Слава на теб, Боже! Доживях! баба Пенка дишаше тежко, но лицето ѝ светеше от искрено щастие. Донесе ръцете си към лицето на внука си и нежно го погали с напуканите си длани, после ги остави да почиват върху завивката.
Почини си, бабо, тихо я помоли Юлиян. Утре е цял ден, ще си поговорим до насита.
Не, Юли, крехка усмивка се плъзна по изсъхналите ѝ устни. От всичко, което съм поискала от Господ, само едно измолих: да те дочакам. Нищо друго не ми трябва видях те, прегърнах те. Сега ще си почина малко и ще поговорим. Притвори уморени очи и прошепна: Леличке Стоянова, нагледай го и му дай нещо да хапне от пътя е все пак.
Баба Пенка беше зле, знаеше, че времето ѝ се топи между пръстите. Юлиян беше единствената ѝ близка душа, както и тя за него. Родителите му се бяха изгубили в разруха: първо изнесоха всичко ценно, после мебелите, после самият дом… и забравилите себе си, жертваха и собствения си живот на бутилката. Баба Пенка успя навреме да издърпа внука си, отучи го, накара го да изкара шофьорски книжки и го изпрати в казармата. Днес този ден го посрещаше отново. Не беше мечтала раздялата да е тъй наблизо, но избор вече нямаше.
Докато старата съседка и най-близка приятелка леля Стоянова гощаваше Юлиян на кухнята, баба Пенка с полузатворени очи се мъчеше да събере мисли, думи, които да стигнат до сърцето. Но вече и спомените ѝ се смесваха. Мършавата ѝ ръка галеше котарачката любимата Мира, която не се отделяше от стопанката си през последните дни, усещайки бедата. Най-сетне извика:
Юли, ела при мен. Когато коленичи до леглото ѝ, прошепна тихо: Искаше ми се да те видя с деца, Юли, ала изглежда няма да мога. Оставаш сам. Трудно е. Ако срещнеш момиче с добро сърце, не я изпускай, дръж я здраво, за цял живот животът не е лек. Не бива. През вековете така е било и ще си остане. Бягай от безделие и весели алкохолни събирания плюнката на злото е ракия! Един се пропива, но страдат всички близки. Пътища има много, Юли, избери своя правилния. Замълча, пресилвайки си: дали заради родителите на Юлиян си мислеше… Но пак взе сила: Апартамента го преписах на тебе ще имаш къде да заведеш своя млада жена. За погребението оставих, Стоянова ще ти покаже. Останалото го преведох по картата ти поне за първо време да имаш. Мира пази, не я изоставяй. Душа има тя, ти я знаеш коте я докара у дома… Мисля, че казах всичко. Върви, почини, и аз ще се опитам да подремна уморена съм…
На сутринта баба Пенка вече не се събуди.
Юлиян започна работа като монтьор на оптични мрежи по препоръка от приятели. Бригадата беше шестима души прокарваха кабели и включваха нови абонати. До вечер се уморяваше, но добрата заплата и удовлетворението от старателно свършената работа компенсираха всичко.
В апартамента го чакаше Мира, сивата котка, която преди осем години беше намерил на една крайпътна градинка. След смъртта на баба Пенка Мира изпадна в меланхолия почти не ядеше, цял ден се свиваше на бабиното кресло и зяпаше в празния коридор, сякаш чакаше стопанката отново да влезе. Но тя не се завръщаше.
Юлиян се опитваше да разведри Мира приспиваше я в скута си, разказваше ѝ за деня, угощаваше я с лакомства от магазина. Но котката реагира чак след цял месец.
Тоя ден беше взел първата си заплата 1900 лева. Приятелите настояха да черпи традиция, която не можеше да наруши. Събраха се в заведение и добре си почерпиха. Вкъщи се прибра по-късно и в доста весело настроение. На вратата го посрещна Мира. Не му се искаше да срещне големите ѝ, зелени, разбиращи очи. Юлиян се опита да избяга от погледа ѝ, но тя на всяка цена искаше да го настигне. Когато разбра, какво му е, изскимтя тихо жално, отчаяно и се мушна под дивана.
Мира, оправда се младежът, не можех да им откажа. Те ме уредиха на работа, а и все са ми били приятели… Защо ли му се стори, че се извинява не на котката, а на баба Пенка?
На следващия ден Мира отново го посрещна на вратата, но този път, като видя настроението му, се умилкваше около краката му, гушкаше се в ръцете, дори похапна с апетит. През вечерта го следваше навсякъде, а през нощта легна до него, като нежно докосна с глава рамото му.
Всичко разбираш ти… тихо прошепна Юлиян, милвайки Мира. Не се тревожи, пораснал съм, мога да нося сам отговорност. Само ако някой не може то е, защото се е пропил. Аз от алкохол се плаша ти знаеш, случи се в семейството ми… Сега сигурно работа ще трябва да сменя при нас пиенето е ежедневие, всеки петък е повод. Вече ме гледат накриво, че отказвам. Трябва друго да намеря… Но какво? От малък исках да стана шофьор тираджия, но книжките не са ми достъп за големите камиони.
В поредния петък Юлиян седеше при компанията в едно софийско кафене. Всички се веселяха след края на работната седмица. Той, както винаги, пиеше минерална вода и гледаше унило своите превъзбудени другари.
Обслужваше ги млада, симпатична сервитьорка. Сред алкохолните подвиквания бригадирът я дръпна за ръката и я задърпа към себе си. Уплашеното момиче напразно се опитваше да се измъкне, силата му надделя.
Пусни я! Без да се замисля, Юлиян скочи от мястото си. Из кафето настана тишина да възразиш на бригадира беше табу! От изненада хватката отслабна, момичето побягна настрани, като хвърли притеснен поглед към Юлиян.
Скандалът бе прекърсен от собственика на кафенето едър мъж с бяла куртка и запретнати ръкави. Щом го видяха, компанията мълчаливо се разпиля, а враждебните погледи се стрелнаха към Юлиян.
Почакай малко, момче, спря го собственикът, подавайки ръка. Остави ги да се освестят навън. Човек като тебе какво прави с тях? Ти не пиеш видях. Защо си с тях?
Бригада сме… вдигна рамене Юлиян. Работим заедно, почиваме заедно.
Остави тази компания, изръмжа собственикът и се представи. Казвам се Михаил. Това не са приятели. Юлия, дъще, направи ни чай, както само ти го умееш! Ще поседнем, докато утихне всичко.
Дъще? погледът на Юлиян следваше Юлия.
Да, след училище ми помага. Те замлъкнаха на същата маса, а ароматният чай от фин порцелан допълваше някак спокойствието. Михаил продължи: Знаеш ли, няма да издържиш дълго там. Ще почнат да те натискат или ще се пропиеш, или ще си тръгнеш. Имаш ли професия?
Имам книжки, карах в казармата, година зад волана. От дете мечтая да стана тираджия, ама кой ще ме вземе?
Така е, веднага никой. Но ще ти помогна познавам хора по транспортните фирми. Докато стане, ела при мен ще караш фургон по куриерски линии, има рейсове и извън София, а после ще вземеш категория, ще седнеш и на големия камион.
Съгласен! усмихна се Юлиян. Все повече му харесваше Михаил огромен, кротък и благороден човек, а и баща на Юлия! Михаил, доловил погледа на момчето, се обърна към дъщеря му:
Хайде, Юлия, върви, нашата работа тук е свършена, Юлиян ще те изпрати. И се усмихна, когато бузите на двамата младежи поруменяха от радост.
***
След пет години, Юлиян беше шофьор на голям камион. Шофираше по заснежения път към София още трийсет километра до града, където го чакаха жена му Юлия, дъщеря им Мария и почтената възрастна котка Мира.
На пътя, в полето, зърна самотен мъж в джинсово яке леко за такъв студ. Замръзне ли, ще си отиде тук, помисли си младежът и отбива, за да спре.
Ти ли си, бригадир? позна го Юлиян, щом се качи в кабината.
Онзи го погледна с помътени очи, пропити с алкохол:
А, ти ли… замълча. Бях бригадир всичко се изгуби. Новите вече са на мястото ни. Нашите останаха наполовина един измръзна, друг се удави все пияни… Останалите на временни работи като мен. Извади от пазвата си пластмасова бутилка с евтино шише и отпива. Все някак ще се оправим…
Юлиян го остави близо до центъра, хвърляйки му жален поглед, после се усмихна тъжно на пиянството му.
Приближавайки блока, погледна към прозореца на кухнята светлината гореше. Юлия будува, чака го. Може би леля Стоянова е дошла на гости, да поговори, да поиграе с Мария… А може би Мария спи в детското легълце, над което виси снимката на баба Пенка. Дъщеря му все ѝ разказваше детските си тревоги и случки в детската градина. Да, баба не говори но очите ѝ са топли и разбиращи, а усмивката все така мила.
А ето и Мира седи на перваза, гледа в нощната тъмнина. Щом го зърна, настръхна и изчезна до вратата…
Не съм сам, бабо, прошепна Юлиян към светлото прозорче. Всички сме вкъщи, всички заедно и ти си с нас. Това е моят път.
