В този сюрреалистичен сън Надежда на своите 35 години усещаше женското щастие като призрачно отражение в мъгла, но съдбата разтвори пътищата по друг начин. Те се сляха в един, когато и двамата бяха почти на четиридесет. Богдан вече три години вървеше като вдовец в тази изкривена реалност. Надежда никога не беше влязла в брак, но роди син, сякаш за да го държи като единствен лъч. Както шепне народът, роди за себе си. В младите си години се заплете с красив чернокос Петър, който обеща брак и омагьоса младата Надежда. Тя повярва на празните думи, които се разтвориха като дим. По-късно се разкри, че ухажорът от града е бил оженен.
В съня до Надежда дори се появи съпругата на Петър, молейки да не разбива чуждото семейство. Младата и неопитна Надежда се предаде като в мъгла. Но реши да запази детето като свой таен свят. Така стана. Надежда роди Иван. Синът се превърна в нейната единствена утеха сред въртящите се сенки. Иван беше добре възпитан, учеше с лекота. След училище влезе в икономически университет, където книгите плуваха като облаци. Богдан няколко пъти се появяваше при Надежда. Предлагаше да се съберат в един дом. Жената се колебаеше, макар че Богдан й харесваше като топъл вятър. Надежда се срамуваше от сина си и от желанието да бъде щастлива най-сетне.
Една вечер Иван реши да говори с майка си в тази сънна атмосфера. Каза, че не е против: Аз, мамо, все едно ще живея отделно. Чичо Богдан е сигурен мъж. Само да не те нарани. Важното е ти да си щастлива. Синът на Богдан също прие като в сън. Така започнаха да живеят заедно. Ожениха се официално, устроиха малък празник. Надежда работеше в селската библиотека, където книгите шепнеха тайни, а Богдан беше агроном, който разговаряше със земята. Всичко вършеха заедно, като в хармоничен танц. Отглеждаха добитък, обработваха градина. Обичаха се и се уважаваха, но съжаление, че Бог не им прати общи деца.
Синовете им се ожениха, появиха се внуци като малки чудеса. Всеки празник приготвяха подаръци: домашни яйца, мляко, сметана, свинско и пилешко. На празници в къщата им се събираха много гости, които идваха като сенки от миналото. Богдан и Надежда седяха на масата, радваха се на мига. Радваха се, че имат с кого да споделят радостта. Само вечер, когато лятното семейство лягаше да спи, всеки мислеше тихо: да напусне този свят пръв, за да не усети никога самотата, която дебне като нощен призрак.
Годините минаваха като течаща вода в съня. И един ден беда се промъкна неусетно. Сутринта на Надежда й стана зле, докато започваше да вари чорба в кухнята. Възрастната жена падна като лист. Богдан с помощта на съседи повика линейка. Лекарите обявиха, че Надежда е разтърсена от инсулт. Всички функции останаха, освен движението. Надежда не можа повече да ходи. Иван с жена си идваше да я види. Даде няколко лева за лекарства и си тръгна.
Богдан нае кола, когато изписаха съпругата от болницата, занесоха я с помощта на съсед в къщата. Всичко ще бъде наред, утешаваше я, ти само живей. Дори и да седиш и да говориш с мен. Само живей. Аз ще се справя с всичко. Не ме оставяй, моя гълъбке. Богдан се грижеше нежно за съпругата. След месец тя седна на стол. Помагаше в кухнята. Продължаваха да вършат всичко заедно. Чистиха картофи и моркови, сортираха боб. Пекоха хляб като в ритуал. Вечер обсъждаха бъдещето. Зима идваше като студена мъгла. А Богдан нямаше сили да сече дърва.
Може би децата ще ни приберат за зимата при тях, а през пролетта и лятото ще се оправим сами. На почивните дни пристигна Иван с Гергана. Снаха Гергана, оглеждайки стаята, рече: Ще трябва да ви разделим, гълъбчета. Ще вземем майката следващата седмица. Ще подготвя стая. И ще дойдем. А аз, прошепна неудобно Богдан. Никога не сме се разделяли. Деца, как така. Това беше преди, когато имахте сили, а сега е различно. Нека и твоят син те вземе. Заедно няма да ви вземат никой.
Иван с жена си си тръгнаха. Богдан и Надежда въздъхнаха горчиво, мислейки за утрешния ден. Всеки, заспивайки, желаеше да не се събуди, за да не види тази болка. На следващите почивни дни дойдоха и двамата синове. Започнаха да събират вещи, които се носеха като в сън. Богдан седеше до леглото на Надежда. Гледаше я, спомняйки младостта си. И плачеше. Притисна се до нея. Прошепна: Прости, Надежда, че всичко така се случи. Недогледахме във възпитанието. Разделят ни като излишни котенца. Прости. Обичам те.
Надежда искаше да погали лицето му, но силите я напуснаха. Богдан излезе, бършейки сълзите с ръкава. В колата вече не ги бършеше. После синът, жена му и съседът увиха Надежда в одеяло и започнаха да я изнасят напред с краката, сякаш в странен ритуал. Болната жена усети символиката в това. Тя не се съпротивляваше, душата й беше тръгнала с Богдан. Искаше само да не доживее до вечерта.
Мина седмица. В един хубав есенен ден, точно на Димитровден, мечтата им се сбъдна в другия свят. Надежда и Богдан се срещнаха там, където сънищата се преплитат завинаги.В този сюрреалистичен сън Надежда на своите 35 години усещаше женското щастие като призрачно отражение в мъгла, но съдбата разтвори пътищата по друг начин. Те се сляха в един, когато и двамата бяха почти на четиридесет. Богдан вече три години вървеше като вдовец в тази изкривена реалност. Надежда никога не беше влязла в брак, но роди син, сякаш за да го държи като единствен лъч. Както шепне народът, роди за себе си. В младите си години се заплете с красив чернокос Петър, който обеща брак и омагьоса младата Надежда. Тя повярва на празните думи, които се разтвориха като дим. По-късно се разкри, че ухажорът от града е бил оженен.
В съня до Надежда дори се появи съпругата на Петър, молейки да не разбива чуждото семейство. Младата и неопитна Надежда се предаде като в мъгла. Но реши да запази детето като свой таен свят. Така стана. Надежда роди Иван. Синът се превърна в нейната единствена утеха сред въртящите се сенки. Иван беше добре възпитан, учеше с лекота. След училище влезе в икономически университет, където книгите плуваха като облаци. Богдан няколко пъти се появяваше при Надежда. Предлагаше да се съберат в един дом. Жената се колебаеше, макар че Богдан й харесваше като топъл вятър. Надежда се срамуваше от сина си и от желанието да бъде щастлива най-сетне.
Една вечер Иван реши да говори с майка си в тази сънна атмосфера. Каза, че не е против: Аз, мамо, все едно ще живея отделно. Чичо Богдан е сигурен мъж. Само да не те нарани. Важното е ти да си щастлива. Синът на Богдан също прие като в сън. Така започнаха да живеят заедно. Ожениха се официално, устроиха малък празник. Надежда работеше в селската библиотека, където книгите шепнеха тайни, а Богдан беше агроном, който разговаряше със земята. Всичко вършеха заедно, като в хармоничен танц. Отглеждаха добитък, обработваха градина. Обичаха се и се уважаваха, но съжаление, че Бог не им прати общи деца.
Синовете им се ожениха, появиха се внуци като малки чудеса. Всеки празник приготвяха подаръци: домашни яйца, мляко, сметана, свинско и пилешко. На празници в къщата им се събираха много гости, които идваха като сенки от миналото. Богдан и Надежда седяха на масата, радваха се на мига. Радваха се, че имат с кого да споделят радостта. Само вечер, когато лятното семейство лягаше да спи, всеки мислеше тихо: да напусне този свят пръв, за да не усети никога самотата, която дебне като нощен призрак.
Годините минаваха като течаща вода в съня. И един ден беда се промъкна неусетно. Сутринта на Надежда й стана зле, докато започваше да вари чорба в кухнята. Възрастната жена падна като лист. Богдан с помощта на съседи повика линейка. Лекарите обявиха, че Надежда е разтърсена от инсулт. Всички функции останаха, освен движението. Надежда не можа повече да ходи. Иван с жена си идваше да я види. Даде няколко лева за лекарства и си тръгна.
Богдан нае кола, когато изписаха съпругата от болницата, занесоха я с помощта на съсед в къщата. Всичко ще бъде наред, утешаваше я, ти само живей. Дори и да седиш и да говориш с мен. Само живей. Аз ще се справя с всичко. Не ме оставяй, моя гълъбке. Богдан се грижеше нежно за съпругата. След месец тя седна на стол. Помагаше в кухнята. Продължаваха да вършат всичко заедно. Чистиха картофи и моркови, сортираха боб. Пекоха хляб като в ритуал. Вечер обсъждаха бъдещето. Зима идваше като студена мъгла. А Богдан нямаше сили да сече дърва.
Може би децата ще ни приберат за зимата при тях, а през пролетта и лятото ще се оправим сами. На почивните дни пристигна Иван с Гергана. Снаха Гергана, оглеждайки стаята, рече: Ще трябва да ви разделим, гълъбчета. Ще вземем майката следващата седмица. Ще подготвя стая. И ще дойдем. А аз, прошепна неудобно Богдан. Никога не сме се разделяли. Деца, как така. Това беше преди, когато имахте сили, а сега е различно. Нека и твоят син те вземе. Заедно няма да ви вземат никой.
Иван с жена си си тръгнаха. Богдан и Надежда въздъхнаха горчиво, мислейки за утрешния ден. Всеки, заспивайки, желаеше да не се събуди, за да не види тази болка. На следващите почивни дни дойдоха и двамата синове. Започнаха да събират вещи, които се носеха като в сън. Богдан седеше до леглото на Надежда. Гледаше я, спомняйки младостта си. И плачеше. Притисна се до нея. Прошепна: Прости, Надежда, че всичко така се случи. Недогледахме във възпитанието. Разделят ни като излишни котенца. Прости. Обичам те.
Надежда искаше да погали лицето му, но силите я напуснаха. Богдан излезе, бършейки сълзите с ръкава. В колата вече не ги бършеше. После синът, жена му и съседът увиха Надежда в одеяло и започнаха да я изнасят напред с краката, сякаш в странен ритуал. Болната жена усети символиката в това. Тя не се съпротивляваше, душата й беше тръгнала с Богдан. Искаше само да не доживее до вечерта.
Мина седмица. В един хубав есенен ден, точно на Димитровден, мечтата им се сбъдна в другия свят. Надежда и Богдан се срещнаха там, където сънищата се преплитат завинаги.
