Ей, вижте ли, момичета, тази жена в нашата отделение? Вече е доста възрастна
Да, сивото й е почти цялото. Сигурно има внуци, а всичко се търка малкото си иска нещо, както във всяка възраст
Майка ми явно е помлада от нея. А колко на баща й, мислите?
Тя е мълчалива, мрачна, не си говори с никого.
За това се държи така и не се отваря. Ние всички се опитваме да я привържем, а аз дори не знам как да я нарека. Явно се казва Антония.
Подобре би трябвало да се вика с име и бащино име
В стаята на родилното отделение започва оживена дискусия, докато една от бременните майки излиза за миг от стаята.
Съдбата на Антония е тежка. Когато Тони беше на четири години, цялото й семейство се разболя от тиф. Майка й, баща й, едногодишният брат и дядото не издържаха. Оттогава Тони се грижеше за нея строгата и властна баба Мария, която никога не познаваше майчината нежност.
Тогава, в четиридесет и първата си година, Тони и Витали се навършиха на тринадесет години. Живееха в различни села, но се преместиха към град Пловдив, в район Стада, за да работят в завод Български метал, където недостигаше работници.
Там, в близост до завода, те живяха и се запознаха. От млади години работеха неуморно, рамо до рамо със зрели колеги.
На петнадесет години Витали се записва за фронта. Тони, енергична млада жена с огненоръждиво коса, искаше да тръгне с него, но го отказаха. От вас има повече полза зад линията нужни са ни такива работници, им казваха.
На осемнадесет Тони и Витали се ожениха, но празненствата им липсваха следвоенните години бяха тежки и не оставяха място за тържества.
Тони, до голямо недоволство на баба си, се премести при съпруга си. Селата им бяха на около тридесет километра едно от друго.
След година се роди синът им Васил. Младите родители бяха изпълнени с щастие, а в къщата им цареше идилия. През младите им години им се паднаха многобройни изпитания, но те изтърпяха и заслужиха това щастие.
Само щастието им не продължи дълго.
Когато Васил навърши шест години, Тони и съпругът й живееха още в хармония, а в селото им завиждаха. Витали работеше като каменар, а печките му бяха известни в цялата околия.
Бяха извикали Витали да монтира камина в съседното село, разположено от другата страна на реката Марица. Той взе Васил със себе си, защото Тони беше на работа. Беше леден февруарски ден, а те тръгнаха по замръзналата река.
Витали носеше тежка кутия с инструменти, защото винаги използваше само свои, чуждите никога не признаваше.
Васил се разхождаше весело и почти не слушаше бащата, който го подканваше да стои близо. Когато останаха с около двадесет метра до брега, момчето се препъна в снежна клада. Витали скочи, за да спаси сина, но
Антония посивя още в свои двадесет и пет години, когато загуби съпруга и сина си. Живеейки в къща, където всичко я напомняше за тях, Тони не издържа и се завръща в родното си село при баба Мария.
Тони се затвори в себе си, животът й изгуби смисъл. Не мислеше за ново семейство.
Настъпи време Антония навърши тридесет и три години. Въпреки младата възраст, без съпруг, Тони реши да опита отново. Тя добре разбра предстоящите трудности, но самотата й плашеше повече от пречките.
Селото, където живееше, беше отдалечено, а да стигнеш там не беше лесно. Студеният вятър виси, и тя се тревожи дали помощта ще пристигне навреме, затова идва в болницата предварително. За здравето на малкото дете тя се тревожи, макар и да е на възраст.
От сутринта Тони се чувства странно и обикаля коридорите на болницата като сянка: пред осемнадесет години тя загуби любимия мъж и сина си. Времето не успя да излекува болката.
Тони става майка на здраво момче, което назова Димитър. Тя винаги помни, как Васил мечтаеше за брат.
Купи ми братче, молеше той. Татко направи толкова много играчки! Ще играя с братчето.
Как ще го наречеш? попита бащата.
Димитър!
Добре, ще е Димитър! усмихна се Витали, гледайки Тони.
Тони в този момент се надява, а Витали, разбирайки, реши да не говори за това с Васил, докато останат живи. Когато мъжа и синът й загинаха, Тони загуби детето си от болестта.
Сега обаче се появи Димитър точно както мечтаеше Васил.
Баба Мария, недоволна, посрещна Тони с новороденото от болницата.
Какво отново плачеш, щастие мое? успокояваше Тони бебето.
Тъй си… Срамота е, щастие мое, пробурчаше стонливият глас на Мария. Селото сигурно обсъжда гнусната ти слава.
Вече седмица не показвам носа навън. Ще започнат разпити. Какво да кажа? Че внучерката ми се е лудила?
В селото клюките продължават. Нищо не тревожи селянината повече от това, че 43годишната Тони е неомъжена и има новородено.
Баба Мария я критикуваше безмилостно, но след година, живо и пълна с енергия за възрастта си, преживя скъпа смърт. Тони остана в скръб, въпреки че баба й я израсна.
Димитър порасна в красив младеж висок, със сини очи, кестенява коса, и не приличаше на майка си, която го обичаше безусловно.
На седемдесет години Тони стана баба. Димитър, разузнавайки за раждането на дъщеря си, заедно с майка си отиде в болницата. Неговата съпруга, Светлана, лежеше на първия етаж.
Светлано, Светлано, викаше щастливият баща. Покажи ми дъщеря!
Светлана се приближи до прозореца, държейки детето в ръце. Тони се усмихваше, стискайки сълзите.
Ух ти, мамо, тя е рудичка! Виж колко ти прилича! се усмихна синът. За Антония беше радостно да види любимото си малко щастливо. Той растеше, и за това светът вече не изглеждаше страшен
Подкрепете страницата, харесайте автора! Споделете мислите си в коментарите това ни мотивира да пишем повече!
