**Дневникът ми**
Величка, скъпа, кога ще вземеш решение? Мария нервно скупчваше ръба на покривката, седейки на кухненската маса. От агенцията за имоти ми звънят трети раз през седмицата. Купувачите са сериозни, с кеш.
Весела мълчаливо разбъркваше захарта в чашата, без да вдига очи. Лъжичката звънтяше по стъклото монотонно, дразнещо.
Чуваш ли ме изобщо? повиши глас Мария. Или пак ще се правиш, че не те засяга?
Засяга ме, тихо отвърна Весела. Много ме засяга. Само че решението е твое, не мое.
Мария въздъхна и протри челото. След развода с мъжа си животът ѝ се обърна с главата надолу. Алиментите идваха нередовно, трябваше да работи на две места, а тук и майка им остави двустаен апартамент в наследство. Един за двете сестри.
Разбираш ли, Величка, спешно ми трябват пари. Кредитът за колата, Димо влиза в университета, частни учители… А ти какво предлагаш? Да седим в тоя стар апартамент до пенсия?
Весела най-сетне вдигна поглед. В очите ѝ се луташе умора, толкова дълбока, че Мария дори се сепна.
А накъде да отида, Марийко? Ти поне имаш работа, заплата. Аз от половин година съм съкратена. На четиридесет и пет да си намериш нещо сносно…
Тогава търси! Не седи вкъщи като парцал! избухна Мария. Майка ни обичаше еднакво, апартаментът е наш на половина. Продаваме, делим парите и всяка се оправя както може.
Весела стана, отиде до прозореца. Дворът, познат от детство, паркингът, където играеха на класики, старата пейка, на която майка им обичаше да седи вечерите…
Помниш ли, продума тя тихо, как майка лежеше в болницата преди да си отиде? Държеше ме за ръка и ми каза: Величка, ти си домашна, на теб апартаментът ти трябва повече. Мария е силна, ще се оправи навсякъде, а ти…
Това го е казала под лекарства! я прекъсна Мария. Морфинът, знаеш ли, действа на мозъка. Няма никакви завещания, всичко е по закона.
Знам. Затова и мълча. Весела беше изтощена.
Мария гледаше сестра си и усещаше как всичко в нея кипва. Винаги беше така Весела тиха, безропотна, а проблемите по някаква причина бяха нейни, на Мария. В училище я тормозеха Мария я защитаваше. Не я приеха в университета Мария уреди работа чрез познати. Омъжи се зле пак при сестрата да плаче.
Добре, каза Мария рязко. Давам ти месец. Ако намериш работа и наемеш жилище добре. Ако не продаваме. Не мога да чакам повече.
Весела кимна, без да се обръща.
Месецът мина бързо. Весела ходеше по собеседвания, отговаряше на обяви, но навсякъде искаха млади, енергични, с компютърни умения. А нейният опит беше съветски двадесет години в проектантски институт, който отдавна беше закрит.
Е, какво? попита Мария, щом влезе в апартамента.
Все още нищо, въздъхна Весела. Но утре отивам в библиотеката, търсят…
Стига! Мария удари юмрук по масата. Утре подписваме договора. Купувачите вече внесоха задатък.
Весела пребледи.
Марийко, почакай още малко. Може да се намери нещо…
Не! Решено е! Мария извади документи от чантата. Ето ги, утре в десет при нотариуса. И не си помисляй да не дойдеш, без подписа ти няма да стане.
Тази нощ Весела не спа. Вървеше из апартамента, пипшеше познатите неща, гледаше снимките на майка си. Тук беше целият ѝ живот, всеки ъгъл беше свой. А утре…
Сутринта Мария си тръгна за работа, хвърляйки на прощаване:
В девет ще съм, ще ходим заедно.
Весела седеше на кухнята с изстинала чаша чай, когато звъннаха. На прага стоеше съседката, леля Гинка.
Величка, мила, каза тя, а защо Мария сменя ключалките? Дойде ключар, постави нови. Каза, че стопанката е поръчала.
Сърцето на Весела претръпна. Хвърли се към вратата, опита с ключа не ставаше. Новата ключалка блестеше като подигравка.
Телефонът на Мария не отговаряше. Весела отчаяно набираше номер ѝ отново и отново, но чуваше само дълги гудки.
Лельо Гинко, попита тя с треперещ глас, мога ли да използвам телефона ви? Може да стане от домашен.
Разбира се, миличка.
Мария вдигна на третото звънване.
Слушам, гласът ѝ беше студен, официален.
Марийко, аз съм. Какво става с ключалките?
А, Величка. Да, смених ги. Ти живееш в моя апартамент, разбираш ли? В мой! И решавам аз кой да е тук.
Как твой? Той е общ!
Беше общ. Сега е мой. Договорът е подписан, подписа ти го направих аз. Почеркът ни е подобен, помниш ли как в училище ти писаше контролните вместо мен?
Весела сърце ѝ падна в петите.
Ти… не можеш така! Това е фалшификация! Ще те съдя!
Съди, равнодушно отвърна Мария. Само че няма да докажеш нищо. Нотариусът е мой познат, купувачът също. А теб изобщо не те е имало, няма свидетели. Кой ще повярва, че сама си фалшифицирам подписа на сестра си?
Но как така, Марийко? Ние сме сестри! Една кръ
