“Лекарят ми даде шест месеца,” казах на семейството си. Те се втурнаха да си делят къщата, без да знаят, че това беше само първата стъпка в играта ми.
Гледах децата си, събрани на масата в хола, и видях три напълно непознати човека.
Старшият, четиридесетгодишният Борис, седеше с напрегнато лице на човек, който вече мислено дели кожата на непобедена мечка.
Радка, моята тридесет и петгодишна дъщеря, хвърляше алчни, преценяващи погледи към картините по стените и антикварния секретер.
А най-малката, тридесетгодишната Стоянка, беше единствената, която гледаше не предметите, а право в очите ми.
Направих малка глътка вода, за да овлажня пресъхналото си гърло.
Лекарят ми даде около шест месеца.
Борис веднага се наведе напред, подстриганите му пръсти нервно свиха ленената салфетка.
Майко, трябва да сме реалисти. Без емоции. Работите не могат да чакат. Твоята империя, всички активи трябва да бъдат прехвърлени в работно състояние. Трябва ясен и премерен план.
Радка се намеси, гласът й беше сладък и настоятелен, като на търговка на пазара:
И къщата Аз и Борис си мислихме, че ще е добре да поканим оценител. Просто за ред, разбираш ли? За да няма спорове после и всичко да изглежда честно.
Дори не се опитаха да се правят на съчувстващи. Веднага преминаха към бизнеса, към цифрите и квадратните метри.
Само Стоянка мълчеше. Тя бавно стана, дойде зад гърба ми и сложи ръце на раменете ми. Дланите й бяха топли и леко трепереха.
На следващия ден Радка се появи с брокер. Само да погледнем, майко, да разберем пазарната цена, това нищо не задължава.
Гладкият младеж обикаляше стаите с лазерна ролетка, а Радка вече шепнеше му за неудобното разположение на банята и как цените на вторичния пазар в този квартал са паднали.
Борис звъня три пъти сутринта. Не да попита как съм. Искаше достъп до финансовите отчети и контакти на корпоративните адвокати.
Бизнесът е жив организъм, майко. Не може да стои празен нито ден. Всяко забавяне е загуба на пари.
Давах му всичко, което искаше. По-точно, се преструвах, че давам. Спокойно и методично.
Те се въртяха, делиха, правеха планове. Бяха толкова завладяни от наследството ми, че напълно забравиха: аз все още съм жива.
Една вечер звъннаха на вратата. На прага стоеше Стоянка с две кутии с домашна храна. Тя не попита нито за завещанието, нито за оценителите.
Донесох ти пилешка супа и мусака. Трябва да се храниш добре.
Тя седна до мене на дивана и ме хвана за ръка.
Майко, ако ти трябва нещо да поговорим или просто да съм до тебе, само кажи. Ще направя всичко.
Гледах нейното уморено след нощна смяна лице, нейните прости, но толкова нужни думи.
А след седмица Борис и Радка дойдоха заедно. С нотариус.
Майко, подготвихме проект за завещание, каза Борис още от прага. За да ти е по-лесно. Всичко сме преценили, разделихме честно.
Радка ми подаде дебела папка.
Твоята последна воля трябва да бъде безпогрешно оформена. За да няма после юридически усложнения.
Разгънах документите. Всичко беше разписано до последната сребърна лъжица. Къщата ми, акциите ми, спестяванията ми всичко беше внимателно разделено помежду им.
Името на Стоянка се споменаваше само накратко: й се падаше малка, запустяла къща в покрайнините и стар автомобил.
Погледнах ги. Те гледаха очакващо, с едва прикрито нетърпение. Чакаха подписа ми. Последният ми жест.
Но това не беше краят. Това беше само началото.
Благодаря ви, че се погрижихте, казах равномерно. Ще ги разгледам внимателно. Дайте ми няколко дни.
Когато вратата се затвори зад тях, отидох до сейфа. Извадих друга папка тази, съставена от моя адвокат още преди месец, веднага след като видях лекаря.
И се обадих на Стоянка.
Ще можеш ли да дойдеш? Имам нужда от помощта ти.
Стоянка дойде след час. Без излишни въпроси, без метеж. Седна срещу мене в
