Иван Костов, току що слагайки скромния си вечерен улов в плетена кошница и тръгвайки по тесната пътека към жалкия си железен влакчето, се спря, като че ли го е ударила мълния. Не му се струваше от мъглата над реката, гъста и непрозрачна, отново се чу същият звук не вик, а предсмъртен стенеж, изпълнен с животински ужас, който хвърли гуши по гърба му. Крещеше жена. Войната на вятъра в клоните на старите борове разкъсваше гласа й, но отделните думи се прослушваха. Тя не просто викаше за помощ, а молеше, вложила в къса крика цялата останала сила на душата си. И до нея беше още някой, чиито разкъсани, панически вълни от вода се чуеха до брега.
Без да се замисля за секунда, мъжът хвърли кошницата, а няколко малки рибки, блестящи като сребро, се разлеха върху влажния пясък. Сваляйки тежката, подплатена якета и износените работни панталони, той остана облечен само в износеното си бельо и се гмурна в черната, мразовита вода. Вятърът, като разразила се звяр, издигна вълните, като им шепна пяна и пръски в лицето.
Плуването беше почти непоносимо. Течението, обикновено лениво, днес беше коварно и силно, хващаше краката му със студени ръцеструи. Почти в средата на река Струмка, където водата бе особено тъмна и дълбока, отчаяно се бореше млада жена. Тъмните й коси като морски водорасли се вдигаха над вълната и след това безсилно се потапяха в мрака, поглъщайки я цяла. Юноша, когото тя явно молеше за спасение, вече беше стигнал другия бряг. Не се обръщаше, движеше се резко и уплашено. Със спасителна надуваща лодка, той се връщи, оглеждайки се като диво животно, и се скри зад гъста гъста гора, тича̀йки се в нейното укритие.
Жената вече не крещеше. Не се появяваше на повърхността. Когато Иван, почти изчерпан, достигна мястото, водата се разнасяше само в бавни, зловещи вихри. Сърцето му се стегна в краката. Поемайки дълбок, пълен вдиш, той се гмурна в ледената мъгла. Слепна ръка надра съвсем хлътната тъкан на якето, обхвана безжизнелото тяло отзад и, използвайки втората ръка като лопатка, крачка по крачка, с усилие на крака, преминава назад към брега. Всеки гребец болеше като огън, всяко вдишване беше стенеж, но той продължаваше за живата си душа и за тази, която държеше в ръце.
Изтегляйки момичето на брега, той без да усеща собственото изтощение, се захвана за спасителните действия. Ръце, свикнали с тежка работа, работеха бързо и точно обръщане, натиск, изкуствено дишане. От белите му бяха изтласкани мутните рекини, а спасеното тяло издаде дълбок, пречупен кашел. Дишането станаше слабословно, но редовно. Трябваше я затопля. Събрал оставащите се жарове от стария огън, построил върху тях платформа от плоски камъни, задушил я с дебел слой пухкава елови клони. Постави я внимателно на импровизирания лег, покри я със своята единствена, пропита с дим и пот яке и събра разпръснатите по брега вещи, облече мокрото дрехи върху стяганото тяло и седна до ново разгорено огнище, протягайки към него треперещите, побелели от студа ръце.
Топлината бавно проникваше, сякаш се съпротивляваше да влезе в задържаният лед. Момичето лежеше без движение, единственото парене от диханието й свидетелстваше за живост. Студената вода и шокът били оставили следи, но Иван знаеше с времето тя ще се събуди. Той го знаеше, както познава всеки завой на тази река.
Повдигна глава към небето, обгърнато от тежки, ниски облаци. Сребристата луна дори не успя да пробие сребърен лъч. Празно и безутешно беше.
Погледна към пламъците; те го отведоха към отминалото към онзи студен, сив вечер, който беше отнел всичко от него.
Той, Лика и малкият им син Артем, обикновено прекарваха лятото в риболов. Оставяйки съпругата си с малкия в палатка, Иван отплава от брега с остаряла, но надеждна лодка.
Седнете си чайче, ще се върна с улов, а после ще хапнем найароматната уха в света! подмигна той радостно на Лика, а лицето му озарена от безгрижна усмивка.
Внимавай, Вито, времето се лоши, предупреди жена му, поглеждайки към назъбените облаци.
Знам всяка скала тук! Не се тревожи! извика той от водата, а веселите му лопатки разрязаха огледалото на река.
Седна в любимата си риба то и хвърли въдиците, потъвайки в ритуала си. Внезапно небето стана мрачно, като нощ. Силният вятър изкосваше дърветата, а отгоре се спусна стена вода. Лодката се завихри, хвърляйки се настрани, докато се чу сухо пап дъното се захвана за подводен клон, като нож. Въздухът започна да изтича със свист, а лодката почти се разкъса като разтегната гума.
Иван се опита да плува, но остра, изгаряща крампа в крака от ледената вода го спря. Борбата му с яростната стихия беше безнадеждна. Течение го изхвърли в камък, съзнанието погълна тъмнината. Той се събуди едва след трети ден, лежейки на твърд стол в незнайна къща, изпълнена с дим и билки. При опит да се изправи, настъпи замаяност и гадене. Тогава вратата се отвори, а старец с лице, където бръчките бяха като карта на живота, влезе в къщата.
Стига ти, пробурчa той без емоция, като постави купа с димяща каша на табурка. Пий това билково, спира кървенето. И закуси каша, иначе духът ти ще изчезне.
Къде съм? изсипа Иван, разбирайки, че е в далечен, непознат край.
Пипна те в гората, продължи старецът след кратка пауза. Ели живите охотници ме доведоха. Мислеха, че си мъртъв.
Иван отново се опита да се изправи, но старецът го отхвърли с изтощен пръст:
Лягай, не се мъчи. Кървата ти изтича, а тук е само смърт за онези, които се движат. Възстановявай се.
А семейството? Жена, син Те не знаят, че съм жив! в гласа му прозвуча отчаянието. Представи си Лика, как страда, сърцето му стегна се в болка.
Тук няма поща, няма къщи, нахлупи старецът. Само вълци виуват и мечки реват. Цялата тайга е около нас.
Как живеете тук? попита Иван искрено.
С билки, гъби, ядки, плодове. През зимата пазим запаси. Охотници рядко минават, но внасят храна. Живея така вече двадесет години, въздъхна старецът и се настани на своя стол. Сънят е необходим.
Той заспа, а Иван наблюдаваше слабо светлината в ъгъла. Сянката ѝ танцуваше по стените, като се появяваха облици на съпругата и сина му. Тоска беше толкова остра, че той стиска зъбите, за да не издаде стенене. Навън вятърът пръсваше снежните кристали, като отнемаше всяка надежда.
Дните минаваха едни след други, като възли на въже. Всяко малко движение да се обърне, да седне, да задържи лъжица беше победа, даряваща искра радост.
Старецът, след като Иван се справи, започна да му помага: чистеше снегът пред вратата, колеше дървени пръчки, отопляваше камина. Супата от корени и билки вече му се внасяше в стомаха без отвращение гладът и оцеляването били по-силни. Чаят, който старецът правеше от събрани през лятото билки, напомняше на Иван за Лика, която също обичаше мента и душица. Тези спомени бяха едновременно сладки и горчиви, като рана, която не спира да боли.
Зимата се простираше безкрайно, сякаш времето се беше замразило. С настъпването на пролетта снегът бавно се топеше, оставяйки земята да излиза сантиметър по сантиметър. Два месеца настъпи битка между зима и пролет, докато Иван найнакрая почувства в краката си отново силата. Старецът, изтощен, заяви:
Не мога да те доведа до града, както обещах, прошепна той, легнало в леглото си. Също се нуждая от възстановяване.
Как ще останеш сам? попита Иван. Нека отида в града, в болницата!
Тези болници няма да могат да ти попречат, отвърна старецът. А ние с теб ще се справим с гангрена с билки и превръзки. Тръгвай, не се тревожи, ще се оправя.
Той обясни пътя, а Иван, благодарен, се отправи към бъдещето. Пътят, който изглеждаше прав, скоро се превърна в лабиринт от тръни и мъгла. Той ходеше до здрач, но не намери следи от пътека. Нощта се прекара под елови клонки. Събуди се от тих шепот зад гърба си. Обърна се и в полумрак видя блестящи зелени светлини вълци. Не се колебайки, той се изкачи на найвисоката борова смърч, с когти вкоренени в кората, и остана там до зората. Стаята им се разсмяха, но вълците, усетили безсмислието, тръгнаха обратно в мрака.
Сутринта той продължи, без надежда. Ходеше дни наред, срещайки кабандушек, рис, който шепнеше от клон, а нощите прекарваше в клоните на дърветата коварна нужда. Храни се с борови плодове, корени, пие от горските потоци, спи по моменти, внимателно слушайки всеки шум. Сдавало се, но той не се предаваше, защото знаеше, че трябва да стигне у дома, жив.
Две седмици той се блъскаше в безкрайна, безмилостна тайга, губейки представа за време и пространство.
Найнакрая, в разклонение на дърветата, видя мрачно правоъгълно сграда къща. Приближи се, почти бездушен от изтощение, а радостта му беше почти болезнена. Това беше ловен зимен убежище, но ръждясалият ключ на вратата показваше, че никой не е минавал от години. Вътре миришеше на прах, суха смола и плъха. Единственото прозорче имаше запрашени стъкла, а в ъгъла стоеше широк лощен лег, покрит с вълна, а на масата торба със сол, кутия със спички, полушка ориз и метална чаша.
Излезе навън, събра дъбови дъски и, намери малка поляна, където разпалил огън. В тенджера със събрана от потока вода вкара сухи листа от шипка и мента, като първото глътче горещо, ароматно питие го направи почти щастлив. Върна се в къщата, заключи плътно вратата, задрапа я с пръчка и се скрие зад дебела ковчежка.
Спеше като мъртъв, докато близо не го събуди ревът на мечка. Страхът беше голям, но защитата от дебелите стени от лъскава бор му даде кураж.
Не знаеше какво ще прави нататък. Броденето в непозната тайга беше смъртоносно, но имаше подслон, храна и относителна безопасност. Реши да остане, да изчака, защото живеенето в дома, дори страшен, беше подобре от смъртта.
Събираше сухи клони, учеше се да запали огъня с кибрит, сушеше гъби и плодове, събираше лечебни билки, спомняйки си уроците на стария лечител.
Мина месец, после още, докато едТогава Иван, с поглед изпълнен с благодарност към природата, разбра, че истинската сила се крие в способността да се изправиш пред бедата с сърце, изпълнено с надежда и смирение.
