Какво невпременно е този техен юбилей, прошепна тя, поглеждайки към прозореца. Откриха време да празнуват, а и то в късното село. Към Райна се пръснаха откъси от недоволни реплики на мъжа. Тя разбра, че братът на съпруга я е поканил на двадесет и петгодишния юбилей на съвместния им живот сребърно венчаване.
Телефонът на Ивайло прозвучи силно и настойчиво, докато той не вдигна слушалката.
Това е брат ми от село, каза гласът от другата страна.
Здравей, Захари, здравей! отвърна Ивайло. Как сте у вас? Всичко наред? А в събота?
Добре, ще предам на Любомира! Разбира се, ще дойдем, къде иначе да се скрием? се чу смях.
Любомира влезе в стаята.
Какво невпотно е това техно събитие, възкликна тя. Празнуват с юбилей, а в село!
Тя усети, че братът на мъжа я е поканил на сребърно венчаване. Ивайло и Любомира, след дълги месеци на раздор, решиха да се разведат. Последното време се натрупаха неразбирания, разстояние и отчуждение. Два дни преди това решиха окончателно да се разделят. Любомира не желаеше да отиде на този юбилей не й се искаше настроение.
Може би ще отидеш сам, защото си близък брат, Ивайло, промисли тя, гледайки към съпруга си. Искам да се видя с Тетяна, защото винаги сме си били приятели и сме ходили един при друг в гости
Как ще стигнем до села, ако ни е необходимо да кажем, че се разделяме? запита той.
Пътуването от града до селото с автобус отнемаше четири часа, а старата им кола бе паркирана в гаража вече три месеца. Преди това често караха до село Захари, където Ивайло се е родил и израсъл. Сега колата не работеше, а Любомира не знаеше дали да я ремонтира, да вложи пари, или да я продаде и купи нова.
Ивайло помисли на свой ред:
Със сигурност Любомира няма да дойде, вероятно ще откаже. Ако едва едно тръгнем Тогава ще трябва да кажем на Захари и Тетяна, че се разведохме. Ще се клатят, ще се чудят. А дали им е нужна тази новина в деня на техния празник? Сребърното венчаване е тук, а аз с раздялата си Тъй като ще е лошо.
Забелязвайки, че жена му е влезла в стаята, Ивайло каза:
Захари се обади, да тръгнем ли? Няма да им разказваме за нашите проблеми. Да тръгнем, после ще се разходим по въпроса.
Любомира кима:
Добре, празникът им е, нека тръгнем, каквото и да стане.
Автобусът спря и шофьорът обяви:
Всички излизат, автобусът повече не продължава!
Какво? избухна Ивайло. Още пет километра до селото!
Пътят е лош, дождовете току що спряха, не мога да продължа. Ако се задъхам, кой ще ме тегли? Търсете друг превоз, иначе пеша каза шофьорът твърдо.
Ивайло и Любомира слязоха, той с чанта в ръка. Пеша пет километра не беше в плановете им.
Какво ще правим, да чакаме превоз или да вървим пеша? попита той.
Може да чакаме до утре, иначе ще вървим пеша, отвърна Любомира.
Тъй като шофьорът се ядоса на техните реплики, Ивайло тръгна напред, а Любомира след него по края на пътя. Пътят беше истински бедствия: големи калове в средата, но крайпътя позволяваше ходене.
Странно, Любомира мълчи и не се ядоса, мислеше Ивайло. У дома би се изкъсала. Тук задържа негатива, а после ще избухне! Може би по средата на пътя ще ми каже всичко
През половината от разстоянието вече се появи дъбовият бор, през който трябвало да минат, а от там вече селото беше близо. Ивайло чакаше да я започне да се оплаква, но тя минаваше тихо, без да отделя крачка назад.
Когато спряха, Ивайло постави чантата на земята и попита:
Умора ли ти е? усети лека вина, че я е натиснал в това пътуване.
Малко, може да почина на тази клонка, показа тя към паднало дърво.
Седнаха, огледаха се. Красотата на вечерта, птиците все още пееха, пеперудите летяха, дърветата шумяха, кониците скърцаха.
Любомира си спомни пътуването преди почти двадесет години, когато отидоха в село на Ивайло, където вече бяха подготвени масите и гостите чакаха младоженците.
Как се е променил този век, прошепна тя. Лесният се разрасна, дъбовете станаха високи и величествени.
Времето лети, всичко се променя, отвърна той. Помниш ли, как колата почти се разпадна по онзи ден? Ти в сватбена рокля на токчета, аз в костюм и блестящи обувки, вървяхме по крайпътя към селото, докато Захари сменяше колелото. Не искахме да чакаме, тръгнахме пеша. Не отдавна не се разходихме, но ти малко нагази крака.
Да, кракът ми болеше, засмя се Любомира. Добре, че Захари бързо поправи колата, иначе щяхме да останем тук. Сега нямаше да вървим, щяхме да се задържим.
След кратка почивка отново тръгнаха. Ходеха в мълчание, всеки в свои мисли. Ивайло си спомни детските походи с приятели, а Любомира, градската жена, никога не е преспивала в гора.
Тя мислеше:
Докато синът ни служи, ще се разделим. Той сигурно няма да се радва, но какво да правим? Вече решихме.
Пътят ги доведе до долината, където селото се простираше като картина.
Каква красота! Пролетта е прекрасна възкликна Любомира.
Да, винаги е красиво тук съгласи се Ивайло. За съжаление колата се повреди, щяхме да стигнем по-рано.
Отвориха портата, влязоха в двора и видяха Захари, който вече подреждаше масите. Той ги посрещна с обятия.
Какво, пеша дойдохте? възкликна. Къде е колата? Защо не ме предупреди? Можех да ви посрещна. Пътят е ужасен, но бих минавал по околовръста.
Не знаехме, че автобусът не продължава, затова се наложи да вървим, обясни Ивайло. Но поне въздухът е свеж и гледката красива.
Любичко! викаше Тетяна, обгръщайки своята съпруга, излъчвайки истинска радост. Колко е хубаво да сте тук, отдавна не се виждахме. Утре е нашият юбилей, сребърно венчаване. Времето лети като миг.
Захари и Ивайло си поговориха, после се преоблечоха и всички се настаниха за вечеря. След дълъг разговор в двора, те се разпръснаха в стаите. Ивайло и Любомира получиха малка стая с новото легло.
Вижте, наскоро купихме нов диван, показваше Тетяна разпънатия и покрит с чаршафи. Добра вечер.
Любомира се раздъха и се постави до стената, оставяйки по-голямата част от дивана за мъжа. Двамата вече не спяха заедно, но Ивайло се настани в ъгъла.
Любо, защо се цепиш в стената? Легни нормално, има място и за двамата. Крака ти сигурно мурат от пътуването, подхвръкна той.
Не са крака, а сърцето, отговори тя.
Ивайло с влошени ръце засмука одеялото от крачолите й и започна да масажира.
Остави ме, Ивайло. Ще мине, ще успееш да спиш. прошепна тя.
Млъкни, масажът ще ти помогне, настоя Ивайло.
На следващия ден помогнаха да се подредят масите в двора, посрещайки гостите. Първоначалната тиха беседа прерасна в шумни кикове и смях. Музика започна, песни се изпяха, танци разтърсиха празника живописно баленско настроение в селото, където всеки познава всеки.
Ивайло, представяш ли си? Двадесет и пет години с Тетяна, всичко имаме, но още повече добро. Понякога се крием, но винаги се успокояваме. Тя е добра към мен, както и всички, изрече радостен Захари на брат си. Четвърт век, гласът ни е силен! Тетяна е моя, никой друг не ще я завладее!
Захари, стига вече, шепна му съпругата в ухото. Наистина
Хайде да кажем на всички колко имам добра жена, найдобрата в света! възкликна Захари, а гостите подпяха и хлопнаха.
Ивайло гледаше Любомира, двамата наблюдаваха щастливата двойка. Как да кажат, че се разведоха, в този миг? Щастието прелита във въздуха, обгръща всички.
Любомира усещаше радостта, пълна с аромат от вечерта.
Ивайло погледна съпругата с нови очи и помисли:
Любичко не е полоша от Тетяна! Разбира се, има недоразумения това е животът. Защо искахме да се разделим? Не, не искам да я губя!
Той я прегърна неочаквано, а тя се замисли за миг, след което се вгледа в него. В очите му откри топлина, нежност и нещо неуловимо. Тя разбра, че чувствата са взаимни.
Може би и двамата почувстваха щастие в този празник на Захари и Тетяна.
Щастието ни обгръща, замисли се Любомира и усмихна се нежно, а Ивайло целуна я в бузата.
На следващия ден беше барбекю, дълги разговори, а Ивайло вече не оставяше Любомира сама всеки път където тя се движеше, той я следваше с поглед.
Захари ги заведе обратно с автобус.
У дома Ивайло, като нищо не се е случило, попита:
Любо, какво ще правим с колата? Да я поправяме, ще са нужни пари, или да купим нова? Какво мислиш? Не искам повече автобуси към Захари
Ти решаваш, ако купуваме, да купим, ти разбираш се с машините, отвърна тя.
Добре, утре сутринта ще отидем на авто пазара, ще разгледаме, подбране, ще пътуваме заедно, каза Ивайло.
Разговорите за раздяла изчезнаха, сякаш самото решение се разтопи в тишината. Синът им се завърна, жених, а Ивайло и Любомира останаха щастливи, живеейки заедно в сърцето на българското село.
