Мамо, татко беше прав, когато казваше, че ти не си в ред с главата! Сега сам виждам, че си луда. Не се е опитвала да се лекуваш?
Гергана Петрова погледна изуменo своя син. Той винаги беше сложен момче, но да кажеш на майка си такива думи, директно в очите
Гергана дори не можеше да си представи, че ще се разкаже от мъжа си след двадесет и пет години брачен живот. Този път обаче тя сама даде началото на раздялата.
Един ден, като се разхождаше из улиците на София, внезапно осъзна, че не познава никакво лице, което винаги беше до нея. Мислеше, че след толкова време можеш да прочетеш човек от глава до крака, но съдбата имаше други планове. Димитър се оказа безчувствен, студен като зимен вятър.
Докато минаваше пред пазара, Гергана откри криваво тънко кученце едно скелетно същество, чиито кости се виждаха открито. Точно в този миг Димитър вдигна вика си като гром.
Божано, нямаш какво повече да правиш, нали? викаше той през цялото жилище. Защо доведе тази беда вкъщи?
Димито, какво казваш се учуди Гергана. Погледни го! Той е като кости, кожа без плът. Как можеш да минеш покрай него?
Всички минават, а ти не можеш? Мате Тереза ли си? Ти си най-сериозната у нас!
Този ден Гергана пръсна сълзи като дъжд. Плачеше за изтощеното кученце, защо едва се дърпа на крачета, и за мъжа, който се разкри в друга, по-тъмна страна.
Той никога не беше съвършен, но тя се опитваше да пренебрегва неговите недостатъци. Въпреки това, Димитър прекрачи границата, която не трябваше да се прекрача.
Как е възможно да бъдеш просто човек? плачеше тя. Как можеш да минаеш покрай това кученце без да си опиташ да помогнеш?
Това не остана само една кража. Димитър, с лице като камък, обяви, че това беден животинче го дразни.
Кога ще го изхвърлиш? Колко дълго още ще търпиш тази беда в дома?
Той нарече кученцето недобро само защото беше слабo и трептеше, въпреки топлината в апартамента. Вместо да помогне, той отидоха в гаража и се събираше там с други оправдани приятели, избягали от съпругите си.
Връщаше се късно, запотяван, и отново започваше да се оплаква от бедността, която Гергана беше донесла.
Добре, не обичаш животни, разбирам, мислеше тя, седейки в хола. Но наистина ли ти е безразлично и към мен? Не виждаш колко ми е трудно?
Животът й се превръщаше в непрекъснати бягства от работа, за да занесе кученцето при ветеринара или да го изведе на разходка. Страхуваше се да го оставя само у дома с Димитър, който след години брачен живот вече беше невъзможен за разпознаване. Той дори се къпеше в бутилки.
Един ден, докато беше в офиса, Гергана усети странно стисване в гърдите, като невидима ръка стискаше сърцето й, а душата й се разтърсваше като котка в къща без прозорци. Трябваше отново да се освободи от работа, позовавайки се на лошо самочувствие.
Когато се прибра по-рано от обичайното, застигна съпруга в момент на престъпление. Той седи с кученцето в ръце и викаше към гаража, сякаш искаше да го изхвърли навсъщност. Това Гергана не можеше да простии подаде молба за развод.
За кучето? викна Димитър, размахвайки ръце. Ставам ли се стар и луд?
Тези думи прелетяха безследно над ушите й. Тя не се смяташе за стара, но повече не можеше да живее с него.
Синът им, Васил, вече живееше в Пловдив със своята приятелка. Тогава се появи пред нея, застанал от страната на баща си:
Мамо, татко беше прав, че ти не е всичко наред! Сега сам виждам, че си луда. Не се опитваш ли да се лекуваш?
Гергана се изненада от тези думи, кацащи в очите й като студен бриз.
Вади, какво говориш?
Какво говоря? Истината! Едно куче ти беше достатъчно, а сега се взимаш с още един гладен? Нямаш разум?
Да, взех ги, защото никой друг не би се грижил за тях! Дори и твоят баща не би влязъл в дома ми, дори без кучета.
Живей самa!
Той избяга, затвирайки вратата зад себе си. Гергана прошепна:
Не съм сама, синко. С мен са верните ми приятели, които никога не ще ме предадат.
Божано, ако ти е трудно, можем да върнем Буркуна, ще намерим нов дом, каза ръководителят на приюта, когато Гергана разказа историята на старото куче.
Благодаря, но не искам да го предавам отново. Нека живее спокойно до края си
Така се завъртя мечтата но сънът беше изпълнен с къщи, улици и аромат на прясно изпечени кексове от Варна, където Гергана и двамата кучета, Бим и Буркун, се разхождаха под меката светлина на луната, а гласовете на миналото танцуваха като сенки върху стените на старата Софийска къща.
