Каменната жена
Галина Тодорова я докараха с линейката, намериха я на улицата, паднала в калната киша. Нямаше сили да се вдигне. Мъжете натовариха увехналата Галина в колата и я докараха в Спешното.
Голямата, внушителна жена облечена в панталонен костюм и ботуши на токчета, с премерен грим, който подчертаваше леко изпъкналите й очи и плътни устни, тежки обеци с камъни се клатеха на ушите, кожена чанта в скута влезе в приемното отделение седнала в инвалидна количка. Категорично отказа да легне. Щом се свести, смъмри шофьора на линейката, че е силно пропит с тютюн, на фелдшера направи забележка за бавността, а на младия санитар – стажант със синя униформа, изфуча да не я докосва.
Не съм и искал! промърмори момчето, нацупвайки се.
Опитай се да бъдеш възпитан, млади човече! Опитай, за да видим кой до кого ще се добере! отряза го Галина Тодорова. Опирайки лакти на облегалките, се настани по-удобно в количката, присви рамене и се втренчи с поглед на строг инспектор към болничното помещение. Веждите й тънки, рязко сближени, почти изсечени от камък от средата на лицето. Кожата й бе набраздена с микроскопични капиляри, доста маскирани с дебел слой фон дьо тен, който от потта се беше скупчил и подчертаваше ситните бръчки.
Карайте по-напред! Тук не мога да чакам, ужаси ме този сквозняк! отсече тя, кимвайки към коридора, натъпкан с хора.
Жената на регистратурата я изгледа презрително. Хвана бумагите от фелдшера и заяви, че оттук нататък Галина е изцяло тяхна грижа, а момчетата могат да си ходят.
Хипертензивна криза, изгубила съзнание на улицата… Не е удряла глава… Сега кръвното… говореше момчето в синята униформа.
Добре, Ромчо, хайде тръгвайте вече! Без вас мястото става малко! потупа го по рамото сестрата. То беше видимо нейно дете.
Трябва… Трябва да помагаш на родата си, машинално си помисли Галина.
Главата я болеше зловещо, ръцете й се отпускаха в скута, чантата с фирмен знак щеше да се сурне на пода и нямаше да има сили да я вдигне после. Сили не й бяха останали за нищо. Дори говоренето бе трудно езикът й беше сух, замаян, лепнеше за небцето, искаше й се да пие вода.
Дайте ми, моля, вода! каза Галина, високо, без да се обръща към никого.
Никой не й обърна внимание. Хората се суетяха, роднините бутаха колички и носилки, търчаха, утешаваха отключените. Лекарите щъкаха, внимателно разместват слушалки, четат бързо подадени документи, разпределят болните по кабинети, оттам викат гневно. Медицинските сестри се грижат за важните си задачи, но сякаш никак не засягат Галина.
Къде е Баринова? Коя е Баринова? подвикна една от сестрите.
Аз съм, отговори Галина, после повтори, по-силно. Тук съм!
Ето ти бурканче за урина, тоалетната е там, после кръв ще ти вземат. Свали си шапката, да не си на Северния полюс!
Галя бе забравила, че е с козмена шапка, като героиня от стар български филм. Затова потните струйки се стичаха по челото й.
С мързеливо движение прибра шапката в чантата пълна вече с документи. Не мислеше да стои дълго: полеснее ли, и да я изпишат. Нямаше време тя, директор на голяма фирма за дограми, има задачи до гуша!
Сестрата сложи бурканчето в скута на Галина.
Галина Тодорова. Голема, внушителна. От дете все голяма едра рожба, дете, девойка, жена. Леле, каква е вашата дъщеря…, ахкаха към майка й по поликлиники; Какъв размер крак, госпожо!, цъкаха продавчките в магазина, когато пораснеше и се нуждаеше от нови обувки…
Майка й, дребничка като фиданка, изглеждаше до нея като мравчица. Генетика от бащата, юнак, но изчезна рано, изяден от рак, когато Галка беше на осем.
Галина винаги се смущаваше от себе си. Като великанка вървеше в детската градина сред рояка дребосъци, отбягваха я, смятаха я за особена. После и в училище страдаше. Само в спорта се чувстваше на място хвърляне на диск, тласкане на гюле; там намери себе си. Получаваше травми, рамото й все още се променяше при студено време, но поне бе успешна. После се опари влюбена, погори, осъзна, погреба майка си и изгради от себе си жена, която кара всички да се обръщат подире й и да се чудят.
Започна в общинското управление, командваше колкото можеше майсторите, ремонтите. Дойде преходът, всичко се промени, изникнаха фирми като гъби. Галка отиде с момчетата по строежите, често я бъркаха с мъж, после се смееха, но не позволяваха никой да я обиди беше от тях. Сурова, понякога твърда, не обича компании и купони. Но своя.
Галина Тодорова си остана неусмихната, сърдита.
Каменна жена, говореха зад гърба й.
После откри фирмата си Прозорци към света. Справяше се с всичко, уважавана. С подчинените си бе рязка, но винаги зад тях като зад крепостна стена. Раздаваше се, пращаше ги на доктор, организираше празнувания, наказваше закъсненията, пускаше ги на профилактични прегледи. Даряваше подаръци, но никога не ставаше Снежанка на Коледа, считаше това за нелепо с нейните размери.
Знаеше всичко за всички, дори и за теста за бременност на секретарката си, Ели. А когато беше сигурна, че ще има две чертички, вече търсеше добра клиника.
Знаеше за семейните скандали, за незачислените деца и пристигналите изневиделица роднини от Габрово. Поръчваше храна, уреждаше контакти в университетите. Всичко бе под контрол. Животът я научи първо себе си да брани, после и другите различните, слабите.
Нямаше приятелки. Така бе по-лесно никой зад гърба да не прошепне обидното нашата таранка.
Каменната жена не грешеше, не увърташе. Сечеше истината право, със замах, но винаги предвиждаше последиците. Ако уволняваше някого, предварително търсеше варианти за него. Ако не приемеше отговорността бе вече негова.
Тиранин? Не, локомотив, устремен към светлото бъдеще. И тежко на онзи, който застане насреща ще го смаже. А в този влак има вагонче нейният син, Стефан. За него правеше всичко…
Кой не издържаше на такава хватка, си тръгваше, но такива бяха малцина. В мътния свят на безработица и млади и гладни, около Галина се бе оформила истинска защита от лоялни хора.
На тях разчиташе, докато беше в болница. Дано не изпусне някоя сделка!
Какво е това?! Махнете го, няма да давам нищо! хвърли бурканчето на пода Галина. Хипертензия съм, трябва да лежа! Не можете ли да четете?!
Недей вика така, момиче! обади се бездомникоподобен мъж с лента на главата, седящ на пейката. Ако искаш, аз ще го дам вместо теб, ама дай шапката. Безплатно не ща… Ох, много харесвам едри мадами!
Помогни си първо на себе си! ядоса се Галина и се избута до отсрещната стена. Дръжките на количката се впиха в мазилката.
Жено, какво правиш! Тъкмо ремонтирахме, ще счупиш пак стените! изръмжа жена с бадж. Светле, тази чия е? Къде ще я слагаме?
На никого. Своя съм. Тръгвам си. Какъв е адресът тук? с мъка започна да става Галина. Ще викам такси. Телефон… Така…
Къде ще ходиш! Ще ти се обадим на такси! Стой, ще дойде лекарят, ще полежиш и ще се оправиш, опита да я вразуми сестрата.
Но пациентката вече говореше по телефона.
Стефане? Яна, дай ми Стефан! заповяда тя в телефона. Разбирам, но е важно. В болницата съм, а утре имам важни срещи. Искам Стефан.
Не бе от властните, но можеше да извика, така че всички наоколо да затреперят. Но предпочиташе да очертава ситуацията бързо, ясно и точно да стане ясно, че е сериозно.
Яна, снахата, намери Стефан в банята. Той изключи душа:
Какво? Мама ли? Добре, през десет минути излизам! изкрещя той, и пак включи водата.
Не беше я чул? Чул беше отлично. Ако тя звъни, всичко още е наред, десет минути няма да променят нищо. Да почака.
Стефан беше чакал цял живот майка си сутрин до вечер, да дойде.
Майката имаше работа, после бизнес. Смениха апартамента благодарение на нея, тя смени прозорците на училището му безплатно, помагаше на приятели да ремонтират вили и апартаменти всичко, където имаше бръмчащи майстори, тя бе центърът на паяжината. Само малката рибка Стефан, с бодливото име, винаги се оказваше в другото корито.
Не го биеше, не викаше само проверяваше уроци, кимаше доволно или показваше към стаята му за поправки. До съвършенство, казваше тя. После пестеливо поясняваше защо е важно да се учи добре.
Но да му каже, че го обича, както добронамерена крава телето си никога. Нито шепнеше ти си най-добър, нито казваше обичам те просто защото си мой. Мълчеше.
Не ме обича! реши Стефан на деветнайсет. С нейните връзки влезе в университет; поради нея не се наложи да работи през нощта. Това е длъжност да направиш от детето човек. Не е молил да бъде раждан. Тя е решила, тя си го отглежда. Болнница? Пфу, нищо особено!
Галина чу как Яна мънка по телефона, че Стефан ще се обади след десет минути.
Госпожо Тодорова, как сте? попита Яна. Мога ли да помогна?
Галина не отговори, затвори телефона. Ако я питат чия е сега спокойно може да каже: ничия. Своя собствена. Синът ще се обади, когато му е удобно. Снахата дъвче дъвка и сигурно я е страх да не я натовари леля Галя с тежкото си тяло. Своя съм. Така е по-добре.
Галина пак се опита да стане, опря се на стената. Количката отиде настрани, краката й се подкосиха, тя се срути на пода. Бурканчето се търколи по плочките, чантата се изсипа, косменият калпак се постла като възглавка под бузата й.
Мамка му изрече бездомникът и се затича да я вдигне. Като й помагаше, незабелязано прибра портмонето и свали пръстена с кехлибар.
Мъжът й напомняше някого, смътно, с черти от някой друг… Но не можа да разбере…
Тя не чувстваше нищо, дишаше хрипливо, главата й бе наклонена, а у ушите й ехтеше монотонната команда: Дръжте се в дясно, дръжте се в дясно
Обикновено Галина Тодорова пътуваше с шофьор Роман Димитров. Той идваше всяка сутрин в 7:30, отваряше й вратата, наместваше палтото й, палеше класика и тръгваха. Години наред беше така. И той беше една от многото рибки в нейната мрежа лекарства за болната му жена, ваучери за почивка, премии, заплати всичко това го държеше плътно до нея. Да, през нощта и за новата фабрика във Варна можеше да го извика. Той никога не се сърдеше. В договора си имаше всичко. Така трябваше, протокол, етикет…
А днес Роман бе застопорен пред блока боклукчийски камион беше смачкал бъмпера.
Галина, да ви извикам такси? Лошо се наредиха нещата! трагично клатеше глава Роман.
Не, ще се оправя с метрото. Галина сложи шапката, макар че се чувстваше зле. Изплаши ли се от сблъсъка? Да. Силно ли? Не. Беше каменна. Оправяй се, Роме. Като приключиш, ми донеси документите, трябва да организирам ремонта.
И пое като облак към метрото. Минувачите се отдръпваха пред нея, потиснати от монументалната й осанка. На кино гигантка би станала!
В метрото беше душно, тълпите се пресичаха, ту задръстват, ту се раздвижват. Дръжте се в дясно Галя чу нагласно в подлеза при Сливница. Народът слушаше. И тя се придържаше към дясната страна, че току виж я затъпкали някои студенти. Всички бързаха
Денят вече свършваше. След измервания, инжекции и пищящи апарати я настаниха в стая. Благодарение на ума си още чуваше: Дръжте се… Дръжте се
В стаята тъмно, ухаеше на парфюм, лекарства, малко на елда и на ванилови сухари. Галина ги обичаше, но рядко си позволяваше.
Стаята беше високо, на третия етаж. През прозореца не се вижда натоварения, светещ като гирлянд булевард.
Спомни си, как някога купи такава гирлянда за сина си от магазин Детски свят. След градината беше, Сережко стоеше сам в съблекалнята, учителката вече си бе облякла палтото.
Ето, Стефчо, и теб те взеха! А ти се страхуваше! силно, весело рече учителката.
Стефан вдигна ръкав да избърше тайно сълзите си, обличаше бързо червения си гащеризон със светлоотразителни ивици много си го харесваше, но правеше привидно, че е равнодушен, за да дразни майка си. Искаше й се да й отмъсти… За всичко. Другите имат бащи, той няма. Другите майки са топли, с изтъркани обувки и вълнени поли прегръщат децата, усмихнати, сядат на колене, затягат копчетата и ги прибират.
А неговата майка каменна, чака да се облече. Не помага, не критикува. Просто чака.
Какво има в кутията? попита, крачейки до нея.
Ох, красота е, Стефчо! Гирлянда е. Ще я сложим на елхата, ще е красиво! майката този път говореше с ентусиазъм, Стефчо се учуди, че може и така.
Докато се прибираха, мечтаеше как светва на тяхната смешна елха гирляндата и ще разказва на другите момчета. Но, щом включиха у дома, не светна. Галина излъга празник нямаше. Нави обратно проводника, прибра всичко.
Хайде да вечеряме. Имам да гладя, само каза.
Два дни по-късно донесе оправена гирлянда, мъжете от работа я бяха оправили. Стефан вече бе болен и не каза на никого…
… А сега някой неизвестен разпъва над града гирлянда, палейки човешки сърца. Галината лампичка не свети трябва ремонт…
Влезе жена в розов костюм ниска, слаба.
Не отваряйте очи, махам ви спиралата. Не, не отваряйте! Сама ще се оправя!
Докосна я с мокър памук по бузите. Припомни си майка си, която отдавна бе в земята ходи да оправи оградката и паметника, да посее незабравки. Разпръсна ги така, щедро, не знаеше дали трябва по този начин.
Присипете ли ги? Гълъбите ще ги изкълват! попитаха мъжете, чакайки да даде още някой лев. Стоеше каменна, раздаде още и си тръгна, нямаше време да чака, а до пролетта кой знае…
Майка й, щом боледуваше, миеше лицето й с хавлия, мека и ухаеща на чистота.
Защо се грижите? обърна се Галина. Ще си почина, сама ще се оправя.
Мълчете. Почивайте. Трябва ви сили. Ето, още малко, готово. Коса да оправя… Ето…
Медицинската сестра повдигна глава й, махна фиби.
Ще ви платя, опита Галина да се пресегне към чантата. Кошелчето го няма Не го намирам
Галина се разплака.
Втори път я крадяха. Веднъж в метрото викторините, разрязана чанта, с изчезнало портмоне, снимката на Стефан, една монетка от един грош, подарена от колега. Разплака се на пейка, гигантка сред вихрушката, ридаеща като момиче.
Жал ми е повтаряше си. Жал ми е…
Не за парите парите почти нямаше. За чантата! Новият, скъп аксесоар, от меко синьо телешко, беше гордостта й. Останал й белег… На нея и на душата й.
И сега пак същото. Сигурно бе онзи мъж от Спешното.
Не ви трябва нищо сега. Лежете, ще донеса апарата за кръвно. Спокойно…
Върна се стегна й ръката маншета. Наоколо говореха и ридаеха. Галина потъна в сън, топъл и лепкав като карамел…
Стефан, излязъл от банята, забрави за майка си напълно. Яна неколко пъти опита да я набере, не й вдигна.
Стана нещо, Стефане. Обади се в офиса, каза Яна загрижено, но той махна с ръка.
Майка винаги си е уредила всичко. Сигурно си има дори запазена реанимация! Остави, Яна.
Отмести жена си, загледа се в големия телевизор подарък от майка му. Гледаха мач, риташе краката нервно.
Добре, че мама подари такъв телевизор! изрече и удари с коляно, отпи от кенчето бира, напъха шепа фъстъци.
Яна си излезе, опитвайки да позвъни отново на свекърва си.
Между нея и Галина нещо липсваше. Не се караха, но и топлота нямаха.
Галина обичаше на дела: нови прозорци (децата на дограмаджийката нямат право на обикновени!), ремонт на банята, кола за сина, клубна карта за Яна, качествени продукти. Не натрапва нищо, само канеше Яна, водеше в магазина, избираха заедно.
Първоначално Яна беше смутена, после свикна. Но реши да връща след време, когато може.
Такъв беше начинът на Галина да обича с грижа. И Стефан така го обичаше: играчки, занимания, мебели, лагер, всичко. Ако в градината има нужда от ремонт Галина сама води майстори. Водеше ги напред към по-добро възнаграждение. В училището трябва басейн направила първа стъпка, уредила треньор. Защо? Така изразяваше обич. А той я мразеше и отблъскваше. Не купуваше любов, а искаше той да има всичко, което тя не е имала.
Когато синът обяви, че ще се жени, Галина се обърка. Доскоро беше момче с количките, а вече бе мъж. Сватбата направиха според желанието им, но в ресторант, хубав. Яна получи рокля, каквато си бе харесала, но от най-добрия магазин.
Яна се догаждаше, но Галина не я допускаше близо до себе си; тя бе камък, затънала в работа и задачи…
Яна отново набра номер. Обади се неизвестна жена. Яна записа всичко да донесе дрехи, удобна фуста, свържи се с лекарите сутринта.
Спи сега, много е изморена. Ако можете донесете дрехи, по-удобни, тук е студено
Яна клатеше глава и благодари. Взе ключове и тръгна за дома на свекървата си.
…Галина се събуди рано. В стаята наоколо се разнесе дрънчене на чашки, някой кихна.
Баринова, вие ли сте? пита една от сестрите.
Галина се надигна в леглото, опита да си събере косата, но нямаше сили.
Аз съм.
Седеше по пижама и долнище от костюма. Шубата и шапката бяха опаковани, ботушите прибрани под леглото. Блузата се разкопчаваше, отдолу прозираше дантелено бельо. Купуваше си само хубаво, макар трудно намираше размер.
Съседката любопитно я зяпаше. Засрами се, покри се с одеяло.
Давайте си ръката. Кръв трябва да вземем.
Медицинската сестра я боцна, дори не усети. После звънна телефонът.
Извинете, от работа са, каза Галина и излезе до коридора. Въпроси, оферти, поръчки заваляха, като че не лежеше в болницата. В един момент вече не издържа.
Болна съм! Имам заместител към него! рече строго Галина.
От другата страна затръшнаха слушалката.
Тя затихна, безжизнена, сякаш издухан хляб от тавата. От несломимата жена не остана почти нищо.
Дадоха й болнична нощница и халат. Облече ги и погледна в огледалото, усмихна се под очите размазана спирала, косата рошава.
Оказа се, че е счупила три нокътя докато е падала. Закачаха се в дрехите.
Влезте вътре, започва визитация. пак сестрата, този път преобразена. Дъщеря ви звъня, ще дойде. Яна. Недейте унивай, ще оздравеете!
Защо, бе? извисена като хълм, Галина погледна надолу. Яна не ми е дъщеря. Тя е снаха…
Ще дойде. Обеща. Не ме ли помниш, Гале? попита жената. Аз съм Катя. Катя от детството! Бяхме заедно в болницата след… Помниш, детето…
Галина се вцепени, спомни си. Катя беше единствения човек, знаещ истината че огромната Галя е бременна от човек, който си е поиграл и оставил. Тя се отказа от детето, Катя я милваше по косата, докато Галя ридаеше, и й шепнеше, че е най-хубавата… Лошите са много…
Катя… Простете, не ви познах. Тук ли работите? усмихна се Галя.
Да! А ти имаш син? Радвам се! Аз имам две дъщери. Ожениха се, имам и внучета…
Катя замълча.
Мъж няма, нямало е. За себе си родих… Мислех, ще ме защитава, но не му трябва майка. Все сама се браня…
Катя искаше още да каже, но вече идваха лекарите за обход.
След закуска вече се чувстваше малко по-уютно. Всички в стаята бяха почти на нейните години. Тихи, шепнеха. Една, Зинаида, при прозореца, хрупаше нещо.
Сухари? попита Галя. Ванилови сухари обичате. Но всухомятка сте, вредно е! Трябва с чай!
За нерви. Извинете, ще се старая. Мъжът е в интензивното не мога да не дъвча. А чай… Не бива…
Как не бива! Къде има чай? Галя влезе в стола за хранене с достойнството на царица, макар изморена.
Съгледа залепения линолеум, ръждясалото оборудване. И, разбира се, прозорците – непременно трябваше майстор…
След минути отиде в коридора с чаша чай.
Пийте, Зина. Не знам колко захар, но трябва да се пие!
Жената кимна и отпи жадно.
Много сте добра, каза Зинаида. О, там е някакво момиче маха ви.
Галина видя Яна със смешни калцуни и плик в ръка.
Здравейте. Извинете, за Галина Тодорова съм, Яна тръшна чантите. Зинаида кимна и пак се обърна.
Яна, можеше да не идваш… смутено каза Галина.
Повярвайте, трябва! – Яна се занарежда в пликчетата: пижама, пеньоар, жилетка, козметика, чай, кафе, любимите ви неща… Дрешки и спално бельо, за по-нататък.
Галина стоеше като хълм, а гузно трепереше бретонът й. Гърдите й се разтуптяха.
Лельо Гале, недейте! Обличайте се, аз ще отида при лекаря!
Яна хукна навън, Галина гледаше пакета и пеньоара.
Животът на Галя пак почваше да се събира, да се лепи, вместо да я кара да ходи босо върху стъкла. Тя сама се откъсваше, никого не допускаше, а снахата ей, дойде. Не беше ли за пари? Може би, ще се види… Но е приятно.
Синът се обади два пъти, но Галина не вдигна. Не знаеше какво да каже.
Яна се върна, замислено въртеше венчалния пръстен. Засега няма да казва, че мисли за развод…
Нощем Галина лежеше с гръб и плачеше. На другия ден й върнаха портмонето и пръстена.
Онзи човек ви ограби в Спешното. Сърцето му спря. Буровски Николай, казаха.
Този път си спомни. Николай беше най-добрият спортист в отбора. Галеше я и се кълнеше, че е най-красива. Лъжеше. Той умря. Тя живя.
Не бе каменна бе жива, само забравила да диша и да се радва.
Но сега всичко ще се промени. Има Катя, Зинаида, Яна наивна, но хубава. И работата, и пролетта с незабравките, и много грижи, които никой освен нея не ще свърши. И внук малък, още бусинка. Беше видяла снимката от видеозона.
Яна, никога не очаквай нищо от него. Но му казвай, че го обичаш. Аз не казвах, сега съжалявам, каза Галина. Жената трябва да обича, иначе се вкаменява.
Яна кимна. Не, не е каменна Галина Тодорова, а нежна и ранима. Голяма, горда, широка, но много крехка Галя, която някога проплака този свят с мощен глас…
