20ти/2026г., София
Днес е още един от онези дни, в които се озовавам със смесени чувства. Паметта ми се връща към момента, в който загубих съпругата си последната й бремност беше тази, която я пренесе от този свят. Не успях да я задържам, а след това се озове в къщата ни, изпълнена с живи гласове, но и с безкрайна самота.
Седемте ми деца нашият малък оркестър все още заедно в едно голямо легло на надеждата. Най-големият, Николай, навърши девет години; Илия седем; близнаците Сашо и Лъчезар по четири; а наймалката, нашата късметлия Калина, едва три месеца е, но вече вече е светлината в дома ни.
Когато децата ме молят за храна, сърцето ми трепти от радост, а в същото време се задъхвам от умора. Често, в късните часове, седя на кухненската маса, запалвам цигара и наблюдавам как светлината на лампата се отразява в мрака на нощта.
Първоначално бях сам въртяха се всички възможни варианти, за да издържа. Късно в полесния планински летен ден в нашето село Пазарджик, сестра мипобрак Мария Иванова пристигна с кола, носи с себе си малко помощ. Не имаше роднини около нас, затова тя се опита да отведе Сашо при Лъчезар, казвайки: Ще ти е полесно. По-късно обаче, от помощта на две приятелки, всичко се нареди.
Ходеха предложения за приём в детска градинаинтернат и аз не можех да ги приеме. Как да се откарам от свои собствени малки, които съм създал с любов? Как ще живея, ако ги оставя? Не можех да си представя без тях.
Старшините понякога успяваха да проверят домашните си задачи, но найголямото предизвикателство беше Калина. За помощ ни се оказа нашата съседка от съседното село Людмила (попрозвоето Люда). Тя беше ниска, здраво телосложена, с плешиви коси до пояса, тихо и спретнато лице. Със своята простотата и твърдост, Люда влезе в нашия дом като истинска светлина.
Тя спря всички бъркотии, измити и поправи детските дрехи, готви, се грижи за Калина. Дори учителите в училището и детската градина започнаха да забелязват колко чисти и подредени са децата копчетата вече не се прибиват с черна конец върху бял плат, лакътите са здрави.
Един ден Калина се разболя, температурата й се изкапа. Докторката Петрова казаха, че ще се излекува, но главное добрата грижа. Тогава люлка до врата заспа, а докато вдишвах смокинята на нощта, Люда не спираше нищо, дори не се остави да се легне. Тя остана до вратата, наблюдавайки ме, като истинска майка.
Старшите деца започнаха да я наричат просто Люда без няня или мама, защото в сърцата им тя беше тя, която им напомняше за истинската майка. Дори роднините й се оплакваха:
Къде се обличаш с тази шега, Людо? Някои малки момчета имаш в селото?
Има, отговори тя но ми е жалко за Георги.
Тези думи се отразиха в нашия дом, а годините минаха невидимо. Петинадесет години изминаха; децата пораснаха, но не без изпитания. Понякога Горан, аз, се ядосвах и се грабвах за ремъка, а Люда ме отстраняваше: Стой, татко, първо се успокой.
С времето Люда се превърна в уважавана личност в селото наричаха я Людмила Василевна, а не просто Люда. Николай се женеше, очакваше се първо дете, а Илия приключи учението си в града, станайки инженер гордост за Люда.
Калина премина в девети клас, станала майсторка в пеенето и танците, без която всяко празненство в нашето село не беше съвършено. Аз, от своя страна, отново се чудех как се случи, че Нина Иванова ми даде нова жена животът е като една къща, в която всяка тухла е различна, но всички заедно я правят здрава.
През лятото Люда усети, че се чувства странно в корема. Не бяхме свикнали с болести, но болката я принуди да се оттегли в къщи. Аз я изгонвах от верандата, но тя упорито настояваше да отиде при лекар. Прикана се тихо, като се опитваше да не се притеснява.
Вечерта, след като всички заспаха, тя ме повика:
Седни, татко, трябва да поговорим Докторът каза, че ще имам дете Трябва да се подготвим
Срамът й се отрази в гласа, но и в очите. Аз, съвсем изненадан, отговорих:
Какъв срам? Сложи се, скъпа, всички ще се радват, животът ни е пълен с чудеса.
Тогава тя се скръхна, а аз реших, че ще разкажа новината на децата. Събрали се около масата, аз им казах:
Децата ми, скоро ще имате брат или сестра.
Люда се засрами, сълзите й се спускаха по бузите. Николай, който беше гостувал с новата съпруга в неделя, се смееше:
Чудесно! Пожелай ми да имаме още дете!
Сашо вика:
Искам брат ми!
Лъчезар се противопостави:
Не, момиче. Понеже имаме достатъчно момчета, а едно момиче ще е хубаво.
Калина подмина с усмивка:
Момиче! Ще шием за нея венци, ще купим красиви рокли!
Илия се намеси:
С какво ще го отгледаме?
Аз отговорих:
С обич.
Люда все още скриваше корема си с шал, като се опитваше да се охлади в жегата. Месеците преминаха, докато наймалкото от нас, малкият Николай, се появи на света. С радост ние го посрещнахме.
Илия отиде до института си, Сашо и Лъчезар започнаха учението си в селскостопанския техникум, а Калина започна нова учебна година в гимназията. Къщата изглеждаше пуста, но тихата светлина на вечерта ни напомняше, че животът продължава.
Един ден Люда почувства резка болка в корема. Позвъних на Георги, но бях в къщи. За миг се затихна всичко, а след това дойде младежът Тодор, който я заведе до болницата. Патронът беше тежък, но успяхме да стигнем до спешното.
През нощта аз стоях на верандата на родителския родилен дом, димех една след друга. Сутринта вратата се отвори и влезе млада медсестра:
Седиш ли, татко? Пушиш ли? Трябва да спреш
Отговорих безмълвно:
Пети
Тя се засмя:
Пети? А имаш седем!
Разбрах, че нашият живот е пълен с изненада. Две опаковки бяха предадени от медсестрата една с синя връв, друга с розова. Аз взех едната, а Николай взе другата, като вече знаеше какво да прави.
Калина, отворила пакета, воскликна:
Каква красота!
Събрахме се около автобуса, който ни преведе до ползната колоездачка на село. Всички се усмихнаха, а Николай възкликна:
Мамо, направихме го!
Люда, държеше в ръце опакованото новородено, тихо се усмихваше, мислейки: Ще отгледаме тези деца с любов, защото така си го заслужават.
Така, с всяка нова стъпка, нашата малка, но силна семейна корабница продължава да плава по морето на живота, а аз Георги Петров записвам тези спомени в дневника, за да не забравя колко сладко е сърцето, когато е изпълнено с обич.
