Вие до кого? Мария Иванова заедно с Николай излизат на верандата и гледат към госта.
Аз до Мария Иванова! казва младата жена, усмихвайки се. Аз съм внучка, а поточно правнучка й. Аз съм внучка на Петров найголемия син на Мария Иванова.
Мария Иванова седи на слънчевата пейка пред къщата, наслаждавайки се на първите топли дни. Ето че настъпи пролет. Само един Бог знае как Мария оцеля тази студена зима.
Още една зима не ще издържа! мисли Мария и въздъхва с облекчение. Не се страхува повече от ходенето навън. Напротив, чака този миг. Тара, събрала е достатъчно зеленчуци, купила нови дрехи. Нищо не я задържа в този свят.
***
Имала е голямо семейство: съпругът й, Филип Иванов, висок и добър човек, и четири деца трима момчета и една момиче. Живеели заедно в мир, помагали си, рядко се къртили. Децата едно по едно пораснаха и се разпръснаха из различни градове.
Двата найголеми сина влязоха в институти, след което се заселиха в Пловдив и Варна, за да работят. Средният в училище се справяше слабо, израсна и започна успешен бизнес, който го отведе в чужбина, където остана. Дочето напусна селото, летяйки към София, където скоро се омъжи.
В началото децата често посещават родителите. Пишат писма, а след навлизането на мобилната връзка започват да се обаждат. Един след друг идват правнучетата. Мария Иванова от време на време събира старата шарена куфарче и се отправя към деца, които имат нужда от помощ.
Постепенно правнучетата порасват и се оттеглят от бабината грижа. Рядко я викаме, рядко звънят. Дори да мислят за посещение, работата, семейството и собствените им деца ги задържат.
Новина за смъртта на бащата на Филип Иванов Филиповият татко събира семейството обратно. Мислят се, че такъв здрав мъж ще живее сто години, но съдбата се оказва друга.
След последното изпращане на татко, децата се разпръскват отново. Първо се обаждат на майка, но обажданията постепенно спират.
Мария Иванова се опитва сама да се обади, но бързо усеща, че децата вече не са готови за нея, и се оттегля. Така минават последните десет години. Всяка година някое от децата я споменава и се обажда, а тя през седмицата се усмихва сама на себе си.
Един ден Мария Иванова отново седи на пейката и мисли за миналото.
Здравейте, леля Мария! извика младо момиче зад оградата, усмихвайки се широко. Не ме помните ли?
Мария се замисля:
Николай! Какво правиш тук?
Да, леля Мария! се радва момчето и влезе в двора.
Николай е син на съседите, които никога не могат да прекарат ден без трапезата. Мария го помни от детските си години винаги гладен, винаги с усмивка. От съжаление тя му е давала храна, споделяла дрехи от децата и му е предложила да прекара нощта, когато родителите му са се събрали за парти.
Не дълго след това родителите на Николай починаха. Никой не го взела, затова го отведоха в детска градина, после в армията, после в училище. Сега се връща в малката Родина и казва, че иска да изгради село.
Какво да изградавам? вдига ръка Мария Иванова. Всички са се разпръснали.
Нищо! казва Николай. Не ще изчезна!
И започва нов живот за Мария. Николай се присъединява към Иванов найголемият фермер в селото.
В свободното си време той поправя старата къщичка, наследена от родителите, и не забравя Мария помага й в домакинството. Мария се радва, но не го нарича синчето, а просто Николай. Тримата години минават безпроблемно.
Тръгвам, леля Мария, казва Николай един ден, почти се извинява. Иванов е завикан, иска да работи, а не иска да платиш. Отивам по работа в града. Не се обиждай!
Какво, Николай, какви обиди? вика тя. Пътувай с Бог!
Отново Мария остава сама. Понякога самотата я кара да плаче. Тя минава дните в очакване на свой отлъст, но нещо я държи в този свят.
***
Здравейте, леля Мария! се чува познат глас. Мария пренася погледа към оградата и вижда познатото лице.
Николай! Наистина ли си ти?
Аз съм, леля Мария! влезе висок, добре облечен млад мъж в двора. Ето, се завърнах! Супер новини!
О, радост! възкликна Мария, развълнувана. Минавай, минавай, Николай! Сега ще сложа чайник! Ще бъде готов!
Чайник е добре! усмихна се Николай. Токущо се прибрах у дома. Не знаех да те изненадам, без гостоприемност!
След половин час щастливата Мария и още пощастливият Николай седнат на масата, пият чай от красиви стари чаши и се смеят.
Вече съм готова за света, Николай, изкрещя Мария със сълзи в очите.
Не, не, не! шегува се младият мъж с пръст. Дойдох, за да живеем заедно, леля Мария! Всички ще ни завиждат! Спечелих пари, развивам ферма! Ти ще останеш тук!
Гостоприемници! Има ли някой вкъщи? изпищи светъл женски глас. Мария погледна през прозореца и видя млада жена в късо яке и високите токчета.
Вие до кого? Мария Иванова заедно с Николай излязоха на верандата и гледаха госта.
До Мария Иванова! отговори тя. Аз съм внучка, поточно правнучка й. Аз съм внучка на Петров старшия син на Мария Иванова.
Жената и момчето се погледнаха.
Звъннях ви, но телефонът беше изключен! Реших да дойда на лотарията!
Вървете! кани Мария, леко нервна, а Николай скочи, вдигна куфарчето й.
Мария и Николай наблюдаваха как Вера (в това село се казва Вера име, което в България е рядко) се усмихва, докато разпределя подноси със сладкиши и разказва за себе си.
Не обичам града. Искам да живея в селото! Родителите ми не разбират. Дядо Петров предлага да остана при вас няколко месеца. Казва, че ако остана в селото, желанието да се връщам ще изчезне! Той ви се обади. И баща ми се обади. И аз се обадих, но никой не взе телефона. Съжалете! Няма да бъда просто късметлийка! Имам пари! И вашият татко и дядо изпратиха храна! Ще остана до изпита уча заочно и ще тръгна!
Живей колкото искаш! казва Мария с радост. За мен е само удоволствие!
Мина месец. Мария Иванова седи на пейката и наблюдава как Вера умело работи в градината. Не се усеща градски шум.
С помощта на Николай, Вера отново обработва изоставената градина, дели я на легла, построява оранжерия, купува разсад от съседите и със задоволство засажда.
Николай също не стои без работа. С парите, които спечели, започва строеж на модерна ферма. Наема работници, за да поправят покрива на къщата на Мария и заменят дървената печка с индивидуално отопление.
Мария се радва. Устният ѝ усмивка не отсъства. Отново не е сама.
Понякога мрак от тъга се появява, когато си представя, че Вера скоро ще замине за града. Тя вече се привързала към правнучката. Но времето лети и Вера се прибира в София.
Как ще се справя сама с градината? въздъхва Мария, опаковавайки питки за пътуването на правнучката.
Не забравяй да напълниш бъчвата с вода. Николай ще полива! А аз ще се върна и ще се грижа! се усмихва Вера.
Ще се върнеш? радва се Мария.
Разбира се! Не мога напълно да напусна! Обичам те, бабо, с цялото си сърце. Николай ми предложи и женитба! Пролетно сватба! Къде без мъж? Той е селски човек!
След година Мария Иванова се топи на слънцето и люлее количка със спящия правнук. Вера и Николай са на фермата. С общи усилия фермата процъфтява и помага на целото село.
Мария поглежда към правнука, който сладко спи, и мисли:
Нямам намерение да замина. Трябва да помагам на децата!
Харесайте и оставете коментар!
