“Прости ме, дъще”
Миглена, Миглена, почакай Изчаквам те от сутринта. Намерих адреса ти в детския дом Миглена чу непознат мъжки глас, преди да излезе от входа.
Кой сте вие?! попита тя, автоматично погледнайки часовника.
Аз съм баща ти, Миглено неуверено каза мъжът и се усмихна.
Грешите. Нямах и никога не съм имала баща. сухо отвърна Миглена и се обърна, бързо тръгвайки към колата, паркирана до блока.
Отвън тя се опитваше да изглежда спокойна, но в сърцето й бучеше вихър, а бузите й пламтяха, сякаш от тях излизаше жар.
Седна в колата, забърза да закачи колана и завърти ключа.
Миглено, почакай Искам да поговорим, моля те
Мъжът се втурна към колата и, на Миглена й се стори, че протегна ръце. Но тя вече тръгна, след секунди изчезнайки от погледа му.
В огледалото видя как той остана на тротоара, объркан и натъжен. Погледът му следяше отдалечаващата се кола.
Миглена спря на бензиностанция, взе кафе и се обади на съпруга си.
Борис, някакъв луд ме чака пред блока Като взимаш Юлиан да го пазиш, нали? Гласът й бе спокоен, но все пак трепереше.
Какъв луд, Миглено? зададе шеговит въпрос Борис.
Откъде да знам, някакъв мъж!
Може би е обожател? засмя се той.
Не ми се шегувай. Тръгвам.
Лека работа! Ще гледам Юли на две очи!
Добре
Миглена затвори телефона и се запъти към работата. Сърцето й беше далеч от спокойствие.
Нейният баща наистина не бе съществувал в живота й. Разбира се, логично бе, че биологично тя имаше такъв, но Миглена никога не го бе виждала. Израснала бе в детски дом, без родители. Майка си я помнеше само в мъгливи спомени, парченца от ранното детство.
По-късно от възпитателите разбра, че я пратили в детския дом след смъртта на майка й. Тя починала млада от тежка болест. Никой роднина не пожелал да я вземе, затова малката отишла в приюта, а после в сиропиталището.
Детството й не беше щастливо. Въпреки това, беше имала късмет детският дом беше добър, а възпитателките мили. Повечето деца бяха изоставени или отнети от негрижни родители. Тези, чиито майки бяха починали, бяха малко, и Миглена беше една от тях.
От една страна, тя винаги знаеше, че майка й не я е изоставила. От друга, завиждаше на другите те поне знаеха, че майките им са живи и здрави, може би някой ден ще се срещнат. Миглена нямаше кого да чака. Майка й беше мъртва, а за баща й никой не знаеше нищо. Като порасна, реши: той е избягал, щом е оставил бременната майка й. Значи, тя никога не му е била нужна.
Миглено, защо си толкова намръщена днес? попита колежката й Деси по време на обяд.
Просто не съм спала добре. излъга Миглена с усмивка.
Целият ден мислите й бяха за случката от сутринта. Теоретично, този мъж можеше да е баща й. Но защо се появява едва сега? Мислите й се вихреха като пчели и не я оставяха на мира. Но към края на работния ден се опита да се успокои. Живееше добре и без баща защо сега да се тревожи за непознат? Дори да е истинският й баща, нямало връзка между тях. Истинските й семейни бяха съпругът й Борис и четиригодишният й син Юлиан, а всичко останало просто дреболии.
С тези мисли тръгна към вкъщи. Беше сигурна, че този човек вече го нямаше. Но вечерта разбра, че греши
Вкъщи съм извика от коридора.
Е, най-после! отвърна Борис от кухнята.
Как беше първият ден от отпуската? Юли не те измори ли? Може би напразно го извадихме от градината
Не, прекарахме чудесно. Гледаме анимации. Миглено, онзи мъж от сутринта Той е баща ти спокойно каза Борис.
Борис, не започвай!
Той ми разказа опита се той, но тя го прекъсна.
Не ме интересува какво ти каза! Защо дори го слушахте?! Дори да е баща ми, не го нуждая сега. Къде беше, когато бях в детския дом?! Стига, не искам да говоря повече за това!
Но през нощта не можа да заспи. Дори хапчетата не помогнаха. Сутринта приготви закуска, събуди Борис и тръгна на работа. Пред блока отново я посрещна мъжът.
Миглено, моля те, дай ми пет минути! Не знаех, че си се родила!
Ако не спрете да ме преследвате, ще се обърна към полицията! каза тя и отново потегли.
Мъжът остана тъжен, гледайки след нея.
Целият ден мислите й бяха за него и за майка й. Дори работата не й вървеше. Когато се прибра, чу мъжки гласове от кухнята Борис и онзи мъж.
Борис, в разсъдък ли си?! прошепна тя, стараейки се да не уплаши Юлиан.
Миглено, почакай. Кирил Стефанов просто иска да поговори с теб. Той наистина не е знаел за теб. Ти сама казваш, че всеки заслужава прошка!
По бузите й потекоха сълзи.
Миглено, не плачи. Аз наистина не знаех. Баба ми, твоята прабаба, ми каза за теб едва преди да почине. Обичах майка ти, и тя обичаше мен. Но животът не е прост. Виновен съм пред теб, позволи ми да разкажа
Нямаше къде да бя
