— Иване, кой са тези хора? Откъде се взеха толкова? — гласът на Стоянка трепна, тя стисна по-силно лакътя на сина си. В главата ѝ премина: „Продал. Без да пита, продал вилата, а това са новите собственици, дошли да се настанят.“ От тази мисъл пресъхна устата ѝ, пусна ръката му и застина, вторачена в собствения си двор.
Дъските ухаеха на бор. Толкова гъсто и тръпчиво, че на Стоянка ѝ засърбя носа още на пътеката към портата, а сега този мирис се смесваше с вар и пот. В двора имаше хора. Много. Към двайсет, може и повече. Мъже в стари тениски и прашни дънки, две момичета с ролки фолио, момче на стълба, още един — направо на покрива, с чук. Някой носеше торби с цимент, друг разбъркваше в кофа бяла каша, от която се носеше остра миризма на вар. Нейната вила, тиха и самотна още вчера, сега приличаше на мравуняк през април.
— Иване — каза тя сухо, почти без глас. — Виждаш ли това? Ако си продал вилата без да ме попиташ, няма да ти простя. Кажи честно, това чужди хора ли са?
— Мамо, чакай, какви нови собственици? — Иван дори се обърка. — Какво говориш? Това са мои. Всичките са мои.
— Какво значи „мои“? Какво става тук? В чантата ми има телефон, ако не ми обясниш веднага, викам районния полицай.
Тя наистина посегна към чантата, увиснала на лакътя. Пръстите не я слушаха. В главата ѝ премина наведнъж: и къщичката, която тегли петнайсет години, и верандата, която така и не построи, защото ту ученето на Иван, ту кредитът за колата, ту зъбите — почакат, ту линолеумът в града — почака. Всичко чакаше, а сега чужди хора тъпчат нейния двор. Нейния. Който тя гледаше като дете.
— Мамо — Иван я докосна по рамото. — Слушай. Не са никакви собственици. Аз ги поканих.
Стоянка замръзна с чантата в ръка. Погледна сина си, сякаш го виждаше за пръв път. Трийсет и пет години, слепоочията вече побеляха, раменете широки — по нея, не по баща му. В очите нито страх, нито нахалство. Само тихо, спокойно очакване.
— Ти?
— Аз. Мамо, това са мои. Всичките. От работата, от университета още, момчета от квартала, с които ритахме футбол. Помниш ли Петко?
Стоянка помнеше Петко. Слаб, вечно гладен, винаги оставаше при тях на вечеря, защото у дома, изглежда, не беше добре. Тогава му слагаше двойна порция и правеше вид, че не забелязва колко се срамува.
— Петко тук ли е?
— Тук е. И Стамен, и Митко Червения, и Георги, който ми беше кум на сватбата. Почти всички, които си хранила, мамо.
Стоянка обходи с поглед двора. Ето какво. Ето защо лицата ѝ се сториха смътно познати. Този на стълбата — точно момчето, на което даде стария велосипед на Иван, когато семейството му се премести в общинско жилище. А този с кофата — Стамен, той в девети клас счупи с топка стъклото им, и тя не се скара, само го помоли да сложи ново. Бяха пораснали. Станали бяха възрастни мъже със силни ръце и сериозни лица. И стояха в нейния двор с дъски и фиданки.
— Защо? — тихо попита Стоянка. — Иване, защо?
Иван помълча. После хвана ръката ѝ — внимателно, сякаш бе стъклена, — и я обърна към себе си.
— Цял живот събираше за тази вила, мамо. Помниш ли, искаше веранда? Голяма, с плъзгащи се стъкла, през лятото да пиеш чай и да гледаш залеза? Още снимката от списанието беше залепила на хладилника. Преди петнайсет години.
Стоянка помнеше. Да, имаше такава рисунка. Беше пожълтяла, ъглите се бяха подгънали, но не я изхвърли, докато не смениха хладилника. Тогава изрезката се изгуби и тя почти забрави. Почти.
— Тогава спестяваше — продължи Иван, — от всяка заплата. А после дойде моето кандидатстване, и частните уроци, и квартирата, когато с Донка се оженихме… Мамо, ти ремонта в спалнята си отлагаше шест години. Все още имаш тапети на цветя, които сигурно са по-стари от мен. Помня как казваше: „Нищо, верандата ще почака“. А знаеш ли какво? Няма да чака. Стига чакане.
Стоянка мълчеше. Мълча толкова дълго, че Петко на покрива спря да чука и застина, гледайки ги.
— Връщам ти дълга — каза Иван. — Бригадата е безплатна. Решихме — за една седмица ще се справим. Ето проекта, виж.
Извади от задния джоб сгънат лист хартия. Разтвори го. Стоянка видя чертеж — акуратен, с размери, с бележки в полетата. Не изрезка от списание. Истински проект. Направен за нейния малък двор, като се има предвид старата ябълка, която тя бе помолила да не пипат.
— Ябълката ще заобиколим — каза Иван, прехванал погледа ѝ. — Всичко сме обмислили. И основите ще укрепим. И топъл под ще сложим, питах, има специална система, евтина и надеждна. Ще можеш да седиш на нея и през ноември, увита в одеяло, и да пиеш чай.
Първата сълза се търкулна по бузата на Стоянка и спря някъде в ъгълчето на устните. Тя не я избърса — дори не я усети. Стоеше и гледаше тези възрастни мъже, които някога ритаха футбол в двора им, трошаха си коленете, крадяха от тенджерата ѝ още топли кюфтета, преписваха си домашните в кухнята и спореха до пресипване за някакви техни компютърни игри. Сега бяха дошли тук. Доброволно. Без пари. За да построят верандата на мечтите ѝ.
Но идилията не трая дълго. Отвъд оградата се чу покашляне и над летвите се показа глава с цветна забрадка. Радка, съседката отляво. Жена с вечното изражение „нали ти казах“. Тя опря ръце на хълбоците и гледаше случващото се с такъв вид, сякаш пред очите ѝ разглобяват държавната граница.
— Стоянке, ти ли си? — запя тя със сладък глас, в който ясно се чуваше метал. — А аз гледам — шум, глъч, някакви коли от сутринта. Какво става тук, борса за работници ли си отворила?
— Радке, добро утро — Стоянка машинално избърса бузата си. — Синът ми с приятели. Помагат. Ще строим веранда.
— Веранда? — Радка плесна с ръце. — А разрешение имате ли? Знаеш ли, че за нерегламентирано строителство глобите са такива, че ще продадеш вилата и пак няма да се разплатиш? И изобщо, парцелът ти е малък, Стоянке, до оградата ми са три метра, спазвате ли отстояния? Аз, знаеш ли, няма да мълча, ако трябва. Племенникът ми работи в архитектурния контрол, мога да го предупредя.
Иван, чул това, се обърна и спокойно приближи до оградата.
— Здравейте, госпожо Радке. Разрешението е налице. И проектът е съгласуван. И противопожарните норми са спазени. Моят приятел е архитект, преди да чертае, провери всичко. Искате ли да видите документите?
Радка се изчерви. Такова нещо явно не беше очаквала.
— Е, е — проточи тя, отстъпвайки крачка. — Ще видим какво ще излезе. Инак, знаеш ли, понякога се построи нещо, а после се събаря за твоя сметка. И шумът ви, Стоянке. Внуците ми няма да спят.
— Нищо — тихо каза Стоянка и гласът ѝ внезапно спря да трепери. — Вашите внуци ядоха палачинки при мен миналия август, като ги забравихте да ги нахраните. Така че ще поспят по-късно.
Радка сви устни и изчезна зад оградата. Петко, който през цялото време наблюдаваше от покрива, тихичко се засмя и отново хвана чука. А Стоянка изведнъж усети как вътре в нея — за пръв път от много години — се разлива нещо като боен плам. Не. Своята мечта вече ще защити.
Следващите два часа Стоянка прекара в някакво странно, полупрозрачно състояние. Струваше ѝ се, че спи. Иван я настани на сгъваем стол в сянката на ябълката, донесе от къщи стара чаша с отчупена дръжка — същата, от която пиеше чай, когато го водеше на детска градина, — и наля горещ чай от термос.
— Седи — каза строго. — Днешната ти работа е да гледаш. Никакви „само да помета“, никакви „сега ще полея краставиците“. Разбра ли?
Стоянка искаше да възрази — по навик, защото възразяваше последните четиридесет години непрекъснато, — но изведнъж се отказа. Облегна се на облегалката и започна да гледа.
Как Петко с помощника режат дъски, и трионът пищи така, че съседското куче почва да лае. Как Митко Червения, станал вече съвсем не червен, а плешив и солиден, меси разтвор и обяснява нещо на момичето с разсада. Как Иван обикаля от един към друг, уточнява нещо, помага на някого да държи, на някого кимва, и лицето му — възрастно, съсредоточено, стопанинско. Нейният син. Стопанин на този двор. Не — стопанин на онзи живот, който сега връща обратно, на нея, на майка си.
Към три следобед Стоянка все пак стана. Стига. Може да гледа, но не до такава степен.
— Ще приготвя обяд — каза на Иван.
— Мамо…
— Не „мамо“. Имаме двайсет души, от осем часа са на крак. Какво са яли, сандвичи?
— Ами, има хляб и наденица…
— Точно така. Ще го направя бързо.
И влезе в къщи. Вътре беше прохладно и миришеше на летен прах. Отвори хладилника, който винаги изглеждаше окаяно в началото на сезона — яйца, масло, пакет кисело мляко, горчица от преди три години, — и въздъхна. Нищо. Ще трябва да импровизира.
Но когато излезе на стълбите, за да повика Иван и да го прати до магазина, вече я чакаха. Едно от момичетата — онова с флоксите — ѝ подаде две огромни торби.
— Тук има зеленчуци, пиле, яйца, брашно, олио — каза тя. — Иван още вчера купи, рече: „Мама ще иска да готви, не спорете, просто ѝ дайте продуктите“.
Стоянка взе торбите. Погледна момичето. После Иван, който стоеше настрана и правеше вид, че изучава закрепването на гредите.
— Ти — каза му тя в гърба. — Кога успя да подготвиш всичко?
— Мамо, три месеца се готвих — отвърна синът, без да се обръща. — По-добре кажи кога ще има палачинки.
Това беше вече прекалено. Стоянка влезе в къщи, затвори плътно вратата и още минута стоя, притиснала длани към лицето си. После издиша, запретна ръкави и се зае с тестото.
След час в двора имаше дълга маса, която момчетата сковаха от същите дъски буквално за петнайсет минути. На масата димеше картофи, които Стоянка задуши в три тигана един след друг, защото нямаше голяма тенджера на вилата. Бяха нарязани краставици и домати, едро, точно както в нейната младост, когато салатите не ги усложняваха. В средата се издигаше купчина палачинки — тънки, дантелени, с хрупкави краища. Същите. Нейните фирмени. Които някога се изяждаха на купища от гладни десетокласници за три минути.
— Лельо Стоянке — каза някой с пълна уста, изглежда Стамен, онзи, дето счупи стъклото. — Такива палачинки не съм ял от петнайсет години. Честна дума. Майка ми не печеше, вечно полуфабрикати.
— Знам — каза Стоянка и изведнъж се усмихна. — Затова и седеше при нас до вечерта.
Всички се засмяха. Силно, свободно, младо. В нейната вила се смееха двайсет възрастни хора и този смях беше може би най-хубавият звук от последните десет години.
Стоянка изведнъж се изправи. Обходи всички с поглед. Петко с лъжица в ръка застина, Иван се напрегна. Тя взема черпак, наля от тенджерата с компот в чаша и го вдигна пред себе си.
— Момчета — каза тя и гласът ѝ зазвуча необичайно силно. — Простете ми, днес плаках три пъти. Първия — от страх. Втория — от радост. Третия — от това, че не знаех как да ви благодаря. А сега знам. Искам да пия за вас. За всеки. За това, че помните. Аз не забравях лицата ви, но мислех, че вие сте забравили моето. А вие не сте забравили. Значи не съм ви хранила напразно. За вас.
Тя изпи компота на един дъх, сякаш беше нещо по-силно. Над масата падна секундна тишина, а после гръмна такова „ура“, че от съседната ябълка се откъсна врана.
Тя ходеше между тях, слагаше палачинки, доливаше чай, слушаше разговори и разбираше, че вече няма тревога. Същата, обичайната, с която заспиваше и се събуждаше последните години. Тревогата за Иван, за брака му, за ипотеката, за това, че печели малко, работи много, звъни рядко. Всичко това изведнъж отстъпи. Защото ето го, нейният син, седи на обърната кашона, с дъска на коленете вместо чиния, и маже палачинка със сладко, и казва на някого: „Не, рамките утре, днес важното е фронтонът да свършим, иначе ще вали и всичко ще се намокри“. И тя разбра: той е пораснал. Той може да организира двайсет души и да построи веранда. И го направи — заради нея.
Вечерта, когато хората започнаха да се разотиват към палатките (бяха опънали лагер точно зад парцела, край гората, за да не се тълпят), Стоянка седеше на старото стълбище. Иван седна до нея.
— Е, как ти харесва? — попита той.
— Не знам как да ти благодаря.
— Мамо, какво говориш. Каква благодарност. Аз теб ти благодаря. За всичко.
Помълчаха. После Стоянка каза:
— Знаеш ли, винаги съм си мислела, че родителите дават на децата, а децата си отиват в своя живот и това е. Така е при всички. Не очаквах нищо. Честно, Иване. Просто исках ти да имаш по-добре от мен.
— Така и е — каза той. — Имам по-добре точно защото ти искаше. И сега аз искам ти да имаш по-добре. Поне веранда.
Стоянка се усмихна и го бутна с рамо — както тогава, в детството, когато носеше двойка по литература и казваше: „Мамо, ами не съм Левски“.
— Добре, строителю. Утре пак ще имаш тези фронтони.
— Фронтоните няма да избягат — каза Иван и ѝ подаде ръка, помагайки ѝ да стане.
Седмицата прелетя като един ден. В петък вечер Стоянка стоеше на новата си веранда и гледаше как залезното слънце залива градината в оранжево. Верандата беше точно като онази изрезка: светла, просторна, с плъзгащи се стъкла и свеж дъх на дърво. Дъските още не боядисани, но това нищо. Ще стане. На пода вече имаше старо одеяло, а на перваза — чаша с чай. Лавандата, която момичетата бяха посадили до входа, ухаеше тънко и тревожно, като обещание за бъдеще.
Утре всички ще се разотидат. А днес пак седяха на масата, смееха се, пиеха чай и ядяха палачинки. И Стоянка изведнъж хвана себе си на мисъл: най-много от всичко на света иска всеки от тези двайсет души — Петко, който се развежда, Митко, който оплешивява, момичетата с разсада, чиито имена така и не запомни, — всички те някога да имат такъв миг. Миг, в който разберат, че доброто се връща. Не непременно с палачинки. Може би с дъски. Може би с веранда. А може би просто с това, че двайсет души застават зад гърба ти без договор и казват: „Помним как ни храни“.
През октомври, когато дойдоха първите слани, Стоянка седеше на новата си веранда с одеяло на коленете. За плъзгащите се стъкла вятърът огъваше голите клони, а вътре беше топло — топлият под работеше изрядно, и чаят в чашата не изстиваше. Тя взе телефона, снима залеза над ябълката и написа на Иван: „Сине, тук долетяха снегири. Ела. Ще има палачинки.“ Съобщението отиде, а тя се облегна в креслото и се усмихна — бавно, спокойно, като човек, който най-сетне е спрял да чака.
