Видяйки мъжа си с най-добрата ми приятелка, мълчаливо заминах за друг град, без да споделям за бременността си. Но след пет години отново се срещнахме.
Наистина ли не може да има грешка? Ралица стисна телефона, опитвайки се да звучи спокойна.
Ралице Стефановна, резултатите са положителни. Поздравления, вие сте бременна, около шест седмици.
Тя благодари на лекаря и затваря телефона. Светът около нея застива. Шест седмици. Точно толкова време беше минало от онази вечер, когато се прибра по-рано и видя чужда чанта в коридора. Чантата, която сама беше подарила на Елица за рождения ѝ ден.
Ралица бавно седна на столчето до прозореца. Отвън валяше сняг, покривайки града с бяло одеяло, изтривайки всички следи. Колко би искала да може също толкова лесно да изтрие спомена за онази вечер.
Телефонът пак затрептя. Георги. Трети път за последния час.
Ралице, къде си? Договорихме се да се видим след работа.
Съжалявам, забавих се, тя се опитваше да звучи нормално. Не ме чакай, имам още работа.
Всичко наред ли е? Звучиш странно.
Всичко е наред, просто съм уморена.
Сложила слушалката, Ралица погледна куфара, който беше събрала още сутринта. Пет години брак. Пет години, които приключваха точно сега. И нов живот, който започваше под сърцето ѝ.
Пет години по-късно
Мамо, виж колко е красива! четиригодишната Милена се притисна с носа към витрината на магазина за играчки, гледайки кукла в разкошна рокля.
Много е хубава, усмихна се Ралица, оправяйки шапката на дъщеря си. Но трябва да вървим, закъсняваме.
Къде отиваме? момиченцето неохотно отлепи очи от витрината и сложи ръчичката в майчината.
При леля Мария, майчината ми леля. Тя ни чака.
София ги посрещна със студено януарско утро. Пет години Ралица не беше стъпвала в родния си град, пет години градеше нов живот далеч от миналото. А сега се налагаше да се върне лелята, единственият й близък човек, който я подкрепи тогава, беше в болница.
Милено, внимавай, не тичай, Ралица хвана по-здраво ръката на дъщеря си, влизайки в просторното фоайе на новооткрития бизнес център. Трябваше да минат през сградата, за да стигнат до спирката от другата страна.
Мраморният под блещеше, отразявайки светлината на лустерите. Звучеше тържествена музика, беше събрала се тълпа вероятно церемония по откриването.
Ралице?
Тя замръзна, чувайки познатия глас зад гърба си. Глас, който не беше чувала от пет години, но би го познала сред хиляди. Бавно се обърна.
Георги.
Той почти не беше се променил. Същите внимателни сиви очи, същата лека сивина по слепоочията. Само бръчките около очите бяха по-дълбоки.
Не очаквах да те видя тук, той я гледаше като на призрак. Ти завръщаш ли се?
Преминавам, Ралица усети как Милена се притисна към крака ѝ. Не за дълго.
Георги премести погледа си към момиченцето, и Ралица видя как лицето му се промени. Как зениците му се разшириха. Милена беше негова копия същите сиви очи, същият очертан усни, дори ямката по бузата при усмивка точно като неговата.
А това
Дъщеря ми, бързо отговори Ралица. Милена.
Между тях се понесе тежка, звеняща тишина.
Ето къде си! към тях се приближи висока, стройна жена с кафява коса. Всички те търсят. О, добър ден, тя с любопитство погледна Ралица.
Димо, това е Ралица стара позната, Георги говореше бавно, не откъсвайки поглед от Милена. Ралице, това е Дима, моята съпруга.
Много ми е приятно, Ралица се насили да се усмихне. Трябва да вървим, извинете.
Чакай, Георги направи крачка напред. Как да се свържа с теб?
Няма как, тя се обърна и бързо тръгна към изхода, държейки Милена за ръка.
В таксито момиченцето се притисна към нея:
Мамо, кой беше този?
Просто познат, скъпа. Отдавна не сме се виждали.
Апартаментът на леля Мария беше същият уютен, както преди пет години, когато Ралица пристигна тук от Пловдив с малък куфар и разбито сърце.
Изобщо не си се променила, усмихна се лелята, галейки Милена по косичката. А тази малка госпожица е пораснала само по снимките. Как си, Ралице?
Всичко е наред, тя се наведе да помогне на леля си да седне в креслото. Не се притеснявай, лекарят каза, че нищо сериозно, просто трябва да спазва режима.
Не за това питам, лелята я погледна проникновено. Как си наистина? Сърцето ти как е?
Ралица отмести поглед.
Лельо Мари, всичко това е в миналото.
Видя ли го?
Веднага. В новия бизнес център. Представи си, каква е вероятността да срещнеш някого в град с половин милион, и точно първия ден да попаднеш на него.
Съдба, лелята поклати глава. Той те търсеше, знаеш ли.
Какво? Ралица се обърна рязко.
Дойде месец след като си замина. После още няколко пъти. Казах му, че не знам къде си.
Благодаря ти,
