– Морето се отменя – каза Любомир, без да вдига очи от телефона. – Идва майка ми.
Стоях насред спалнята с отворен куфар. В ръцете държах бански – нов, с етикет. Първи от седем години.
– Как – отменя се? – оставих внимателно банския на леглото. – Билетите са купени. Невъзстановими. Две хиляди и осемстотин лева, Любомир.
Той потри моста на носа и се отпусна на ръба на дивана. Така правеше всеки път, когато разговорът тръгнеше не в посоката, която той искаше.
– Ами какво да направя? Тя вече си взе билет за влака. Другиден ще дойде. Няма да ѝ кажа – обърни се.
Седем години бяхме женени. И през тези седем години нито веднъж не бях ходила на почивка. Нито на море, нито на санаториум, нито в съседния град за уикенда. Никъде. Първата година – меден месец във Варна, три дни, защото Надежда се обади и каза, че ѝ е лошо. Върнахме се. Лошото се оказа кръвно сто и трийсет на осемдесет – работно за нейната възраст. Знаех го точно, защото съм фармацевт и всеки ден виждам такива числа по рецепти.
Оттогава – нито едно пътуване. Всеки път, когато планирахме почивка, се появаше Надежда. Четвърти път за седем години. Като по часовник.
– Любомир – седнах до него, стараейки се да говоря спокойно. – Спестявахме за тази почивка четири месеца. Взимах допълнителни смени. По дванайсет часа. Ти видя как се прибирах.
– Виждам – той още гледаше телефона. – Но майката е по-важна.
Оправих си очилата. Пръстите се плъзнаха – ръцете бяха сухи, напукани от антисептици. Осем години в аптеката – кожата стана като шкурка.
– По-важна от какво? – попитах.
– По-важна от морето, Райна – той най-накрая ме погледна. – Майката е сама. Тя е на седемдесет и четири. Не разбираш ли?
Разбирах. Разбирах, че Надежда живее в Пловдив, в тристайния си апартамент, с приятелка-съседка, която я посещава всеки ден. Че сама пазарува, сама носи торбите, сама прави зимнина – по двайсет буркана. И че всяко нейно „идване“ започва с едно и също обаждане до Любомир: „Синко, липсваш ми, ще дойда за седмица“.
„Седмицата“ се разтягаше на две. После на три. Един път Надежда остана при нас цял месец и замина само защото съседката се обади, че в апартамента ѝ спукало тръба.
– Няма да отменям – казах. – Ти тръгвай сам. Посрещай майка си. А аз ще летя.
Любомир вдигна глава. Така, сякаш бях предложила нещо неприлично.
– Къде ще летиш? Сама? Без мъж?
– Със Соня.
– Не – той стана. – Не, Райна. Ние сме семейство. Или заедно, или никак.
И се предадох. Както четири пъти преди. Прибрах банския обратно в гардероба, затворих куфара и го върнах на тавана.
Две хиляди и осемстотин лева изгоряха. Невъзстановими.
А след два дни в коридора стоеше Надежда с тежка карирана чанта и пакет домашни краставици.
– Е, показвайте какво става при вас – каза тя, оглеждайки антрето. – Тапетите време е да ги смените. Любомир, ти с жена си съвсем не следите ли за апартамента?
***
Надежда остана при нас три седмици.
През първите два дни пренареди всичко в кухнята. Тенджерите – в друг шкаф. Подправките – на друг рафт. Дъските – под мивката, „защото така е по-хигиенично“. Работех по дванайсет часа и се прибирах в апартамент, където не можех да намеря нищо.
– Госпожо Надежда – казах на третия ден, отваряйки шкаф за тигана. – Свикнала съм с определен ред. Удобно ми е, когато всичко си е на мястото.
Тя ме погледна над очилата. Тежък поглед отгоре надолу – макар че бях с половин глава по-висока.
– Ти, Райна, си свикнала с безпорядъка. Това не е ред, а хаос. Кой слага тигана до зърнените храни?
– На мен така ми е удобно – казах.
– А на мен – не. И на Любомир също. Нали, Любомир?
Любомир седеше на масата с телефона и мълчеше. Раменете му бяха свити, както винаги, когато майка му се обръщаше към него.
– Мамо – каза той. – Ами, добре.
„Ами, добре“ – това беше всичко, което чух. Не „Райна е права“ и не „мамо, това е нейната кухня“. „Ами, добре“.
На петия ден Надежда се зае с пердетата. Бях ги купила миналата година – ленени, горчичен цвят, избирах ги две седмици, защото съвпадаха с тапицерията на креслото и възглавниците. Осемдесет лева.
Прибирам се от работа – пердетата лежат на креслото, свити. На прозорците – бял тюл, който Надежда бе донесла със себе си.
– Това какво е? – попитах.
– Това са нормални завеси – каза тя, почуквайки с пръст по масата. – А не парцали. Горчичният е цвят за болница, не за дом.
Мълчах три секунди. После свалих нейния тюл, сгънах го и го оставих на табуретката. Извадих си пердетата и започнах да ги закачам.
Ръцете не трепереха. Този път – не.
– Какво правиш? – гласът на Надежда стана по-нисък.
– Закачам си пердетата – казах, без да се обръщам. – Харесват ми моите пердета. Това е моят дом. И цвета на пердетата избирам аз.
Тишината продължи около пет секунди. После Надежда стана от масата и излезе от стаята. Чух как набира номер в коридора. Глас – приглушен, но думите можеха да се разберат: „Любомир, жена ти ми се държи грубо. Не съм свикнала с такова отношение“.
Любомир се върна от работа по-рано от обикновено. Вратата хлопна така, че Соня в стаята си трепна.
– Какво си направила? – попита той от прага.
– Закачих си пердетата.
– Майка ми е разстроена! Тя за нас донесе, стара се, а ти дори не благодари!
Погледнах го. В широките му рамене, които точно сега бяха изправени, защото майка му не беше в стаята, а зад стената. Пред нея той се прегърбваше. Пред мен – изправяше гръб.
– Любомир – казах. – Благодарих за краставиците. За сладкото. За баничките. Но пердетата в моя дом ще ги избирам аз.
– Това е НАШ дом!
– Тогава защо решенията ги взима майка ти?
Той не отговори. Потри моста на носа, обърна се и отиде при майка си.
Вечерта Соня дойде при мен в кухнята. Тихо, с учебник в ръце, сякаш беше влязла за вода.
– Мамо – каза тя. – Той ѝ се обажда всеки път. Преди всяка почивка. Чух го.
– Какво чу?
– Казва: „Мамо, ние ще пътуваме тогава-тогава“. И тя идва. Всеки път.
Сложих чайника на котлона и стоях, слушайки как водата закипява. Значи не случайност. Не съвпадение. Четири пъти подред – това е система.
Соня стоеше до мен, пристъпвайки от крак на крак.
– Мамо, добре ли си?
– Да – казах. – Иди си напиши домашните.
Но не бях добре. Извадих телефона, отворих бележките и пресметнах. Първи път – меден месец, екскурзия за трима, хиляда и двеста лева. Втори – Турция, преди две години, хиляда и деветстотин лева. Трети – Бургас, миналата пролет, билети и хотел за петстотин лева. Четвърти – тези две хиляди и осемстотин.
Шест хиляди и четиристотин лева. За седем години. Всички изгоряха.
А Любомир през това време два пъти заведе майка си във Велинград. По санаториални пътеки. И двата пъти – със семейни пари.
Затворих бележките, прибрах телефона и си налях чай. Ръцете бяха спокойни. Решението още не беше узряло, но вътре нещо вече се беше преместило.
Месец след заминаването на Надежда поканих приятелка на вечеря. Валя работеше с мен в аптеката, познавахме се девет години.
Любомир беше отишъл при приятел да гледа футбол. Соня седеше в стаята си. Аз и Валя отворихме вино, нарязахме сирене, настанихме се в кухнята. Първата нормална вечер от дълго време.
– Е, как си? – попита Валя. – Къде това лято?
– Никъде – казах и се усмихнах. Свикнах вече на този въпрос.
– Пак ли?
– Пак.
Валя поклати глава. Тя знаеше. Всички знаеха.
И тогава звънна вратата. Отворих – на прага стоеше Надежда. С чанта и пакет.
– Любомир каза да намина, след като си сама вкъщи – рече тя. – Реших да те провидя. Че отдавна не сме се виждали.
Месец. Беше минал месец. И това „отдавна“.
Тя влезе, видя Валя, седна на масата. Налях ѝ чай, защото Надежда не пиеше вино и не го одобряваше.
Десетина минути разговорът беше нормален. После Валя попита:
– Госпожо Надежда, вие пътувате ли?
И започна.
– Ами да! – Надежда се изправи на стола. – Любомир ме води във Велинград. Два пъти. Минерални бани, масажи, планини. Красота!
Тя се обърна към мен.
– А ти, Райна, къде беше последно време? Че някакви снимки от теб не виждам. Въобще никъде?
Оправих си очилата.
– Не – казах. – Никъде.
– Ето виждаш ли – Надежда се обърна към Валя, сякаш обясняваше нещо от само себе си. – Млада, здрава, а никъде не ходи. Любомир ѝ предлага – тя отказва. Сама си е виновна. На нейната възраст аз бях обиколила цялото Черноморие.
Валя ме погледна. Забелязах как стисна устни.
– Госпожо Надежда – каза Валя. – Райна не ходи не защото не иска.
– А защо тогава?
Валя замълча. Погледна ме – питаше с поглед за разрешение.
И аз отговорих сама.
– Защото всеки път, когато си купим билети, вие идвате – казах. Гласът беше равен. Не крещях. Просто изброявах. – Четири пъти за седем години. Меденият месец – вие се обадихте и ние се върнахме. Турция – дойдохте ден преди полета. Бургас – същото. Тази година – море. Две хиляди и осемстотин лева невъзстановими. Общо – шест хиляди и четиристотин лева. Пресметнах.
Надежда спря да почуква с пръст по масата. Ръката ѝ замръзна по пътя към чашата.
– Какво дрънкаш?
– Казвам числа – отвърнах. – Не претенции. Числа. Дати мога да изредя, ако трябва.
Тишина.
Валя стана, каза, че е време да тръгва. Изпратих я до вратата. Когато се върнах в кухнята, Надежда вече набираше Любомир.
След двайсет минути той влетя в апартамента.
– Защо опозоряваш майка ми пред чужди хора? – стоеше в антрето, без да свали обувките.
– Не съм я опозорявала. Изредих суми.
– Какви суми? За какво говориш?
– За шестте хиляди и четиристотин лева, които загубихме от отменени пътувания. През всичките години на брака ни.
Любомир погледна майка си. Надежда стоеше на вратата на кухнята със скръстени ръце.
– Синко – каза тя. – Или аз, или тя.
– Мамо – Любомир потри моста на носа.
– Тя трябва да се извини – отсече Надежда.
Любомир се обърна към мен.
– Райна. Извини се на майка ми.
Свалих очилата, избърсах ги с полата на пуловера. Без тях всичко се размиваше – и Любомир, и майка му, и антрето с обувките им.
– Не – казах. – Няма да се извиня.
– Тогава отивам при майка ми – каза той. – Докато не се опомниш.
– Добре – отвърнах.
Той очакваше друг отговор. Видях го по начина, по който потрепна брадичката му. Но мълчах, и той също млъкна. После взе якето и излезе. Надежда тръгна след него. Чантата с краставиците остана в антрето.
Седнах на табуретката в празната кухня. Краката ми бръмчаха след смяната. Дванайсет часа зад тезгяха, а после това. Но вътре беше ясно – както бива ясно в небето след буря.
Той се върна след три дни. Без извинения. Без разговор. Просто влезе, закачи якето и седна да вечеря. Надежда си замина за Пловдив.
Но след седмица Любомир започна да говори с мен с кратки фрази. „Вечерята готова ли е?“, „Къде е ризата?“, „Вземи Соня“. И разбрах, че ме наказва с мълчание. За това, че не се извиних.
А още след седмица започнах да отделям пари. На отделна сметка. За която той не знаеше.
Годината мина бързо. Соня навърши шестнайсет и аз сама ѝ направих задграничен паспорт. Любомир подписа съгласие, без дори да попита защо. Беше му все едно, стига майка му да не звънеше.
През май купих билети. Двама – аз и Соня. Анталия, хотел три звезди, девет нощи. Платих от сметката си – онази, за която Любомир не знаеше. Четиристотин и седемдесет лева от заплатата отделях всеки месец. За година се събраха достатъчно.
Билетите взех възстановими. Този път взех опит.
И казах на Любомир:
– Да тръгнем заедно. През юни. Намерих хубав вариант.
Той ме погледна, сякаш бях заговорила на друг език. После кимна.
– Добре. Да опитаме.
Две седмици чаках. Събирах куфарите. Купих на Соня нови сандали и панама. На себе си – крем слънцезащита, който в нашата аптека беше двайсет процента по-евтин заради отстъпка за служители.
Четири дни преди полета Любомир се прибра от работа по-късно от обикновено. Седна на масата, сложи телефона с екрана надолу. Вече знаех този жест. Екран надолу – значи беше звънял на майка си. Или тя на него.
– Райна – започна той.
И усетих как пръстите ми се свиват. Ноктите се впиха в дланите. Не от яд – от очакване. Защото знаех какво ще каже. Знаех го още преди четири дни.
– Майка ми идва. Трябва да я посрещна.
– Кога? – попитах, макар че вече знаех отговора.
– За други ден.
За други ден. Два дни преди полета.
– Любомир – казах. – Ти ѝ се обади?
– Какво?
– Ти ѝ се обади и ѝ каза, че летим?
Той отмести поглед. Потри моста на носа. И разбрах – да. Обади се. Както четири пъти преди. Каза датата, каза маршрута, и Надежда веднага си купи билет за влак. Като по часовник.
– Липсва ѝ – каза Любомир. – Тази година навършва седемдесет и пет.
– Седемдесет и четири – поправих го. – През ноември ще стане седемдесет и пет.
Той махна с ръка.
– Каква разлика. Майката е сама. Ние сме ѝ единствени. Морето няма да избяга.
И тогава си спомних. Всички седем години. Всяко „морето няма да избяга“. Всеки бански с етикет. Всеки куфар, който изваждах и прибирах обратно. Шест хиляди и четиристотин лева. Четири провалени пътувания. Дванайсетчасови смени, от които кожата на ръцете се пукаше.
– Добре – казах.
Любомир издиша. Отпусна се. Помисли, че отново съм се предала.
– Ето, умница – каза той. – Ще се обадя на мама да каже да си вземе чаршафи, защото нашите са малко.
Кимнах. Излязох от кухнята. Влязох в стаята на Соня.
– Събирай се – казах. – Летим другиден.
Соня вдигна очи от телефона.
– Мамо, той каза…
– Знам какво каза. Събирай куфара. Бански, книжки, зарядно. Паспортът е при мен.
Соня ме гледа около три секунди. После се усмихна – за първи път от месец – и се протегна за раницата.
Върнах се в кухнята. Любомир седеше на масата с телефона, вече обсъждаше с Надежда какви чаршафи да донесе.
– Любомир – казах. – Няма да отменям билетите.
Той вдигна глава.
– Как така?
– Право. Летя със Соня. Ти оставаш. Посрещай майка си.
Телефонът замлъкна. Надежда от другата страна, сигурно, също замря.
– Сериозно ли? – попита той.
– Седем години, Любомир. Седем години не съм била на почивка. Четири пъти губехме пари. Работя шест дни в седмицата, по дванайсет часа, и ръцете ми се пукат от антисептик. На четиридесет и осем години съм. И искам да видя морето.
– А майка ми? Какво да ѝ кажа?
– Кажи, че жена ти е заминала на почивка. За първи път от седем години.
Той стана. Столът изскърца по пода.
– Райна, ако заминеш – това е – запъна се. – Това е неуважение. Към майка ми. Към мен.
– А четирите отменени почивки – уважение към мен?
Той не отговори. Стоеше, стиснал телефона. От високоговорителя се чу гласът на Надежда: „Любомир! Какво става? Какво казва тя?“
Обърнах се и излязох от кухнята.
Нощта не спах. Седях в стаята на Соня, проверявах документите. Два паспорта – мой и на дъщеря ми. Резервация на хотел. Застраховка. Трансфер. Всичко беше платено.
Сутринта написах бележка. Кратка, на лист от тефтерче:
„Любомир, ние със Соня отлетяхме. Ще се върнем след десет дни. Посрещай майка си. Нужна ни е тази почивка. Райна. “
Оставих бележката на кухненската маса, до чашата му. Взех два куфара, събудих Соня, извиках такси.
На прага се обърнах. Апартаментът беше тих. Любомир спеше.
– Тръгваме – казах на Соня.
В таксито Соня мълча около пет минути. После попита:
– Мамо, а той ще се ядоса ли?
– Ще се – казах.
– И какво?
Погледнах през прозореца. Утринният град се нижеше – сив, познат. След четири часа щях да видя морето. За първи път от седем години.
– И нищо – отвърнах.
На летището изключих телефона. Включих го чак в самолета, след като набрахме височина. Дванайсет пропуснати обаждания от Любомир. Три съобщения от Надежда: „Райна, какво правиш?“, „Върни детето!“, „Това няма да остане така!“.
Прибрах телефона в чантата. Соня до мен четеше книга. През илюминатора се виждаха облаци.
Морето се оказа топло.
Минаха три седмици. Аз и Соня се върнахме загорели. В хладилника стояха буркани с краставици – Надежда ги беше донесла. На масата – бележката, моята, същата. Любомир не я беше махнал.
Той седеше в хола, когато влязохме. Погледна ни и не каза нищо. После стана и отиде в спалнята. Вратата се затвори.
Оттогава спи на дивана в хола. Говори с мен чрез Соня: „Кажи на майка си, че съм на работа“, „Питай майка си за касовата бележка“. Надежда звъни всяка вечер. Соня казва, че чува през стената: „Синко, тя не те уважава. Това не е жена, а наказание“.
А аз спя спокойно. За първи път от седем години. На нощното шкафче – черупка, която Соня намери на плажа.
Мъжът ми казва, че съм предала семейството. Свекървата казва, че съм изоставила мъжа си заради курорт. А аз си мисля, че след седем години без нито един ден почивка, можеш веднъж да решиш за себе си.
Прекалих ли с бележката и бягството? Или след седем години без отпуска имах право да отлетя без негово разрешение?
