Не мислиш ли, че Никола ще се грижи за чуждото дете? Светла Петрова внимателно постави фарфоровата чаша върху блюдото. Момчето вече е голямо, ще му е полезно да стане самостоятелно.
Росица усеща как въздухът се сгъсти в дневната. Сребристи коси, скъпи маникюр, бижута, излъчващи лукс всичко това придобива странен оттенък.
Зад усмивката, разтегната по тънките устни, се криеше нещо хищно, страшно.
Марин се събуди рано, както обикновено. Росица вече беше пред котлона, разбърквайки яйца с дървена шпатула.
Ароматът на прясно запарен билков чай изпълни новата им кухня. Две седмици след сватбата тя все още не можеше да нарече къщата си. Всичко изглеждаше временно, като да са гости тя и синът й в просторния къщен комплекс на Никола в предградията на София.
Майко, виждаш ли синьото ми пуловерт? Марко се появи на прага, притискайки гърдите си със купчина учебници.
В гардероба, на горната рафта, Росица се усмихна, наблюдавайки сина си. На четиринадесет той почти беше до нея по височина. Неговите черти се изостриха, напомнящи на бащата. Оправи си косата, приличаш на маргаритка.
Марко фыркна, но послушно изправи тъмните къдрици. Росица му подаде чинията.
Още ли ще се местим? тихо попита той, гледайки в чашата.
Не повече, Росица леко докосна рамо му. Сега имаме дом.
Никола се спусна, докато Марко довършваше закуската. Висок, с топли кафяви очи, той изглеждаше малко разперен от съня. Прекоси русо на бузата на Росица и разрошва косата на Марко:
Как са изпитите, човек?
Нормално, Марко свъна рамене, но Росица забеляза късметливата му усмивка. За половин година след запознанството момчето бавно се стопи до отчима си.
Тук удари вратата, прекъсвайки закуската. Светла Петрова влезе без покана, усмихвайки се със своята типична, едновременно учтива и студена усмивка.
Добро утро, семейство! Тя целуна сина си в челото, кима на Росица, а Марко изглеждаше като незабелязан. Нико, забрави ли документите за колата? Дойдох да ги донеса.
Докато Никола прелистваше хартии, Светла Петрова обикаляше кухнята, разглеждайки всяка детайл.
Росица усеща как раменете й се напрягат. От първата среща тя усещаше този оценяващ поглед, от който искаше да се отдръпне.
А ти, Росито, имаш ли планове след обяд? изведнъж попита свекървата. Падай при мен на чай, да си поговорим женски.
Разбира се, кима Росица. С удоволствие.
Марко погледна сърдито майка си. Той винаги усещаше фалша. Светла Петрова се усмихна по-широко, но очите й останаха ледени.
Чудесно. Очаквам те в три часа.
Когато вратата се затвори след свекървата, Росица издиша дълбоко. Необяснима тревога се бе засели под ребрата. Никола, забелязвайки състоянието й, я прегърна:
Тя просто се опитва, по свой начин.
Разбира се, Росица се усмихна, но не вярваше в думите си.
В половин трета тя стоеше пред огледалото в коридора, поправяйки яка на блузата. Марко, приготвяйки се за математическия клуб, наблюдаваше нервните й движения.
Тя те не обича, каза той изведнъж. И мен също.
Не говори глупости, Росица го погали по бузата. Тя само се нуждае от време.
Никога не съм разбирал защо възрастните се преструват, поклати рамене Марко. Тя ни гледа като прах под краката си.
Росица нямаше какво да възрази. Светла Петрова живееше само на два къщи разстояние, в съседната къща на котагоратския квартал. Вратата се отвори веднага, сякаш свекървата очакваше нейното пристигане.
Влизай, скъпа. Чаят вече ври.
Холът блестеше от чистота. Антични мебели, картини в скъпи рамки, колекция от порцелан всичко крещеше за благосъстояние и статут.
Росица се седна на ръба на дивана, ръце сложени в коленете. Светла Петрова разливи чай в фарфорови чашки, извади от сребърен плочка сладкиши.
Искаш ли Никола да е щастлив? попита тя изведнъж, размесвайки захарта в чашата.
Разговорът започна с този въпрос и вътре в Росита нещо се стегна в предчувствие за беда.
Разбира се, искам, отговори тя предпазливо, усещайки как сърцето ѝ ускорява ритъма. Всички искаме нашите близки да са щастливи.
Светла Петрова отди сребърната вилица, вдигна парче сладкиш и бавно го дъвна.
Капка крем остана в ъгъла на устните. Тя го избри с кърпа и погледна Росита с пронизителен поглед.
Синът ми заслужава истинско семейство, заяви тя, без да премахва очи от жената. Ти си красива, домашна. Но има проблем.
Свекървата постави чашата върху блюдото. Порцеланът иззвъня, отеквайки в трепет на Росита.
Дете ще изпратиш в интернат, защото не е от моя син! усмихна се тя, като че ли предлагаше хляб. Аз вече всичко проучих.
Има красиво затворено учебно заведение. Престижно. Найдобрите преподаватели, чудесна програма.
Росита замръза, не вярвайки на ушите си. Не можеше да схване как тази жена с идеална осанка и маниери говори така за жив човек за сина му, за Марко.
Светла Петрова, шегувате ли се? прошепна тя.
Не, скъпа. Свекървата ѝ поднесе блестящ брошур, лежал на масата. Вече е голямо, 14годишен.
Четири години ще пролетят незабелязано. Никола ще се нуждае от собствена семейна къща, от свои деца. А вашият момче не е от неговата кръв. Тя се намръщи, сякаш каза нещо непристойно. Ще платя всички разходи. Това ще бъде мой подарък.
Росита гледаше усмихнатото лице на Светла Петрова и виждаше зад него пустота, пълна липса на човечност. Тя се изправи, усещайки треперещи колене.
Синът ми няма да отиде, каза тя тихо, но решително. Той е част от живота ми, част от мен.
Не драматизирай, свекървата се намръщи. Ти си разумна жена. Помисли за бъдещето. За кариерата на Никола. За вашата двойка. Момчето ще е само пречка.
Той се казва Марко, Росита стисна юмруци. И той е моето семейство. Ако вашият син не разбира…
Моят син още не разбира, прескочи Светла Петрова. Но рано или късно ще осъзнае, че чуждото дете е тежест. Особено тийнейджър. Между тях няма и не може да има истинска връзка.
Тошнота се натрупа в гърлото. Росита изскочи от столовата, разля в чай върху покривката.
Извинете, трябва ми да тръгна.
Тя избяга от къщата, без да чуе виковете на свекървата. Сълзите горяха очите. Вътре всичко кипеше от обида и гняв.
Как можеше тази жена да предложи такова? Как можеше да говори за живото дете като за пречка? Боли я като нож, но внезапно осъзна, че Никола може би споделя възгледите на майка си. Иначе защо беше толкова уверена в предложението си?
Утекла е в своята стая, падна върху леглото и изпусна сълзите. Когато Никола се завърна, тя, задушена от думи, му разказа за случилото се.
Не може да е така, той поклати глава. Нямаше да разбера… Майка никога…
Позвъни ѝ, гласът й задрепна. Попитай сам. Сега.
Никола нехотя набра номера, включи високоговорителя.
Майко, Росито ми разказа за разговора ви. Това някакво недоразумение?
Светла Петрова въздъхна в телефона:
Синко, това е възрастен разговор. Предложих разумно решение. Момчето ще е подобре в специализирано учебно заведение. А вие ще построите истинско семейство
Господи, прошепна Никола, бледнеейки. Наистина ли казахте това?
Разбира се, казах! И имам право! Гласът на свекървата стана твърд. Този момчешки не е ваш! Защо да губите живота си за него? Пита се Светла Петрова с искрена недоумяваща нотка.
Никола мълчеше минута, събирайки мислите. Когато отвърна, гласът му беше тих, но твърд:
Марко спря да е чужд, когато избрах Росита. Това е важно, разбирам ли? Обичаш жена приемаш и детето ѝ.
Романтичен глупост! викаше свекървата раздразнено. Сега си заслепен от любов, но след годинадве ще се събудиш…
Достатъчно, прекъсна Никола, и Росита за пръв път видя в него стожер, за който досега не подозираше. Проблемът не е в моето разбиране, а в твоето.
Марко е част от моето семейство. Ако за теб това е непреодолима пречка, поскоро да направим пауза в отношенията си.
Не смей да говориш така с мен! изкрещи свекървата. Аз съм майка ти! Всичко съм положила…
Ти си майка ми, но не господарка на живота ми, каза Никола спокойно, но Росита видя напрежението в тялото му. Ако отново предложиш да се отървеш от Марко, ще съвсем преустановя връзката с теб. Това е последното ми слово.
В телефона настъпи мълчание, след което се чуха кратки звънци.
Съжалявам, Никола се остави на ръба на леглото, скривайки лицето си в ръцете. Не знаех… не мислех, че може да направи такова.
Росита седеше безмълвно до него, без думи.
Мислиш ли, че ще се успокои? попита тя накрая.
Не. Това е само началото.
Три дни минаха в притискаща тишина. Светла Петрова не се появи, не позвъни. Никола беше като натегната струна разсеян в работата, мълчалив у дома.
Росита поемаше виновните му погледи, се опитваше да го успокои, но вътре тревогата растеше.
В четвъртък звънна телефонът. Росита се уплаши, видяйки номер на свекървата.
Трябва да поговорим, сухо каза Светла Петрова. Всички трима. Вечерта.
Не мисля, че е добра идея, започна Росита, но свекървата я прекъсна:
Дъще, става въпрос за бъдещето на сина ми. Идете в къщи, или ще дойда сама. Избери.
Никола се завърна от работа по-рано от обичайното. Лицето му бе потиснато, под очите се събираха сенки.
Твоята майка ти се обади, тихо каза Росита. Иска да се срещне.
Никола кимна:
Знам. Тя и ми звъна. Казва, че се е предменила. Че приемa нашето семейство.
Вярваш ли? Росита го погледна в очите.
Не, той поклати глава. Но трябва да се опитам да оправя нещата.
Страхувам се за Марко, прошепна Росита. Той не трябва да чуе такова.
Никола я прегърна:
Всичко ще е добре, той няма да разбере.
В седем вечерта стояха пред вратата на Светла Петрова. Тя отвори веднага елегантна, в скъп костюм. Нищо не издаваше скорошния скандал.
Влизайте, гласът ѝ прозвуча необичайно меко. Подготвих вечеря.
Таблата беше подредена като за приём. Хрустален съд, сребърен поднос, вино в графин. Светла Петрова разпредели храната и сяда пред тях.
Претърпях, каза тя, гледайкиТака, след всичките изпитания, нашето семейство се изгради върху истинска любов и взаимно уважение.
