Почти цяла нощ без сън: ударът на мъжа я събуди от хъркане.

Цяла нощ Румяна не можа да заспи. Вторият удар я събуди от мощното ѝ хъркане. Мъжът ѝ я блъсна още по-силно и изкрещя: Спри да хъркаш, умори ме! Въпреки че тя започваше да хърка само когато спи по гръб, той преди я обръщаше нежно настрани. Сега вече я буташе и риташе с яд, а самият той бързо заспиваше, докато тя, приемайки успокоителни, се мъчеше да заспи до сутринта.
Бяха вече 27 години в брак. Преди две години трябваше да отпразнуват сребърната си сватба, но нищо не се случи. Всъщност, Кольо дори не си спомни за тази важна дата. Тогава той купи нова кола и беше напълно погълнат от нея. Старата автомобил даде на сина си.
Семейството спестяваше пари за жилище на сина, който вече имаше приятелка. Но бащата и синът решиха, че трябва да купят кола, защото цените се покачват, а момчето и момичето може да живеят в неговата стая. Никой не попита Румяна, въпреки че по-голямата част от парите бяха нейни тя печелеше повече от мъжа си.
След покупката на новата кола, тя започна да спестява в собствена сметка. Мъжът отначало се обиди. Румяна му обясни, че вече не му се доверява, защото ще купят още една кола: Моля те, спестявай си парите в твоя сметка, какъв е проблемът?
Знаеш, че заплатата ми не е голяма, какво мога да спестя? отвърна той.
Румяна имаше висше образование. Приятелката ѝ Миглена заедно с нея дойдоха от малкото им село в София, за да учат в Педагогическия университет. Момичетата се приеха без проблем и завършиха успешно. Миглена работи само една година като учителка, после напусна. Завърши курс за фризьор, учи при известен майстор в Пловдив и отвори собствен салон.
Румяна остана в училището по-дълго. През първата година на работа срещна Кольо. Тя водеше екскурзия за абитуриенти в техникума, където той работеше като майстор. Беше млад, висок, харизматичен и с отлично чувство за хумор.
Не съм предполагала, че такова просто нещо може да се представи толкова интересно, каза му тя след екскурзията. Кольо също беше очарован от младата учителка. Започнаха да се срещат и след половин година сключиха брак. Сватбата беше скромна присъстваха само родителите на Румяна.
Младите се нанесоха при майката на Кольо, която имаше тристаен апартамент. Той беше единственият ѝ син баща му почина млад. После свекървата реши, че е изпълнила дълга си, и отиде да живее на морето. Срещна вдовец, който ѝ предложи брак. Така апартаментът остана за семейството. На свекървата и се щеше добре, затова го подари на сина си.
Майката на Румяна още от малка

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

4 × 1 =

Почти цяла нощ без сън: ударът на мъжа я събуди от хъркане.
Мъж за един час. Бащата на Варвара почина неочаквано. Съвсем внезапно. За три месеца го погълна проклетата болест. Но се бореше до последния си дъх. Имаше мечта — да види единствената си дъщеря омъжена и щастлива. За жалост това не се сбъдна. Бащата на Варвара си отиде през зимата, точно след Коледа. “Поне не развали празника на момичето за цял живот.” — шепнеха съседите и тъжно клатеха глави. Мечтата му остана неосъществена, защото Варвара нямаше никого. Освен онзи интернет-ухажор, с който поддържаше вяла кореспонденция вече няколко години. Но срещите им никога не минаваха отвъд веднъж-два пъти месечно. И баща ѝ знаеше, че оставя дъщеря си съвсем сама на света. Майката на Варвара ги напусна, когато тя беше дете, и замина да работи в Италия. Първоначално пращаше пари, играчки и вкусни подаръци от слънчева Флоренция за любимата си дъщеричка. Но постепенно пратките и писмата ставаха все по-редки. Последният ѝ писмо Варвара получи на десет години – майка ѝ беше открила новата си любов, омъжила се за италианеца Лоренцо и заживяла в неговото имение извън града. Таткото и момичето тя помоли да я простят, защото вече не можела да им праща писма и подаръци – мъжът ѝ бил много ревнив. — Все пак детето остава не само, а с родния си баща, който трябва да я осигурява, вместо да живее на гърба на жена си. — четеше се в писмото. Бащата на Варвара нищо не просеше от бившата съпруга. Двамата с Варя намираха начин да оцелеят. Работеше ту като елтехник, ту като водопроводчик, ту като общ работник по строежите, макар да имаше висше образование. Но Варвара не е лишена. Разкош нямаха, но всичко необходимо – да. Понякога бащата се отказваше от нови обувки или дрехи. „Водопроводчиците не ходят на работа с костюми,“ повтаряше той на порасналата си дъщеря всеки път, когато тя му подареше пуловер или кожен портфейл. „Дай го на мъжа си. Ще му хареса. Аз за тръбите мога и със старото да съм.“ След четирийсетте дни от смъртта на баща си Варвара даже не помнеше как минали дните. Всичко се сливаше в едно. Поръча във „Св. Неделя“ панихида за баща си и после реши да се прибере пеша у дома. Липсваха ѝ разговорите, анимациите, които гледаха заедно, макар и двамата да бяха възрастни, подкрепата и грижата на баща ѝ. Като това как по дъжд, след работа, винаги я чакаше със старичката си „Лада“ до офиса, за да не намокри краката си. Навън се смрачаваше, ръмеше студен дъжд, а под краката се мажеше разтопен мръсен сняг. Тогава Варвара почти бе стигнала до входа, когато видя мъничка огнено-рижа точица насред сивотата. Приближи се – пред нея беше съвсем малко котенце, треперещо от студ и жално мяукащо на площадката пред жилищния блок. — Някой отново го е изхвърлил — с болка си помисли Варвара. Котенцето я гледаше в очите, а тя—него, и разбираше, че ако не го вземе, ще загине. Още една смърт Варвара не можеше да понесе. Тя внимателно пъхна треперещото мокро котенце под палтото си. То мигом замърка и притисна нос до дланта ѝ. — Гладен ли си? — попита тя. Погледът на животинчето я побиха тръпки – толкова умен беше. Обаче се успокои – „Гладът прави чудеса“, помисли си тя. С котка вкъщи дните не бяха толкова самотни. „Все пак по-добре, отколкото да съм сама“, реши Варя, сипа на котето купичка и пусна любимия анимационен филм, който с баща ѝ гледаха безброй пъти. За учудване, котето – макар изгладняло – не се нахвърли на храната, а изгледа към телевизора и със захлас впери очи в екрана. Варвара му премести чинията, така че да може да яде и да гледа. Този вариант идеално устройваше котето. — Почти като баща ми… и също толкова прилича на него, — мина ѝ през ума. Като се вгледа, Варвара забеляза, че рижите петънца по бузите напомняха луничките на татко ѝ, а зад ушичката котето имаше същата родилна петънца като него. Големите сиви очи – също. Тя махна глупавите мисли и уморена от деня, заспа крепко с котето в прегръдка. *** Оказа се, че да умреш не е страшно – страшно е да оставиш недовършени дела. Главното от тях беше дъщеря му! Как да си тръгне спокоен, ако тя е сама на света? Докато Варуся изглеждаше силна, той знаеше, че тя има нужда от подкрепа. А внуците? Искаше да им разказва приказки, да им показва занаят, но… не било писано. *** Дни наред Варвара се бореше с мъката и самотата. В ремонтираното жилище малкото коте бе нейната опора. След поредната неволя с разбития лаптоп и избягалото коте, в живота ѝ се появява момче с инструменти на кръста – младеж, който прилича по навици и облик на покойния ѝ баща. Той оправя вратата, помага с ремонта… Мъж на час. Но в този „мъж за един час“ тя усеща топлина и подкрепа, сякаш от семейството, което е загубила. Освен това, един котарак на име Огънче, който сякаш знае всичко… В един български квартал, пред блок с ръждясали ключалки и рошави входни котараци, със забравените инструменти на татко, домашния „човек за един час“, обещанието за минута помощ, Варвара постепенно открива, че съдбата невинаги затваря, а понякога отваря врати… Мъж за един час – или как Варвара откри, че когато всичко изглежда изгубено и останеш само с един риж котарак и куп стари инструменти, животът винаги изпраща хора, които могат да ти помогнат да отвориш сърцето си отново.