Мартин беше на четиринадесет, а светът му се сееше като хляб с маслото навън. Поскоро не искаше да го разчете.
Още този хулиган! пробурчаше леля Райна от третия етаж, преминавайки по бързото си маршрутче през дворното. Едно родителско клюнене и вече имаме резултат!
Мартин минаваше, с ръце в джинси, изтръпени от износени парчета, и се преструваше, че не слуша. А всъщност чуваше.
Майка му работеше до късно нощта. На кухненската маса стоеше листчето: Кюфтета в хладилника, загрей. И тишина. Винаги тишина.
Точно сега Мартин се връщаше от училище, където учителите отново разговаряха с него за поведението му. Като да не разбираше, че е станал проблем за всички. Разбираше, но какво от това?
Хей, момче! извика дядо Стоян, съседът от първия етаж. Видял ли тук някой клатещ се куче? Трябва да го прогоним.
Мартин замръзна и погледна.
До кофите за боклук наистина лежеше куче. Не беше кученце, а възрастен рижок с бели петна. Стоеше като статуя, само очите следяха хората умни и съжаляващи.
Да го спасете, някой! подхвърляше леля Райна. Сигурно е болен!
Мартин се приближи. Кучето не се мрънна, само мръдна лека опашка. На задната лапа имаше разкъсана рана, кървава и суха.
Какво стоиш тук? разстроено подмълви дядо Стоян. Хвани клечка и го прогони!
Тогава в Мартин се задърпа нещо диво.
Мислите, че ще го докоснете? изреве той, като се изправи пред кучето. Той никой не вреди!
Е, елате, изненада се дядо Стоян. Оказа се, че има спасител.
Ще го защитавам! седна Мартин до кучето и нежно протегна ръка. Песът почука пръстите и малко лизнало дланта.
Топлина се разлиза в гърдите на момчето. За първи път след дълго време някой се отнасяше към него благосклонно.
Хайде, прошепна той на кучето. Хайде с мен.
У дома Мартин създаде на кучето ложе от стари якета в ъгъла на стаята. Майка му ще е на работа до вечерта така че никой няма да го изрита.
Раната изглеждаше ужасно. Мартин се закачи за Интернет и намери статии за първа помощ на животни. Чете, морещ се от медицинските термини, но запомняше всяко слово.
Трябва да се изплакне с перекис, мърмореше той, копаейки в домашната аптечка. После с йод върху краищата. Внимателно, без болка.
Кучето лежеше спокойно, доверително пръстъпвайки ранената лапа. Поглеждаше към Мартин благодарно така, както никой преди него не го е гледал.
Как ще те наречем? бинтира Мартин лапата. Рижо ли? Рижо ли, или пък?
Кучето тихо зарица сякаш се съгласи.
Вечерта майката се прибра. Мартин се подготви за крика, но майка му просто погледна Рижо, погали бинта.
Само ли го превързваше? попита тя тихо.
Да. В Интернет открих как се прави.
С какво ще го нахранваш?
Ще измисля нещо.
Майка му погледна дълго към сина, после към кучето, което лизаше ръката й.
Утре ще отидем при ветеринар, реши тя. Ще видим как е лапата. А името вече имаш?
Рижо, прошепна Мартин.
За първи път от месеци между тях нямаше стена от недоразумения.
Сутринте Мартин се събуди час порано. Рижо се протегна, като биел от болка.
Легни, успокои момчето. Веднага ще донеса вода, после ще ти дам нещо за ядене.
Дома не имаше кучешка храна. Мартин даде последната кюфте, натопила в мляко филийка. Рижо яде в сълзи, но с внимание, облизавайки всяка крихта.
В училище Мартин не се клюшеше с учителите. Мислеше само за едно как е Рижо? Болен ли е? Дали му е скучно?
Днес си малко различен, забеляза класната.
Мартин просто вдигна рамене. Не искаше да разказва страхуваше се, че ще се подиграват.
След училище той мчеше към къщата, пренебрегвайки недоволните погледи на съседите. Рижо го посрещна с радостен лай вече можеше да стои на три крака.
Какво да правим, приятел? направи от въжето повод. Внимателно, пази лапата.
На двора се случи нещо необичайно. Леля Райна, виждайки ги, почти се изкъса от смях:
Как можеш да го доведеш у дома! Мартин! Ти сериозно ли се лудуваш?!
А какво? отвърна спокоен момчето. Лека го, скоро ще е добре.
Лекуваш? се намеси съседка. Откъде взимаш парите за лечебните средства? Кражеш от майка?
Мартин стисна юмруци, но се успокояваше. Рижо се притисна към крака му, усещайки напрежението.
Не крада. Пожелавам си парите от закуските, прошепна той.
Дядо Стоян поклати глава:
Момче, разбирам, че си се захванал с живо същество? Това не е играчка. Трябва да го храниш, лекуваш и разхождаш.
Всеки ден започваше с разходка. Рижо се възстановяваше бързо, вече можеше да тича, макар и леко да клатеше. Мартин учеше кучето на команди търпеливо, часове наред.
Седни! Отлично! Дай лапа! Точно така!
Съседите гледаха отдалеч. Някой кимаше, някой се усмихваше. Мартин не забелязваше нищо, освен вярните очи на Рижо.
Той се промени. Не мигновено, а постепенно. Спря да е груб, започна да помага в къщи, дори оценките се подобриха. Имаше нова цел. И това беше само началото.
Три седмици по-късно настъпи онова, което Мартин наймного се боеше.
Той вървеше с Рижо по вечерна разходка, когато от задните гаражи изскочи глутница от дворни кучета. Петшест гладни, злобни, с огнени очи. Капитанът, огромен черен бас, се усмихна и напред.
Рижо се отдръпна зад Мартин. Лапата все още болеше, не можеше да бяга. Тези хищници усетиха слабостта.
Назад! вика Мартин, махайки въжето. Отиваме оттук!
Но глутницата не отстъпваше. Обкръжаваше ги. Черният лидер ревеше все посилно, готов да скочи.
Мартине! отгоре прозвуча женски крик. Бягай! Пусни кучето и бягай!
Това беше леля Райна, изскочила от прозореца. Зад нея се появиха още няколко познати лица.
Не се прави герой! извика дядо Стоян. Той е клатещ се, няма да избяга!
Мартин се обръща към Рижо. Песът трепери, но не избягва. Приближава се до крака му, готов да сподели съдбата си.
Черният бас скочи първи. Мартин автоматично се затвори, но ударът се удари в рамо. Острите зъби пробиха якета, докоснаха кожата.
Рижо, въпреки болната лапа и страха, се втурна към капитана. Зацепи крака му със зъби, закачи се с цялото си тяло.
Беше истинска битка. Мартин се биеше с крака, с ръце, опитваше се да защити Рижо от ухапванията. Получаваше ухапвания, надрасквания, но не се предаваше.
Господи, какво става! викаше леля Райна отгоре. Стоян, направи нещо!
Дядо Стоян се спускаше по стълбите, хващайки клечка, арматура всичко, което му се паднеше под ръка.
Дръж се, момче! крещеше той. Сега ще помогна!
Мартин почти се срина под натиска, когато чу познат глас:
Ало, защо още тук!
Това беше майка му. Скачащa от двора с кофа вода и излейващи се върху кучетата. Глутницата се отдръпна, зъбна си къса.
Стояне, помогни! извика тя.
Дядо Стоян се приближи с клечка, още няколко съседи се спуснаха от горните етажи. Дворните, видяйки, че сила е неравна, се оттеглиха.
Мартин лежеше на асфалта, притискайки Рижо до себе си. И двамата бяха покрити с кръв, трепереха, но бяха живи.
Синко, седна майка до него, внимателно проверявайки раните. Как ме уплаши.
Не можех да го изоставя, мамо, прошепна Мартин. Разбираш ли? Не можех.
Разбирам, тихо отговори тя.
Леля Райна спусна се в двора и се приближи, гледайки Мартин с учудващ поглед, като за първи път наистина го виждаше.
Момче, проговори несигурно. Можеше да се убиете заради куче.
Не е за куче, вмъкна дядо Стоян. За приятел. Разбираш ли разликата, Клавдие Степанова?
Съседка кима молчаливо, сълзите се стичаха по бузите й.
Хайде, да вървим вкъщи, каза майка. Трябва да обработим раните. И на Рижо също.
Мартин с усилие се изправи, вдигна кучето в ръце. Рижо скъцваше, но опашка му трептеше радваше се, че господарят е до него.
Чакай, задърпа дядо Стоян. Утре ще отидете при ветеринаря?
Ще отидем.
Ще карам колата, каза той. И за лечението ще платя кучето е истински герой.
Мартин се учуди на съседа.
Благодаря, дядо Стояне. Но аз ще се справя.
Не се притеснявай. Ще спечеш, след като платиш. А засега хванал го по рамото. Гордеем се с теб, нали?
Съседите кимаха в мълчание.
Мина месец. Обыден нощен октомврийски вечер, Мартин се връщаше от ветеринарната клиника, където помагаше на доброволци през уикендите. Рижо тичаше около него лапата бе заздравяла, клатенето почти изчезна.
Мартин! позвъна леля Райна. По̀чакай!
Той спря, готов за нова реплика. Но тя му подаде торба с храна.
Това е за Рижо, казва леко смутила. Добра, скъпа храна. Грижиш се толкова добре за него.
Благодаря, лельо Райна, отговори искрено Мартин. Но имаме храна. Сега работя в клиниката, д-р Анна Петровна ми плаща.
Вземи я, ще ти потрябвате в бъдеще, настоя тя.
У дома майка приготвя вечеря. Видейки сина, се усмихна:
Как върви в клиниката? Д-р Петровна доволна ли е?
ТяМартин кимна, усмихнат, и си помисли, че найголямото приключение тепърва започва.
