Моят късен мъж За първи път се ожених на петдесет и пет Преминаха вече пет години от онзи ден, когато се венчих. Сега съм на шейсет, а той на шейсет и пет. Няма в това нищо странно в днешно време се случва всичко. Но чудното е, че това е първият ми брак. И за него също.
Представи си, аз никога не исках да се оженя. Никога! Още преди да навърша двадесет, ме остави момчето, което обичах от цялото си сърце. Казваше се Славо. Той си тръгна, докато бях на петия месец бременност. Първоначално, прости ми, Господи, исках да изляза от живота. Но събрах се и се заклех: никога няма да се оженя. Не исках друг тип негодник, който щеше да изчезне при първата възможност.
И държах думата си. Дъщеря ми порасна, се ожени, имаше внуци, а аз, като упорит осел, продължих самотния си живот. Мъже се опитваха да ме запознаят, но како иначе! Характерът ми е такъв ако реша нещо, не се отклонявам. Самотата ме изкриви, направи ме груба и далеч от това, което се очаква от жена.
Но съдбата е пак шегобиец. Искам ти да ти разкажа как все пак един мъж успя да ме доведе под венец
Когато се пенсионирах, както повечето пенсионери, започнах да се грижа за градината. Остана ми от родителите малка къщичка с парцел в близост до Пловдив. Пътувах с електричката пътуването отнемаше малко над час, затова винаги вземах със себе си списък с кръстословици, за да мине времето по-бързо.
Един ден, на спирката, в вагона се качиха мъж със съпруга очевидно двойка и един малък, но висок възрастен мъж. Първоначално всички мълчеше. После чух жената, несигурно говореща:
Славо, да се спуснем при децата, да им помогнем? Ти си баща
Но гласа й заглуши гърчовският вик на мъжа:
Каква глупост! Да се навеждам пред тези идиоти?
След това започна диалог, пълен с обиди към съпругата и децата. Аз неочаквано вдигнах поглед и се спря за миг. Това беше Славо същият, който ме остави бременна. Беше почти същият, само че лицето му вече беше помръсно и озлобено, голям и груб, както преди. Славо не ме разпозна, но усети погледа ми и вика:
Какво ти гледаш? Отиди, иначе ще ти се захвърля в окото!
Замръзна. Цялото ми тяло се парализира. Изведнъж се появи малкият мъж, който седеше срещу нас, и се изправи между мен и Славо:
Ако не спреш да унижаваш жените, ще се справиш с мен. Мъж, който говори така с жени, не е мъж, а подигравка. Ще те завия като овче рога!
Страхувах се: Славо можеше просто да го разкъса. Но той се наведе, сви рамене и мърмореше нещо. Тогава ми прозря в очите: пред мен не беше герой, а обикновен страхливец, способен да вдигне глас само към жени. А аз, през него цял живот съм се разбивала! Сълзите се стичаха към очите. Всичко премина като филм, ускорен тридесет години за няколко минути.
След две спирки Славо и съпругата му слезоха, а аз започнах да плача. Остави се празно и горчиво в душата.
Дори сълзите не мътнят лицето ти, каза с усмивка моят спасител. Сега той не изглеждаше мъничък. Пред мен стоеше истински мъж. Казваше се Филип Петров, преди войник.
Така се запознахме. И изведнъж за пръв път след толкова години почувствах, че искам да се оженя. Искам да бъда обичана жена.
И така се случи.
С Филип сме много щастливи. Животът, както се оказа, умно подрежда нещата. Не е важно колко години имаш. Дори в есента на живота може да се появи любов, която носи истинско щастие.
