там? Ще маже ли с мехлем, или ще каже гнус и ще излезе?
Изправих се, кокалите изпукаха. Видях идващия автобус за новите блокове, но стоях на място.
Автобусът тръгна, обсипа ме с ауспух.
Останах и още малко, после обърнах гръб и влачих тежкия куфар назад. Към дома.
Пътят ми се стори безкраен. Асансьорът не работеше, класика. Влачих куфара към третия етаж по стълбите.
На всяка площадка спирах, дишах тежко, бършех пот. Сърцето биеше от баклавата, не заради любовта.
Застанах пред вратата, оставих куфара и позвъних. Тишина.
Удари ме вълна паника ледена и лепкава. Ами ако си е тръгнала? Ако е сменила ключалката? В крайна сметка ключа го оставих като глупак на шкафа! Звъннах пак, дълго и настойчиво.
Гана! извиках дрезгаво. Гана, отвори!
Щракна ключалката. На прага стоеше Гана Иванова със своето спокойно изражение, по домашен халат.
Стоях подгизнал, кален, с мокра кепе в ръка. По бузите ми се стичаха сълзи.
Истински, горчиви сълзи на обида към себе си, към глупостта, към старостта.
Аз заекнах. Автобусът Дъждът И си помислих
Не можах да кажа истината. Че Лилия е просто празна, че от мен иска само пари. Прекалено срамно беше.
Гана ме изгледа, после погледна куфара и въздъхна:
Изхвърли ли сметта? попита.
Погледнах ръката си нямаше пакет. Бях го забравил на пейката.
Забравих прошепнах, наведен.
Гана поклати глава и се дръпна:
Влизай, Ромео. Чаят ще изстине. И си измий ръцете, целият си изцапан.
Влязох в антрето, влачейки проклетия куфар. Познатата миризма на дом чисто пране и малко лекарства ме посрещна като топла прегръдка.
Най-хубавият аромат.
Събух се, измих лицето си със студена вода, отмих сълзите и унижението.
В кухнята Гана наливаше чай в моята най-голяма чаша. На масата чиния с варени кюфтета.
Прости ми, Ганче. Стар глупак съм. сядам тихо.
Яж, отряза тя, без да се обръща. Ще изстинат.
Не, наистина Каква Лилия? Каква муза? Без теб дори не знам къде ми е застрахователната полица.
В папката с документите, горното чекмедже. Само ти моля, не почвай този спектакъл отново. Върна се добре.
Ядях картофеното кюфте и ми се виждаше по-вкусно от деликатес.
Ами Лилия осмелих се да излъжа, за имам малко гордост. Не беше това, което си мислех. Пуши, можеш ли да повярваш? И псува!
Гана ме изгледа през очилата си с лукави пламъчета.
Леле, ужас. А ти като истински естет не си понесъл.
Разбира се! Казах й: Госпожице, вашият речник не съответства на вида ви. А тя
Махнах с ръка:
Разбрах, че е пусто с нея. Пълна празнота.
Така ли кимна тя. Добре поне, че си го разбрал навреме, а не в общината.
Стана, извади тубичка мехлем, постави я пред мен.
Гърбът ти сигурно пак е блокирал, докато тътраше куфара?
Изчервих се.
Мъничко.
Събличай се, ще те намажа.
Свалих ризата, пъшкайки. Познатите й твърди ръце вече разтриваха кръста ми.
Пари, но беше лечебна болка.
Гана, прошепнах.
Какво?
Знаеше ли, че ще се върна?
Разбира се.
Защо?
Плесна ме по здравото рамо.
Защото в куфара ти нямаше гащи, нямаше чорапи, нямаше хапчета.
Усмихна се едва-едва:
Там си напъхал само одеялото и моята стара кожена яка, която те карах сутринта да занесеш на химическо.
Застинах и бавно се обърнах.
Кожената яка?
Точно така. Гледах те, когато я натъпка вътре. Да не мислиш, че не виждам? Без очила си като къртица.
Мълчахме.
Отивах към младостта с женската яка и одеялото
Изведнъж ми стана смешно. Първо тихо, после все по-силно. Накрая се задавих от смях.
Гана ме погледна, и нейното лице се размекна.
Брей, какъв стар дънер си, каза без лоша дума. Яж си кюфтетата. Утре ще ходим на вилата бурканите трябва да се спускат в мазето. Там ти е фитнесът.
Ще отидем, Ганче. Аз ще мариновам месото за скарата, както харесваш с лук.
Гана вдигна учудено вежди. Бях забравил барбекюто от десет години.
Кебапчета? А черният дроб?
Да го вземе дяволът, размахах ръка. Веднъж се живее!
Хванах ръката й и я целунах незграбно, както си знам.
Благодаря ти, че ме пусна вътре, Ганче.
Тя изтегли ръката си плавно, не грубо, и изсумтя:
Хайде, Дон Жуан, яж, че ще изстинат.
Дъждът барабанеше по стъклото, вятърът блъскаше по дърветата, но в кухнята беше светло и топло. На стола висеше ризата, усещаше се миризмата на билки и чай.
И този аромат беше по-хубав от всеки парфюм.
Гледах я и си мислех двадесет и осем години е добре. Но кой, освен Гана, знае колко съм разсеян и все пак ме пуска обратно у дома?
Ганче, обадих се.
Какво пак?
Яката наистина ще я занеса на химическо. Утре.
Добре, само разглоби куфара. Извади одеялото, че ми мръзнат краката.
Кимнах, отчупвайки лакомо още от кюфтето.
Животът си вървеше, и, да му се не види, не беше толкова лош.
