“А ти защо дойде? Ние не очаквахме да се появиш…” объркано пробърмоти зълвата, като видя Рито на прага на своята къща.
Рита изключи двигателя и погледна към вилната къща през предното стъкло. Изглеждаше, че нищо не се бе променило същият син покрив, същите брези по периметъра на парцела, същата капачка, която баща ѝ бе боядисал в зелено преди години. Странно беше само, че на верандата светеше лампа. Може би съседи? Макар че… съседите знаеха, че Рита не бе стъпвала тук от почти година.
Протегна се за чантата на задното седало и изведнъж замръзна. Някой се разхождаше по двора. Силиет мигна между ябълковите дървета, после се показа отново по-близо до къщата. Жена в тениска и шорти, носеща дете на ръце.
“Какво за дяволии…” прошепна Рита, слизайки от колата.
Приближи се до капачката и спря, сякаш вкоренена. От къщата се чуваха гласове, смях, звън на чинии. На верандата сушеше бельо за бебета. Под покрива стояха три велосипеда два за възрастни и един детски. А капачката… капачката не беше заключена. Рита я бутна, тя се отвори със запознат скърцащ звук.
Краката я носеха сами към верандата. В главата ѝ пулсираше само една мисъл: някой живее в къщата. В нейната къща. Вратата също беше отворена, а в коридора Рита почти се спъна в детски сандали. На куките висяха непознати якета, в ъгъла стояха два големи куфара и кош с играчки.
Сърцето ѝ биеше в гърлото. Рита изслуша от кухнята се носеше женски глас, говорещ за утрешно разходка в гората, после детски смях и шум от чинии. Миришеше на пържени картофи и копър.
“Мамо, утре можем ли на реката?” чу се звънко момчешко гласче.
“Да видим, Борисче. Ако не завали…”
Рита направи крачка към кухнята. Още една. Застана на прага.
На масата седеше мъж на около трийсет и пет, облечен в шарена риза, до него жена на подобна възраст русена коса, свита на опашка. На коленете ѝ се настанило момиченце на три години, а срещу тях, размахвайки вилица, нещо оживено разправяше по-големият момчик.
Жената пръв забеляза Рита. Лицето ѝ моментално се изтегли, очите ѝ се разшириха. Чашата с чай изхлъзна от ръцете ѝ и се разби на пода с тънък звън.
“А ти защо дойде?” объркано пробърмоти жената. “Ние не очаквахме теб тук…”
Рита позна гласа. Елена. Сестрата на бившия ѝ съпруг. Зълвата, която винаги беше мила и приветлива, докато Рита бе омъжена за Николай. След развода изведнъж изчезна от полезрението.
“Елено?” гласът на Рита звучеше странно, дрезгаво. “Какво правите тук?”
Мъжът очевидно съпругът на Елена бавно стана от масата. Лицето му бе зачервено, смутено. Децата замлъкнаха и я гледаха с любопитство.
“Рито…” започна той. “Ние си мислихме… Николай каза, че ти вече не идваш тук. Че вилата стои празна.”
“Николай каза?” Рита усети как кръвта прилива към лицето ѝ. “И какво още каза Николай?”
Елена вдигна чашата от пода, все още държейки дъщеря си на ръце. Момиченцето се намръщи и се притисна към майка си.
“Ами… ние не очаквахме…” забърбора Елена нервно. “Просто ние сме в отпуск, а да си наемем къща е скъпо. Николай каза, че ключовете са му останали от времето, когато всички идвахме заедно. Помниш ли? За твоя рожден ден преди три години…”
“Ключовете са му останали,” бавно повтори Рита. “И вие решихте, че можете просто да се нанесете в моята къща?”
“Бихме попитали,” бързо допълни съпругът на Елена. “Но твоя номер… не знаехме как да те потърсим.”
Рита замръзна. Не можеше да повярва, че те наистина смятат, че проблемът е само в липсата на разрешение? Че ако бяха попитали, тя щеше да им позволи да ползват къщата?
“От колко време сте тук?” попита тя.
“Една седмица,” тихо отвърна Елена. “Искахме да останем още десет дни…”
“Десет дни,” повтори Рита като ехо.
В кухнята се спусна тежка тишина. Момчето внимателно остави вилицата и погледна родителите си. Момиченцето започна да хленчи явно усещаше напрежението.
“Чуй, Рита,” съпругът на Елена се опита да говори спокойно. “Ние не искахме нищо лошо. Къщата бе празна. Ние я почистихме, поливахме цветята, дори тревата покосихме. Не е по-зле от преди.”
“Не е по-зле?” гласът на Рита се извиши. “Вие нахлухте в дома ми без разрешение, живеете тук като у вас, и казвате, че не е по-зле?”
“Ние не нахлухме!” възмути се Елена. “Ключовете бяха у Николай! Ние си мислихме…”
“Какво си мислихте?” Рита я прекъсна. “Че умрях? Че къщата е без стопанин?”
Елена по-силно притисна дъщеря си. Лицето ѝ бе напълно бледно.
“Ти не разбираш,” започна тя с треперещ глас. “Ние имаме само две седмици отпуск годишно. Нямаме пари за наем. Децата толкова чакаха да дойдат на вила…”
“И какво общо има това с мен?” Рита направи крачка напред, и цялото семейство инстинктивно се сви. “Това е моят дом! Мой! Наследство от баща ми!”
“Знаем…” мъжът пробормоти. “Просто помислихме…”
“Пом
