Живях сама половин живот. Не, бях омъжена съпругът ми, Петър, излезе от семейството след година от брака. Точно тогава се роди дъщеря ми, Рада. В последните мигове Петър ни остави тристаен апартамент в София поне някакъв дом по чест. Пак да се оженя? Не мислех за това, а и сама не съм от онези, които постоянно вървят в нови бракове.
Рада порасна, а аз я трябваше да ставам на крака. Със сигурност имаше повече грижливи притеснителни задачи, отколкото на една жена би се издържало. Дори най-голямото усилие не замени нуждата на Рада от бащинско рамо не можеха повече да се надвием. Поради това дъщерята ми започна да се привръща към всеки младеж, с когото се запознаваше приятел, колега, съсед. Не на всички й се радваха, а аз често се оказвах посредник, успокоявайки раздразнено сърце. Но съдбата е добросърдечна: Рада намери свой мъж.
Данило бе работлив и мил. Аз се радвам само на една мисъл да се ожени Рада с него. Той ме уважаваше, а и мен и Рада. Какво повече да искаш? Смятах го за идеален зет. Обаче, както често се случва, приказките не са винаги истински. Полугодина след сватбата му, Данило се промени доста.
Тогава се грижих и за майка си, която все още беше жива. Тя беше родена късно, както и аз, затова успя да види и внучката. През това време майка ми се разболя. Отдадеността към нея беше толкова голяма, че се наложи да я взема под своя покрив и да я гледам постоянно. Нямаше къде да отиде, така че тя остана с мен. Тази идея не се хареса изобщо на зетя ми.
Не знам какво му се стори толкова досадно. Аз не го принуждавах да се грижи за старостта. Всички тежести падаха върху моите рамене. Майка ми, въпреки възрастта, не беше особено изискваща и имаше здрав ум. Не разбирах какво точно му се гнезеше.
С времето нещата само се влошаваха. На страната на Данило се прехвърли и Рада. Двамата започнаха да ме избягват. Някога се сядехме всички на един маса, а сега децата се скриват в стаите си. Опитвах се да поговоря с Рада, но тя мълчеше и търсеше оправдания.
Техните внуци също не ме радваха. Живеят за себе си, докато не трябва да се движат, казваха. Първо настоявах, после се откарах. Това са техните дела, да се оправят сами. Но Данило започна да ме натиска, както казват да ме наляга. В нашия дом се държеше като господар, въпреки че не правеше и пръст във всяка ремонтна работа или покупка за апартамента. Често изчезваше с приятели в някой нощен клуб. Не разбирах къде е изчезнал онзи чудесен зет, когото видях в началото.
Очевидно, сега разкри истинското си лице.
С всяка седмица Данил стана все по-непоносим. И когато настъпи Нова година, той отказа да празнува с нас в семейния кръг. Затвори Рада в стаята и те празнуваха отделно с майка ми. В полунощи дъщеря ни се появи, за да ни поздрави, а съпругът й не изричаше и дума.
На следващата сутрин той ми казва: Продаваме къщата на вашата майка и купуваме отделен апартамент за себе си. Не знаех как да реагирам. А живеят в моята къща вече половината година? На моите пари? Достатъчно ли е това?
Не, не мисля така, възмутих се. Пуснете се да си купите свой апартамент. Това е дома на майка ми. Не ще продаем нищо. Това е нейна собственост и тя сама ще реши.
Това обиди Данило. Същия ден събра вещите си, взете Рада и тръгна при своите родители.
Беше тъжно, че дъщеря дори не се противопостави, но това е нейният живот. Ако смята, че така й е по-добре, нека живее с Данило.
Правилно ли постъпи жената?
Ако бяхте на нейно място, какво бихте направили?
Приятели, ако желаете още истории оставете коментар и лайк. Това ни мотивира да пишем повече!
