Имам шестдесет и седем години и за първи път в живота си имам усещането, че не съм никъде: нито за децата си, нито за внуците, нито за бившия си съпрук и уж не за целия свят.
Тялото ми е тук. Ходя по улицата, влизам във фармацията, купувам хляб за 1,20лв., метелям терасата под прозореца си. Но вътре в мен се натрупва празнота, която всяка сутрин се разширява, откакто повече не трябва да се втурвам към работа. Откакто никой не ми се обади: Мамо, как си?
Живея сама. Това е така от години. Децата ми са възрастни, всеки с собственото си семейство и живеят в различни градове: синът ми Иван живее в Пловдив, а дочерицата ми Калина в Варна. Внуците ми растат, но почти не ги познавам. Не ги виждам да ходят на училище, не плетя шалове за тях, не им разказвам приказки преди сън. Нито ми е позволено да ги посествам нито един път.
Един ден попитах дъщеря си:
Защо не искаш да ме видиш? Мога да помогна с децата
Тя ми отговори, студено, но спокойно:
Мамо, знаеш мъжът ми не ви понася. Винаги се намесваш навсякъде и след това си същата.
Беше удар в сърцето. Чувствам се унижена, ядосана, ранена. Не се опитвах да се намесвам, просто исках да бъда близо. Съобщението обаче беше ясно: Не си желана. Не от децата, не от внуците. Още и бившият ми съпруг, който живее в близкото село, почти никога не намира време за среща. Веднъж годишно получавам студено коледно съобщение, сякаш е услуга.
Когато се пенсионирах, мислех: най-повече време за себе си. Ще започна да плетя, ще правя сутрешни разходки, ще се запиша на курса по живопис, за който винаги съм мечтала. Вместо радост, обаче, се появи тревога.
Първо се появиха странни симптоми: сърцебиене, замайване, дълбок страх от смъртта. Посетих няколко лекари. Правеха тестове, ЕКГ, магнитно резонансно изображение всичко нормално. Докторът най-накрая казва:
Г-жа, причината е емоционална. Трябва да говорите с някой, да се социализирате. Много сте сама.
Това беше по-лошо от всяка диагноза. Няма пилюла, която да излекува самотата.
Понякога отивам в супермаркета само за да чуя гласа на касиерката. Други пъти седна на пейка в парка с книга, правейки се, че чета, в надежда някой да се приближи. Но хората винаги са в бързане. Всеки има своя цел. А аз просто съществувам. Дишам. Спомням си.
Къде сгреших? Защо семейството ми се отдалечи? Аз ги отгледах сама. Таткото им напусна рано. Работех в две смени, готвих, гладах униформите им, ги грижих, когато бяха болни. Не пих, не излизах. Дадох всичко, което имах.
Сега съм само излишък.
Бях ли твърде строгa? Твърде авторитарна? Исках само найдоброто за тях. Исках да станат добри и отговорни хора. Държах ги далеч от лоши компании. И в края останах сама.
Не търся съчувствие. Искам само да разбера: наистина бях лоша майка? Или това е просто ритъмът на модерния живот ипотеките, следучилищните занятия, безкрайните бягания където вече няма място за възрастна жена?
Някой ми казва:
Намирай си партньор. Регистрирай се в сайт за запознанства.
Но аз не мога. Не се доверявам лесно. След толкова години сама, нямам силата да се отворя, да се влюба, да пусна непознат в живота си. И здравето ми вече не е като преди.
Не мога да работя нито малко. Поне преди имаше група: разговори, смях. Сега има само мълчание. Тежкото мълчание, което понякога ме кара да включвам телевизора само за да чуя някакви гласове.
Понякога се питам: ако изчезна, ще забележат ли някой? Нито децата, нито бившият съпруг, нито съседката от третия етаж. И тази мисъл ме сплаши.
Но после вдишвам дълбоко, ставам, приготвям чай в кухненската мивка и си казвам: може утре да е подобре. Може някой да се спомни. Може обаждане. Писмо. Може все още да броя нещо.
Докато има надежда, ще остана жива.
