— Не мога повече да живея с пенсионерка.
Той казва това, гледайки не в мен, а в чинията с кюфтета. Точно слагам втора порция – той винаги яде две кюфтета всяка събота, от тридесет и две години насам.
— Витко, какво имаш предвид?
— За нас, Радко. Точнее, че повече няма ни двама.
Седна срещу него, ръцете поставям на масата, длантите надолу, за да не се забележи. Бухгалтерът в мен се включва преди съпругата. Бухгалтерът винаги реагира първо на думата „не“.
— Ти си си тръгваш?
— Тръгвам. Намерих нова. Тя е двадесет и девет. И, знаеш ли, не се разхожда в апартамента в халат с широки джобове.
Халатът ми е стар, син, с копчета напред – купих го, когато дъщеря ни отиде в училище. Удобен. Витко някога го наричаше „моят диван“ и се смееше.
Сега не се смее.
— Как се казва?
— Калина.
Кимнах глава, сякаш това ми обяснява нещо.
Кюфтетата се охладиха. Гледам ги и мисля странна мисъл: три часа ги оформям, мия месото, накисвам хляба в мляко, както майка ме учеше. Три часа моята събота. А той сега ще се изправи и ще отиде при Калина, вероятно да поръча суши.
— Кога?
— Какво „кога“?
— Кога си тръгваш?
— Днес. Чантата вече е готова.
Точно тогава в мен щраква нещо. Не се разпада, не се задърпа – просто щраква, като превключвател. Той събира чантата, докато аз в кухнята варя борш за седмица, като глупа.
— Давай, — казвам.
Той вдига вежди, изглежда недоусетен.
— И това е всичко? Никакви думи?
— Какво искаш да чуеш, Витко? Че три десет и две години безполезно пере твоите ризи? Знам това дори без теб.
Той става, минава в коридора. Чувам как се бори със заключващия механизъм на куфара – онзи същ, с който пътувахме до Слънчев бряг през 2008, когато получихме бонус за апартамент. Тогава вложих и майчина наследствена сума – два милиона седемстотин хиляди рубли, което е около 56 000 лв. Помня всяка цифра – съм счетоводителка.
Апартаментът се записва на неговото име. „Ще е по‑лесно, Радко, после ще прехвърлим“, казваше той. Не прехвърлихме.
Седя в кухнята, гледам двете му кюфтета. После ставам, вземам голям черен боклук–въпросник за сто двадесет литра, който купувам в Кауфланд, и отивам към спалнята.
— Какво правиш? — попита той, като ме видя с торбата.
— Помагам ти да се събереш. Една куфар няма да стигне.
Започвам да пълня. Ризи – в торбата. Тренировъчни шорти, в които се разполагаш по съботите на дивана – в торбата. Чанти, четка за зъби, бръснач, зарядно за телефона – всичко в торбата. Бързо, спокойно, като годишна инвентаризация.
— Радко, полудяваш ли?
— Не, Витко. Аз всъщност влязох в ума. За първи път след тридесет и две години.
Той хваща ръката ми. Поглеждам пръстите му – къси, с жълтеникави нокти – и той изненадващо ме пуска.
— После ще се върна за останалото.
— Ела, но се обади предварително, за да отворя.
Тогава още мислех, че ще отворя.
След четири дни той пристига. Не сам.
Отварям вратата и виждам нея – Калина. Стои на площадката в бяло палто, не по сезона, с чанта на дълга, тънка верига, и ме гледа като стара мебел, която трябва да се изхвърли.
— Добър ден, — казва тя учтиво, с леко навеждане на веждите.
— Добър ден.
Витко се мрази между нас в хола, като че ли все още е собственик на дома.
— Радко, бързо. Търся зимни дрехи и документи.
— Какви документи?
— Моите – паспорт, автотехническа карта, СНИЛС и документи за апартамента.
Ставам в кухненската врата.
— За апартамента?
— Да, апартаментът е на мое име.
Калина зад него се усмихва леко, с ъгъл на устата. Тази усмивка остана в паметта ми.
— Витко, – започвам бавно, – сериозно ли идваш да вземеш документи за апартамента, в който вложих майчина наследствена сума?
— Радко, каква наследствена сума? Това беше преди сто години.
— Осемнадесет, – коригирам, – не сто. Преди осемнадесет години, два милиона седемстотин хиляди рубли – около 56 000 лв – в 2008, ако ви интересува, беше цената на двухстаен в нашия квартал. Тогава ти се смееше, че „копейка по копейка“.
— Млад човек, — се намесва Калина, — нямаме време.
Това „млад човек“ ме разбива. Той е на петдесет и шест, корем над колана, лице червено, под очите торбички. Какъв млад човек! За нея той е „млад“, защото плаща. Плаща с моите пари – последните три години не ми превежда половината от заплатата, само за гориво и обеди.
Усещам как в висъците ми удря. Не сърцето, а висъчните кости.
— Витко, излез, моля. Вземи своята приятелка. Документите ще получиш през съда.
— Какво!?
— Чрез съда. Съди. Ще ти дадем всичко през съда – ризи, чорапи, половината от апартамента, който твърдите, че е ваш. По списък, с печат и подпис.
Калина се присмива:
— Наистина ли мислите, че ще спечелите? Апартаментът е на него.
— Госпожо, – обръщам се към нея, – отидете в коридора. Говоря с мъжа ми. Официално той е все още мой.
Витко я дърпа за ръкава. Тя излиза по стълбите. Той остава.
— Радко, не прави глупости. Можем да се разберем.
— Можем, но „разбиране“ не е „върни апартамента и паспорта“. Разбиране е „бюджетирайки кой колко е вложил, споделяй“. Да броим?
Той мълчи.
— Не искаш да броиш. Добре, ще го направя сама. В това съм добра, знаеш.
Затварям след него вратата, завъртам ключа два пъти, притискам гърба си към нея.
В апартамента е тишина. Хладилникът бръмчи, като винаги. Мириса борш, който не съм изядна от събота.
Слизам по вратата до пода и седя около пет минути. Не плача. Просто броя в ума: два милиона седемстотин, плюс ремонти 2012 – още четиристотин, плюс кухня 2015 – двеста десет, плюс балкон 2019…
Бухгалтерът в мен работи. Съпругата мълчи.
Ставам, взимам телефона и се обаждам на ключар. Той пристига след час и сменя катинарната дялка – 2 300 лв. Записвам в бележник разходите – навика ми.
Вечерта звъни дъщеря ми.
— Майко, татко казва, че не го пускаш.
— Не пускам.
— Майко, как така? Той…
— Алена, имам молба. Не се намесвай. Моля, аз сама.
Тя мълчи, после казва:
— Добре, майко.
Това „добре“ е първото, което през седмицата ме стопля.
След две седмици получавам повика.
„Иск за разделяне на съвместно натрупаното имущество“. Витко иска половин апартамент, половин къща (която нямаме – той я вмъкна за сериозност) и „компенсация за морален вред“ за сменянето на катинари.
Прочитам и се засмивам, за първи път за месец.
Отивам при адвокат. Не при познат, а при непознат, открит в обява. Млада жена, около четиридесет, в сиво сако – Ирина Сергеевна.
Поставям пред нея папката, същата, която събирам от осемнадесет години. Навикът на счетоводната работа – да съхраняваш всичко.
— Свидетелство за наследство от 2007, — казвам, разтеглям лист по лист. — Банково извлечение за 56 000 лв. – Договор за покупка на апартамент за същата сума, месец по месец. — Разписки за ремонти от 2012, квитанции за кухня, договор за балкон, сметки за комунални услуги – плащах ги последните шест години от заплатата ми 1 800 лв, докато той „инвестира в отношения“.
Ирина листа и мълчи, после вдига поглед към мен.
— Г-жа Петрова, защо съхранявате всичко това?
— Аз съм счетоводителка, — казвам. — Съхранявам всичко.
Тя се усмихва, като че ли за първи път вижда човек, дошъл с пълен комплект документи.
— Имате силна позиция. Мисля, че ще ви върнем не половината, а целия апартамент.
Кимнах глава. После казах:
— Ирина Сергеевна, още едно. Аз съм гарантор по автокредит за Тойота, взет през 2022, остава 11 месеца. Мога ли да се освободя?
Тя помисли.
— Партньорството не се разпуска едностранно, но може да се уведоми банката за съществителна промяна – развод. Банка вероятно ще изиска нов гарантор или предсрочно погасяване. Ако не намери…
— Ще отнимат колата?
— Ще я отнемат.
Погледнах през прозореца. Вали мокър сняг, кадици се стопляха под козирка. Помислих за Калина в бялото палто, за Тойотата, с която два пъти ме е возила – в поликлиниката и на гроба на майка ми.
— Нека напишем, — казвам.
Ирина Сергеевна пише.
Вечерта се връщам вкъщи, варя си чай в малка чашка с незабравка – тази, която той винаги презира, – и пия пред прозореца.
Апартаментът е тих. Халатът ми виси на кука. Никой не го нарича „дивански“.
Размислям: не е страшно да бъдеш сама. Страшно бе тридесет и две години да приготвяш две кюфтета и да получаваш една порция внимание.
Тогава звъни телефонът. Непознат номер.
— Какво си направила, старица?! – вика в слушалката Калина.
Отдръпвам телефона, като счетоводител отстранява неправилен отчет.
— Госпожо, имам молба, — казвам спокойно. — Обаждайте се само през адвокат. Ирина Сергеевна, номер мога да ви продиктирам.
След това пускам слушалката.
Пистолетът изстреля. Първото.
Съдът е във февруари.
Витко идва в единствения си тъмносин костюм – същият, който носеше на сватбата на Алена преди четири години. Костюмът му е малко стегнат, ятката се задърпа върху корема.
Калина липсва. Оказва се, че в същия ден се канира с него.
Аз съм в обикновена пола и бяла риза, без халат, естествено. Витко гледа към мен и се обърква. Очакваше „пенсионерка“, а пред него седи жена, която тридесет и две години е водила чужда сметководство, сега за първи път води своя.
Ирина Сергеевна говори около двадесет минути, спокойно, по документи. Свидетелство – едно, извлечение – две, разписки – тридесет и осем листа, сметки – още една папка.
Гледам Витко. Понякога се зачервява, понякога избледнява. Веднъж дори потърси джоба за валидол, но не го намира – аз винаги му го пипвам там.
Съдиятата, след като прочете, се обръща към него през очилата.
— Ответник, имате ли възражения по същността?
— Е, това е съвместно натрупСъдът призна моето право и Петрова получи цялото имотно наследство, докато Витко остана без нищо, освен студените си спомени.







