Цветана излезе от църквата тъжна, но с малко надежда. Със сълзи молеше Господ да й даде дете. Със съпруга си Стамен живееха вече над десет години, но не можеха да имат бебе. Затова започна да ходи на църква, да моли, да проси. Десет години брак, и нито една бременност.
Колко сълзи е изляла, колко лекари е посетила, но отговорът винаги беше същият:
Здрави сте, така се случва, трябва да почакате Още не е дошло времето.
Колко да чакам, Стамен, ей колко? попита тя, гледайки го. Без дете няма пълноценно семейство.
Стамен също беше разтревожен, мечтаеше за наследник, особено след като бизнесът му вървеше добре. Живееха в изобилие, нищо не им липсваше, освен дете.
Цветане, може би да вземем дете от дом? Малко, ще го отгледаме предложи той.
Не, Стамен, искам сама да родя Защо лекарите казват, че съм здрава
Изглежда Бог се смили над Цветана или наистина времето дойде, но тя забременя. Радостта й нямаше граници. Макар бременността да беше трудна, тя ще издържи всичко заради дългоочакваното бебе.
Боби се роди слабичък, често боледуваше, но родителите трепереха за него, грижеха се за него ден и нощ. Докато растяше, го пазеха от всичко, дори го отделяха от други деца, за да не се разболее. Цветана ходеше с него далеч от детските площадки.
Всичко за Боби беше най-доброто и скъпо още на четири имаше таблет, а в първи клас отиде със скъп телефон. Каквото искаше, получаваше. Но колкото по-голям ставаше, толкова по-нетърпим ставаше характерът му.
Стамен беше винаги на работа, Цветана вкъщи, отвеждаше и донасяше сина си от училище, готвеше само каквото той поиска. Ако сготвеше нещо друго, Боби се вбесяше:
Какви глупости си сготвила? Няма да ям това! Не искам чорба! И веднага сипеше цяла сол в чинията, искаше любимата си супа.
Боби беше на тринадесет преходна възраст, стана напълно неуправляем. Цветана споделяше със съпруга си, но той я успокояваше:
Цветане, момче е, преминава през промени. Трябва да изчакаме малко.
Стамен се прибра от работа и веднага каза:
Синко, купих ти нов телефон. Боби излезе от стаята, взе кутията.
След минута се чу недоволен глас:
Какво ми купи? Казах ти за друг! С такива само просяци ходят! Искате ли да ме гледат с пръст? Замахна и изхвърли телефона от стаята, след което затвори вратата с трясък.
Родителите се погледнаха изненадани.
Какво ти казвах? попита Цветана, а Стамен не отвърна.
Същото беше с дрехите, обувките вече без него не купуваха нищо, иначе Боби щеше да прави скандали. Тогава класният на Боби се обади и я помоли да дойде в училище.
Цветана разбра, че не е просто така.
Какво ли е направил сега? Не искаше да го пита.
Здравейте, Цветана Петрова. Благодаря, че дойдохте. Имам сериозен разговор относно поведението на сина ви. Боби обижда учителите, може да развали час, а ако го смъмрят, се усмихва и казва, че знае правата си и ще се оплаче. Иска другите да му правят домашните и после им взема пари.
Цветана се почувства срината. Стоеше червена като рак, изпълнена със срам.
Моля ви, повлияйте на сина си каза накрая учителят.
Тя обеща и се извини за него. Докато вървеше към вкъщи, мислеше колко често се страхува да не избухне, да не удари Боби.
Къде сбърках? Кога го изпуснах? Ние го обичаме. Грижата и любовта не би трябвало да пораждат жестокост. Тогава защо сина ми е такъв? Защо всичко, което вложихме в него, се обърна срещу нас?
Те не можеха да се справят с единствения си син. В съседите живееше семейство с четири деца никога не се чуваше вик или скандал, децата бяха спокойни, а по-големите помагаха на Цветана да донесе чъртиците. Веднъж тя попита Венета:
Как успяваш с толкова деца?
Нормално. Съпругът ми също е от голямо семейство и винаги казва: колкото повече деца, толкова повече мир в къщи. И е така помагат си. Не е трудно.
Цветана я слушаше и й завиждаше, защото никога не беше чула от децата й лоша дума.
Боби се прибра от училище, хвърли раницата на пода, избута скъпите кецове в коридора.
Досади ми това училище, досадиха ми тия учители. Мамо, казах ти да не отваряш вратата на стаята ми! Цветана мълчеше.
Още не беше преглътнала разговора с класния, а синът й сега беше ядосан. Тя не издържа умората я превзе. Гневът на Боби беше постоянен, всички бяха виновни, всичко беше грешно.
Накри масата, знаеше, че ще дойде да обядва, но той липсваше. Влезе в стаята му той стоеше насред нея и режеше скъпата си якa с ножица, бавно, злобно я гледайки. Очите й се разшириха.
Ето, защото отиде в училище. Класният те повика, и ти веднага тичаш. Чу ли нещо? Ами чула си Каза, че якaта ми е скъпа? Сега ми купуваш по-скъпа, иначе ще направя същото
Режеше я демонстративно пред нея. Цветана не издържа и го плесна. Той се схвана за бузата, изненадан, а й стана жал за него. Искаше да го прегърне Но изражението му я уплаши беше озверяло
