28тих съботен следобед записа си в дневника.
Тъкмо се прибрахме от рождения ден на приятели в Пловдив, където се смяхме до късно. Вън навън вече беше настъпил леден ноември, а уличните лампи разпръсваха слабото си жълто светило над падащия сняг. Понякъде лек бриз разполагаше кристалчетата напред, като да ги подмята с ръка.
Каква красота! възкликна Мария, докато се наслаждаваше на вечерната панорама.
Така е, съгласих се, прегръщайки я.
Отидохме малко напред, когато тя изведнъж спря.
Чуваш ли? попита ме.
Чувам, дете плаче, отговорих, оглеждайки се.
Как може да се разхождат майки с малчуци в такава студена нощ? Плачът е чисто бебешки, вдигна вежди Мария, опитвайки се да разбере откъде идва звуците.
Забавихме се и започнахме да се оглеждаме.
Там, надолу! вика Иван, като се втурна към градския парк. На покрита със сняг пейка лежеше малко вмъкване, от което се чуваше плач.
Колко крихаво, прошепна Мария, но къде са родителите му?
Вероятно го оставили сами, предположих.
Бавно вдигнах бебето в ръце и то почти мигом успоко се.
Малкичко, кой те е наранил? Какви сърдици могат да оставят малко същество на студа? прошепнах нежно.
Бързо се връщаме у дома. Поставихме децата на дивана, разотворихме торбата и видяхме в нея малка девойка, едва навършила месец. Беше в износена блузка и впрокотена в старица, притисната до дупка в покритието.
Трябва незабавно да я нахраним и да сменим памперса вероятно от няколко часа е последно сменян, изрече Мария със сълзи в гласа.
Аз ще отида, ще купя всичко, предложих.
Купи смес, бутилка и памперси, уточни тя, докато ме галише в прегръдка виждах как почти ще избухне от сълзи.
След петнадесет минути се върнах с пазар.
Тук са еднократни памперси, защото нямаме други, казах, поставяйки пакет пред нея.
Супер, сега ще я облечем и нахраним, радостно викаше Мария, викайки се около малката. Кожата й беше покрита с лисни. Нежно я нанах детски крем и разстелих нови памперси. Девойчето грабна биберона с кърмяща смес, като че ли беше гладаело от дълго.
Трябва да уведомим полицията, иначе ще изглежда, че ние сами я откраднахме, предложих.
Съгласна съм, отвърна Мария, докато я положих в съня.
Рано сутринта в нашата квартира в София се появиха служители на социалната служба и полицаи. Мария наблюдаваше тревожно как малкото бебе се отнасят от дома. За една нощ се привързахме толкова силно към него, че разделянето проби сърцето ми. Ние от шест години не сме имали свои деца. Преди години Мария беше бременна, но загуби детето на четвъртия месец. Оттогава се отказахме от надеждата за биологични наследници. Може би намереното бебе наистина е останало без родители
Останали сами, започнахме да мислим за съдбата на това малко създание.
Скъпи, колко бих искал отново да я държа в ръцете си! Тя е толкова сладка, прошепна Мария.
Знаеш ли, тази суетичка в парка ме разтърси, размислих, гледайки през прозореца. На детската площадка майки с колички се смееха и играеха. Въображаемо си представих Мария сред тях и се усмихнах.
Три месеца по-късно мечтата ни се сбъска. Социалните служби не успяха да открият биологичните родители на нашата нова дъщеря Софи. Купихме всичко, което ѝ трябваше: количка, детско легло, дрехи, играчки. Софи стана нашата любима. Сега с гордост разхождам розова количка из двора на нашата къща, разговаряйки с други майки за децата. Никой не съмняваше се, че приемните родители ще направят всичко за тях.
Софи расте, завърши гимназия с златна медал и се готви да влезе в Педагогическия колеж.
На изпускния бал цялото семейство се събра около масата, за да отпразнува. Изведнъж се чу стук на вратата.
Аз ще отворя, а вие, момичета, останете, усмихнах се и тръгнах към предхожда.
Скоро вратата се отвори и влезе пияна двойка мъж и жена, които нахлуха в хола.
Дочурко, честито за завършването ти! извика жена в износен сив жакет.
Дочурко, Софи, сме горди с теб!, кимна мъжът, след което си потупа задната част на главата, сякаш се чудеше какво още да каже.
Кой сте вие?, запита Софи, изскочила от масата. Защо дойдохте?
Ние сме истинските ти родители, изкрещя жената, наричайки се майка. Открихме те в парка преди седемнадесет години.
Мамо, тато, какво се случва? Това е някакъв цирк?, попита Софи, объркана.
Софи, не ги слушай. Ние сме твоите истински родители, а те са просто алкохолици, дошли за една бутилка, каза мъжът.
Ама вие вече раздавате за махмурлук?, отговори Софи с хумор, но със сълзи в очите.
Аз се намесих, разказвайки със сълзи историята за намирането на малкото бебе в парка.
Софи, разтърсена, почти плачеше, но събра се и каза:
Ако това е истина, вие и двамата веднага излизате оттук!
Дочурко, защо така? Има ти по-малки братчета и сестрички, промърмори жената, отривайки косата си, а мъжът се тресе, изглеждащ изгубен във времето.
Добре, тогава ще ви посетя скоро, обеща Софи, желаейки непоканените гости да напуснат.
Останалите се кланяха и напряко излязоха.
Затворихме вратата, а аз издишах облекчено.
Каква воня оставиха!, възкликна Мария, отваряйки прозореца.
Софи любопитно попита:
Наистина ли е така?
Майката се спусна поглед.
Да, скъпа, призна мъжът.
Те разказаха как я намериха в парка на снежна, студена пейка, в стара одеяла, и как се бориха да завършат документите за осиновяване.
Тогава тогава, мамо, тате, ви обичам още повече!, почти плакала заяви Софи, прегръщайки ги. Тя не можеше да си представи какво щеше да се случи, ако не бяхме били там тази студена нощ.
Годините минаваха, а непоканените гости вече не се появяваха. Родителите разбраха, че те са се появили само за пари. Дори и тези, които ги изоставиха, продължаваха да се нуждаят от дарения за алкохол. Софи обаче мислеше иначе как може да има някой, който се грижи за деца, без да ги изнудва?
След няколко години Софи завърши обучението и започна работа в Педагогически колеж. Никога не забрави, че където в света има нейни роднини. Един ден реши да ги посети.
Тя тръгна заедно със съпруга си Венелин приятел от детството към старото къщарче, където още живееха.
Това е ли то? попита Венелин, отворил уста.
Изглежда, да, кима Софи и влезе в изоставеното дворно пространство, което не се поправяло от години.
Тук чуха стъпки.
А, помнихте ли за нас? пробурмоти изгорена жена, която имаше вид на разтрепната тѝ. Кой е с теб? Женихът ти? Ако е така, нали ще налеем и ще отпразнуваме.
Аз съм женихът, но не сме дошли за това, отговори Венелин сериозно.
А за какво тогава? Дори и копейка за децата те искат да ядат, а аз нямам нищо. Баща ви го погребахме преди година, промърмори тя, вдигайки рамене.
В хола се появиха две насторожени детски очи.
Това е за вас, каза Венелин и им подаде две големи кутии с бонбони. Децата мигновено се захванаха с подаръците и изчезнаха в другата стая.
На масата седеше хръщящ младеж, който гледаше гостите със страх.
Това е Мишко. Познайте го. Той е срамежлив, но добър. Мечтае да учи, пробърза жената.
Софи се приближи, усмихната:
Добре, да се запознаем? Аз съм сестра ти, протегна ръка.
Младежът я погледна скептично, но вдигна ръка.
София и Венелин взеха Мишко със себе си. Той се оказа умел и амбициозен. С помощта на София намери стипендия и квартира в Пловдив. Често ги посещаваха, а с времето той цъфна, разказваше вицове и радваше семейството.
В къщата на майкаалкохоличка останаха още двамата деца девет и десет години. София понякога ги посрещаше пред училище, носяйки големи торби с храна. Тя съжаляваше за братчето и сестричката, защото техният майка отнемаше всичко за алкохол. София ги кани у дома, за да почувстват малко нормалност. С Венелин ги водеше до кино, на влакчета или просто в парка. След време майка им изчезна животът ѝ се разпадна.
И така, Иван Петров и Мария Петрова станаха известни като добри, грижовни родители. Скоро в нашето семейство се появиха още две деца Артеш и Василиса. Грижа за тях поемаха колегите им Кольо и Софи те имаха повече свободно време. Децата, отгледани в приемен дом, забравиха тежките си детски години. Когато бяха малки, мечтаеха да избягат от разпадащото се жилище и строгата, разтрепана майка, но се страхуваха. Сега мечтите им се сбъднаха: получиха образование, станаха психолози и откриха собствена практика.
**Личен урок:** Понякога животът поднася неочаквани дарове в най-хладните нощи. Ако не се страхуваме да се отворим към чуждите, можем да превърнем случайност в истинско щастие както за себе си, така и за онези, които ни се нуждаят.
