**Дневник на един спасен живот и един спасен живот…**
До Кирила се заседна тънък писк. Погледна надолу и видя малко коте, което майка му отчаяно защитаваше срещу кучето
Краката му се подхлъзваха по мокрия есенен тротоар, а в главата му се носеше мъгла от прекалената ракия. Вътре беше също толкова мрачно, колкото отвън сякаш някой беше угасил всички светлини в душата му.
В ръката си държеше току-що отворена бутилка, готов да пийне, надежден, че алкохолът ще изтегли поне малко от болката, която го стискаше. Отново се зададе въпросът: Защо точно аз? Но сили да търси отговор вече нямаше
Кирил беше блестящ хирург. Неговите златни ръце спасяваха животи, дори в най-безнадеждните случаи. Работеше до изтощение, борейки се за всеки пациент. Всяка операция беше битка за здравето, за съдбата, за надеждата.
За него пишеха вестници, го показваха по новините, в града го познаваха по лице. Но всичко това беше без значение. Той не търсеше слава искаше да помага. Отказваше предложения от престижни клиники, отхвърляше високи хонорари оставаше верен на родния си град. Жена му го мразеше за това. Крещеше, упрекваше, обвиняваше, но Кирил стоя на своето.
И ето в онзи ден тя отново разбра, че е отказал място в столичната болница. Дума за дума нов скандал по телефона. Викаше, че разрушава семейството им. В колата беше и синът им, но дори неговото присъствие не спря потока от обвинения. Тя не видя камиона, излизащ от двора.
Удар. Спряно. Съд. Погребение. И празнота.
Стискайки бутилката, той почти беше пийнал, когато чу лай. Кирил намръщи чело и огледа се, опитвайки се да разбере откъде иде звукът. Силен вятър биеше в лицето му, но все пак забеляза под арката до блока тийнейджър с питбул тормозеше една котка.
Тя се беше притиснала до стената, сипеше, а момчето с азарт подтикваше кучето:
Хвани я! Дръж!
Кучето се напрягаше, лаеше, нападаше очевидно харесваше тази жестока игра. Но котката, въпреки страха, го удари с лапа по носа. Кирил прищури очи. Нещо в тази сцена беше различно Забеляза, че котката криеше малко топче коте.
Напълно си се откачил! извика Кирил, хвърляйки бутилката настрани и, подхлъзвайки се по локвите, се втурна на помощ.
Момчето се обърна. Видейки мъжа, бързо нави усука на ръката си и се отдръпна. Кирил пристигна, вдигна измъчената котка, притисна я към гърдите си. Тя се опита да се измъкне, но в следващия момент той чу слаб писк под краката му беше кочето.
Взе го внимателно и го постави до майка му. Котката веднага се успокои.
Защо наускваш кучето? Искаш да разкъса беззащитна майка с дете?! Кирил яростно го погледна. Да ми беше син, щях да те набия, че да не можеш да седнеш! Къде е баща ти? Той ли те учи на такива неща?
Момчето свали очи.
Нямам баща прошепна едва чуваемо.
Кирил се изправи. В гласа му се носеше болка. В полумрака видя сълза по бузата му. Приближи се и вече по-спокойно попита:
Разбираш ли, че постъпи зле?
Той кимна, просълзя се.
Мама наскоро ми подари Рекса. Просто исках да проверя какви команди знае. Съжалявам. Няма да го правя повече. Обърна се и поведе кучето си.
Как се казваш? неочаквано попита Кирил.
Борис. Момчето спря, погледна мъжа, който държеше котката с котето.
Не повтаряй такива грешки, Борис. Разбра ли?
Той мълчаливо кимна и изчезна зад ъгъла.
Кирил, поклащайки глава, побърза към вкъщи. Къщата му беше на две минути оттам. Държейки спася
