Чайникът тихо подсвирваше на котлона, докато Елена преброяваше торбичките с чай. Лавандов, ментов, черен с бергамот Виктория ги беше донесла от последната си командировка в Лондон. Елена се усмихна, спомняйки си как дъщеря ѝ с тържествено лице ѝ беше подарила този апартамент преди пет години.
“Сега, мамо, ще имаш свой дом,” беше казала тогава Виктория, подавайки й ключовете. “Никога вече наеми и чужи стаи.”
Старата кухня отдавна беше станало любимото й място. Всичко тук дишеше с уют: износената покривка на масата, саксиите с здравец на прозореца, дори пукнатината на плочките до котлона изглеждаше свойска. Елена тъкмо щеше да си налее чаша, когато звъннаха.
На прага стоеше Виктория в стегнат бизнес костюм, с перфектна прическа и ледено изражение.
“Мамо, трябва да поговорим.”
Елена отстъпи, пропускайки я. Нещо в гласа и застави сърцето й да се свие.
“Влез, скъпа. Току-що запарих любимия ти чай, този от Лондон.”
“Не, благодаря,” Виктория остана срядната в кухнята. “Няма да се бавя. Мамо, трябва да освободиш апартамента. До утре.”
Елена замръзна с чайника в ръка. Сякаш не беше чула добре.
“Какво, моля?”
“Апартаментът трябва да бъде освободен. Утре. Не мога повече да го отлагам.”
Горещият чай се разля върху ръката й, но Елена дори не усети болката.
“Вики, не разбирам Това е моят дом. Ти сама”
“Това е просто апартамент, мамо,” Виктория извади телефона и провери нещо на екрана. “Живя тук, но вече не мога да те издържам.”
“Издържам?!” Елена се изнерви. “Скъпа, аз сама си плащам сметките, почиствам”
“Мамо, стига,” Виктория се намръщи. “Решението е крайно. Остави ключовете на масата.”
Обърна се към вратата, но Елена я хвана за ръката:
“Чакай! Обясни ми защо? Какво стана?”
“Нищо не стана. Просто бизнес, мамо. Апартаментът може да се дава за повече.”
Вратата се затвори, а Елена остана сама. В ушите й звънеше. Бавно се спусна на столчето, гледайки разлятия чай. В отражението му оглеждаха се огньовете на залязващото слънце.
Като в сън влезе в стаята. На стената висяха снимки: Виктория на абитуриентския бал, светеща в бяла рокля; двете на морето дъщеря й гради пясъчен замък, а Елена се смее, опитвайки се да го спаси от вълните. Тогава беше продала къщата в село, за да плати обучението й. Но беше ли жертва? Не, просто любов.
“Щерко,” прошепна Елена, докосвайки снимката. “Как стигнахме дотук?”
Вечерта бавно премина в нощ. Елена механично натъпкваше дрехите в стария си куфар, понякога спирайки, за да погледне познатите детайли: олющената боя в ъгъла, която винаги отлагаше да оправи, топлата светлина на любимата лампа, сянката от здравеца на стената Всяка дреболия изведнъж стана безценна.
Дълбоко в сърцето й тлееше надежда, че сутринта телефонът ще звъ
