Радка не можеше да повярва на случващото се. Мъжът ѝ, любимият, когото смяташе за своя опора, току-що ѝ каза: Не те обичам. Ударът беше толкова силен, че остана като вкочанясала, докато той тичаше наоколо, събирайки си вещите и тракайки с ключовете.
Това беше последната капка. Наскоро баща ѝ внезапно почина, и тя трябваше, въпреки собствената си болка, да се грижи за избелялата си майка и сестра след тежка черепно-мозъчна травма на 18 години, тя беше станала инвалид. Роднините живееха в съседния град. Синът ѝ Борис току-що започна първи клас. През юни предприятието, където работеше, затвори. Остана без работа. А сега и без мъж
Радка прегърна главата си, седна на масата и горчиво заплака.
Господи, какво да правя? Как да живея? О, Бори! Трябва да тичам да го взема от училище!
Ежедневните задължения я принудиха да стане и да тръгне.
Мамо, ти плачеше?
Не, Боричко, не.
За дядо ли? Мамо, толкова ми липсва!
И на мен, сине. Но трябва да сме силни. Дядо винаги беше такъв. Сега му е добре у Бога, не се тревожи! Заслужи си почивка приживе никога не си отдъхваше.
А къде е татко?
Татко? Сигурно пак е на командировка. Как беше в училище?
Трябваше да живее. Не я обича? Нищо не можеше да направи. Насила хубост не става. Пропуснала е нещо в своята забързаност.
Докато Борис обядваше и си играеше с игралните войници, Радка влезе в имейла на оставения от мъжа ѝ компютър. Никога не беше правела това преди. Входът беше лесен в левия ъгъл.
Илия не беше изтрил последните си писма. Любовта му цъфтеше. А тя вече беше някогашната. Десет години беше слънчицето му, а след осемгодишна битка за дете нашата майчица.
Сега всичко се промени. И трябваше да свикне.
Преди всичко трябваше да намери работа. Никой не се интересуваше от висшето ѝ образование. Жалките стотинки от безработица не решаваха нищо.
Какво се беше случило? Защо нейният отговорен, добър, грижовен мъж за един миг се превърна в непознат? Единственото обяснение беше полудял е. Общият дом, който строеха с толкова усилия, беше недостроен. Поне имаше покрив над главата и една стая за живеене.
Работа, колко си ми нужна! Радка беше готова да се разплаче отново, но нямаше време. Толкова имаше нужда от работа!
Търсенето продължи дни. Без успех! Първият клас на сина ѝ и самотата ѝ намалиха шансовете до нула. Вечерта, след още един неуспешен ден, се обади кумът ѝ Стоян:
Радо, какво, твоят не се върна ли?
Не.
А като складова работничка ще дойдеш?
Сериозно?
Да, разбирам, че не ти е до шеги след Илия. С прекъсване. Работа с прекъсване. Да можеш да вземеш кръстника или да го оставиш на продленка. Заплатата е 1000 лева. Малко, разбира се. Но по-добре от нищо. Утре ще ви донесем картофи, лук и пиле.
Стойчо, имам кокошки. Те ни хранят, снасят яйца.
Е, нека продължават. Не са за месо.
Благодаря ти. Как е Марийка?
Нищо, справя се. Тя при мен е герой.
Винаги така. Жена му Марийка претърпя тежка операция, взима химиотерапия, а той никога не се оплакваше, че всичко е на него. При него всичко е наред. Радка въздъхна: има шанс за оцеляване. Благодаря на Бога Той е най-надеждният, всичко вижда. Никога не изоставя. Благодаря и на кума.
Работата се оказа лесна, а междувременно намираше минути да остане сама, да поплаче, да осмисли какво се е случило.
Дните, седмиците, месеците минаваха. След година Радка усети, че отново може да яде, да спи, да се смее и да се радва на успехите на сина си. Болката от предателството на мъжа ѝ оживяваше само когато идваше да вземе Борис за уикенда.
Не му пречеше отношенията им не трябваше да правят детето нещастно. Искаше да го попита защо не е била достатъчно добра, макар и да знаеше, че причината не беше в нея, а в внезапната страст на мъжа ѝ към друга.
Сети се за думи от някой филм: Любовта е само до първия завой, а след това започва живота. За нея любовта и животът бяха едно. А за него?
Тази есен беше като продължение на лятото топла, със зелени листа, звънливи дечица на улицата, цветя в двора. Денят, в който Радка срещна пронизителния поглед на Тодор, не беше по-различен от другите. Може би слънцето грееше по-ярко, музиката от съседския прозор звучеше по-силно, или просто беше дошло времето две самотни сърца да се срещнат по волята на съдбата.
Госпожице, да ви помогна? Не трябва да натоварвате толкова.
Свикнала съм.
Много е лошо, когато толкова хубава жена е свикнала да мъкне тежки торби.
На всички хубави жени ли помагате? Дежурен сте ли пред магазина?
Дежурствах, дежурствах, накрая видях най-хубавата.
Невъзможно беше да не се засмее. И се смяха сърдечно, до сълзи, безспирно.
Тодор. Протегна ръка, а очите му светеха от веселие.
Радка.
Радка, Радка, чужда жена чувала ли си тази песен?
Не. Но аз не съм омъжена.
Еха, тогава имам къ
