– Не мога повече да живея с пенсионерка.
Това го каза, гледайки не към мен, а в чинията с кюфтета. Тъкмо бях му сложила втората – той винаги изяждаше две, тридесет и две години подред, всяка събота.
– Виктор, за какво говориш?
– За нас, Зоя. По-точно, за това, че нас вече ни няма.
Седнах срещу него. Ръцете ги сложих на масата – с дланите надолу, за да не се издам. Счетоводителят в мен се включи по-бързо от жената. Счетоводителят винаги първи реагира на думата „не“.
– Ти си тръгваш?
– Тръгвам. Намерих друга. Тя е на двадесет и девет. И, знаеш ли, не се разхожда из апартамента по халат с изопнати джобове.
Халатът ми наистина беше стар. Син, с копчета на гърдите, купих го още когато дъщеря ни тръгна на училище. Удобен. Виктор преди го наричаше „моят диванов“. Смееше се.
Сега не се смееше.
– А как се казва тя?
– Кристина.
Кимнах. Сякаш това ми обясняваше нещо.
На масата изстиваха кюфтетата. Гледах ги и си мислех странно нещо: три часа ги точих. Каймата я въртях сама, хляба киснах в прясно мляко, както мама ме учеше. Три часа от моята събота. А той сега ще стане и ще отиде при Кристина, която сигурно поръчва суши.
– Кога?
– Какво кога?
– Кога си тръгваш?
– Днес. Куфарът вече е стегнат.
Точно тогава нещо вътре в мен щракна. Не потръпна, не се скъса – точно щракна, като ключ. Куфарът бил стегнат. Докато аз съм в кухнята. Докато варя боб за цяла седмица напред, като глупачка.
– Ами върви – казах.
Той сякаш не повярва. Дори веждите му се повдигнаха.
– И толкова? Нито дума?
– А какво искаш да чуеш, Виктор? Че тридесет и две години съм прала ризите ти напразно? Та това и без теб го знам.
Той стана. Отиде в коридора. Чувах как се човърка с ключалката на куфара – оня, с който ходихме до Слънчев бряг през две хиляди и осма, когато получихме премията за апартамента. Тогава вложих и маминото наследство. Два милиона и седемстотин хиляди лева. Помня всяка цифра – аз съм счетоводител.
А апартамента го записахме на него. „Така е по-лесно, Зойче, после ще го прехвърлим.“ Не го прехвърлихме.
Седях в кухнята и гледах двете му кюфтета. После станах, взех голям черен чувал за боклук – от онези, сто и двадесет литра, купувам ги на кашони от „Лидл“ – и отидох в спалнята.
– Какво правиш? – попита той, като ме видя с чувала.
– Помагам да се стягаш. От един куфар няма да ти стигне.
И започнах да прибирам. Ризите – в чувала. Тренировъчните панталони, в които по недели лежеше на дивана – в чувала. Чехли, четка за зъби, бръснач, зарядното за телефона му. Всичко в чувала. Бързо, спокойно, като при инвентаризация.
– Зоя, ти лудост ли хвана?
– Не, Витя. Аз, напротив, в ума си влязох. За пръв път от тридесет и две години.
Той ме хвана за ръката. Погледнах пръстите му – къси, с жълтеникави нокти – и той по някаква причина ме пусна.
– После ще дойда за останалото.
– Ела. Само се обади предварително. Да ти отворя вратата.
Тогава още си мислех, че ще отворя.
След четири дни той дойде. Не сам.
Отворих вратата и я видях. Кристина. Стоеше на площадката в бяло палто не за сезона, с чанта на дълга тънка верижка, и ме гледаше така, както гледат стара мебел, която трябва да изнесат.
– Здравейте – каза тя. Учтиво. С лек присвит поглед.
– Здравейте.
Виктор се промъкна покрай мен в антрето, сякаш все още беше господар тук.
– Зой, ние бързо – за зимните неща и за документите.
– Какви документи?
– Ами моите – лична карта, техпаспорт на колата, ЕГН. И за апартамента.
Спрях на прага на кухнята.
– За апартамента?
– Ами да. Апартаментът е на мое име.
Кристина зад гърба му се усмихна леко. Само с единия ъгъл на устата. Аз често си спомнях тази усмивка после.
– Виктор – казах много бавно, – ти сериозно ли идваш да вземеш документите за апартамента, в който вложих маминото наследство?
– Зой, какво наследство, това беше преди сто години.
– Осемнадесет – поправих го. – Не сто. Осемнадесет години. Два милиона и седемстотин хиляди лева, през две хиляди и осма, ако на някой му е интересно – това беше цената на двустаен в нашия квартал. Цялата. Ти тогава още се смееше, че „лева до левче“ трупам.
– Млади човече – намеси се внезапно Кристина, – ние всъщност нямаме време.
Това „млади човече“ ме довърши. Той е на петдесет и шест. Корем над колана, лице зачервено, торбички под очите – какъв млад човек. Но за нея той беше „млад“, защото плащаше. А той плащаше, между другото, с моите пари – последните три години носеше половината си заплата на карта, „за бензин и обеди“.
Почувствах как слепоочията ми пулсираха. Не сърцето – точно слепоочията. Сухо, сякаш някой щракна с пръсти вътре в черепа ми.
– Виктор, излез, моля те. И госпожицата си вземи. Документите ще получиш. Чрез съда.
– Какво?!
– Чрез съда, Витя. Всичко ти ще давам чрез съда отсега нататък. И ризи, и чорапи, и онази половина от апартамента, която уж ти принадлежи. По списък, с печат и подпис.
Кристина изсумтя:
– Сериозно ли мислите, че ще спечелите нещо? Апартаментът е на негово име.
– Госпожице – обърнах се към нея и явно нещо имаше в гласа ми, защото тя отстъпи леко, – отидете в коридора. Аз говоря със съпруга си. Формално той все още ми е мъж.
Виктор я дръпна за ръкава. Тя излезе на стълбището. Той остана.
– Зоя, не прави глупости. Можем нормално.
– Можем. Само че нормално не е „дай апартамента и личната карта“. Нормално е „да пресметнем колко кой е вложил и да разделим“. Да пресметнем ли?
Той мълчеше.
– Не искаш да смяташ. Ами недей. Аз сама ще сметна. В това съм добра, знаеш.
Затворих вратата след него. Завъртях ключалката – един оборот, втори. Облегнах се с гръб на вратата.
В апартамента беше тихо. Само хладилникът бръмчеше в кухнята, както винаги. И миришеше на боб – така и не го доядох от събота.
Свлякох се по вратата на пода и седях пет минути. Не плачех. Просто седях и пресмятах наум: два и седемстотин плюс ремонта през две хиляди и дванадесета – това са още четиристотин, плюс кухнята през петнадесета – двеста и десет, плюс балкона през деветнадесета…
Счетоводителят в мене работеше. Жената мълчеше.
После станах, взех телефона и набрах шлосера. Той дойде след час и ми смени цилиндъра на ключалката. Две хиляди и триста лева. Записах в тетрадката за разходи – навик.
Вечерта се обади дъщеря ни.
– Мамо, тате каза, че не го пускаш.
– Не го пускам.
– Мамо, ами как така, той е…
– Елена, имам една молба към теб. Не се меси. Моля те. Аз ще се оправя.
Тя замълча. После каза:
– Добре, мамо.
И това „добре“ беше първото нещо, което ме стопли от цяла седмица.
След две седмици дойде призовка.
„Иск за делба на съвместно придобито имущество“. Виктор искаше половината от апартамента, половината от вилата (която, между другото, нямахме – той я вписа за солидност), и още „обезщетение за неимуществени вреди“ за това, че съм сменила ключалките.
Прочетох и, честна дума, се разсмях. За пръв път от месец.
После отидох при адвокат. Не при познат – познатите са бъбриви, – а при непознат, по обява. Млада жена, около четиридесет, в сиво сако. Казваше се Ирина Димитрова.
Сложих пред нея папката. Същата, която събирах осемнадесет години. Счетоводен навик – да пазя всичко.
– Удостоверение за наследство от две хиляди и седма – казвах и вадех лист по лист. – Извлечение от банка за постъпление на два милиона и седемстотин хиляди лева по моя сметка. Договор за покупко-продажба на апартамента – на същата сума, месец за месец. Касови бележки за ремонт – всички, от две хиляди и дванадесета насам. Квитанции за кухнята. Договор с майсторите за балкона. Платежни нареждания за тока и водата – които, между другото, аз самата плащах последните шест години от заплатата си от петдесет и осем хиляди, докато той „инвестираше в отношения“.
Ирина Димитрова прелистваше и мълчеше. После вдигна очи към мен.
– Зоя Павловна, защо пазихте всичко това?
– Счетоводител съм – казах. – Пазя всичко.
Тя се усмихна. Хубаво се усмихна, сякаш за пръв път вижда човек, дошъл не с празни ръце.
– Имате много силна позиция. Мисля, че ще ви върнем не половината, а изцяло.
Кимнах. А после казах:
– Госпожо Димитрова, има още нещо. Аз съм поръчител по неговия автомобилен кредит от две хиляди двадесет и втора. Колата е „Тойота“, взета за три години, остават единадесет месеца за плащане. Мога ли някак да… го сваля от себе си?
Тя се замисли.
– Едностранно не може да се свали. Но можем да пишем до банката за съществена промяна в обстоятелствата – за развода. Банката най-вероятно ще поиска от него или нов поръчител, или предсрочно погасяване. Ако не намери нито едното, нито другото…
– Колата ще вземат?
– Ще я вземат.
Погледнах през прозореца. Вали мокър сняг, падаше по козирката и веднага се топеше. Помислих за Кристина в бялото палто. За това как сигурно обича да се вози в тази „Тойота“. За това как Виктор ме вози в нея два пъти – до поликлиниката и до гробищата, при мама.
– Да пишем – казах.
И Ирина Димитрова написа.
Вечерта се прибрах вкъщи, сварих си чай – не за него, не „за двама“, а за себе си сама, в малка чашка с незабравки, която той винаги презираше – и го изпих до прозореца.
Апартаментът беше тих. Халатът ми висеше на закачалката. Никой не го наричаше „диванов“.
Помислих си: ами то, оказва се, не е страшно да си сам. Страшно беше тридесет и две години подред да приготвям две кюфтета, а да получавам едно кюфте внимание.
После телефонът звънна. Непознат номер.
– Какво направи, стара?! – изкрещя в слушалката Кристина.
Отдалечих телефона от ухото си. Внимателно, както счетоводител отдалечава грешен отчет.
– Госпожице, имам една молба – казах спокойно. – Обаждайте ми се само чрез адвоката. Госпожа Димитрова – номер мога да продиктувам.
И затворих.
Първият удар беше нанесен.
Съдът беше през февруари.
Виктор дойде в единствения си костюм – тъмносин, същия, в който беше на сватбата на Елена преди четири години. Костюмът му беше станал тесен. Сакото не се затваряше на корема.
Кристина я нямаше. Тя, както разбрах по-късно, още същия ден се беше скарала с него.
Дойдох в обикновена пола и бяла риза. Без халат, естествено. Виктор ме погледна и някак се обърка. Сигурно очакваше да види „пенсионерка“. А пред него седеше жена, която тридесет и две години подред водеше чужда счетоводна книга и сега за пръв път дойде да води своя.
Ирина Димитрова говори двадесет минути. Спокойно, по документи. Удостоверение – едно. Извлечение – две. Касови бележки – папка, триста и осемнадесет листа. Платежни – още една папка.
Гледах Виктор. Той ту се изчервяваше, ту пребледняваше. Веднъж дори бръкна в джоба за валидол – и не го намери, защото валидолът винаги му слагах в джоба аз.
Съдийката изслуша, погледна го над очилата.
– Ответник, имате ли какво да възразите по същество?
– Ами… това е съвместно придобито…
– С какви средства е закупен апартаментът?
– С общи.
– В материалите по делото – удостоверение за наследство и банково извлечение. Два милиона и седемстотин хиляди са постъпили по сметката на ищцата през две хиляди и седма. Апартаментът е купен през две хиляди и осма за два милиона и седемстотин хиляди. Ваши доказателства за участие?
– Нямам.
– Няма доказателства?
– Няма.
Съдът спечелихме. Изцяло. Апартаментът – мой. Плюс обезщетение за ремонтите, които плащах от моята карта – още шестстотин хиляди, които той трябваше да ми изплати в рамките на шест месеца.
Виктор излезе от залата пръв. Аз се забавих – подписвах документи.
Когато излязох в коридора, той стоеше до прозореца и гледаше към двора. Раменете му бяха отпуснати. Костюмът висеше като чувал.
– Зоя – каза той, без да се обръща. – Ами не може така.
– Как?
– Ами така. Всичко до стотинка. Нали не съм ти чужд. Имаме дъщеря заедно.
Пристъпих по-близо. Застанах до него. И точно тогава – кълна се, сама не очаквах – казах това, което казах.
– Витя, не ми беше чужд тридесет и две години. А станах ти чужда за една събота. Помниш ли какво каза? Че не можеш да живееш с пенсионерка. Аз не съм пенсионерка, на петдесет и четири съм, до пенсия ми остават още шест години. Но дори да бях – за тези думи не ти прощавам нито стотинка. Нито стотинка, Витя. И кредита ти също не ти прощавам.
– Какъв кредит?
– За „Тойотата“. Писах на банката за развода. Поръчителството е свалено от мен. Ще ти се обадят скоро – ще поискат предсрочно плащане или нов поръчител. Кристина, как мислиш, ще стане ли поръчител?
Той се обърна. Лицето му беше не червено – бяло.
– Ти… нарочно?
– Нарочно, Витя. Много нарочно.
Минах покрай него към асансьора.
Вторият удар беше нанесен там, в коридора на съда. Чувах как в джоба на Виктор завибрира телефон. Сигурно вече банката.
Вкъщи си налях чай в чашката с незабравки. Седях до прозореца, гледах снега и си мислех: ами това, изглежда, е чувството, което хората наричат „справедливост възтържествува“.
Но някак си още трепереха ръцете ми. Не от страх. От умората за тридесет и две години, която най-сетне си позволих да усетя.
После се обади Елена.
– Мамо, ти луда ли си? Тате остана без кола. Казва, че си го прецакала с банката. Вярно ли е?
– Вярно е, дъще.
– Мамо, ами той ми е баща. Той плаче.
– Елена, много те обичам. Но тази тема я затваряме. Баща ти той ще ти бъде цял живот. А мъж на мен – вече не. Аз си имам моя счетоводна книга, той си има своя.
Тя мълчеше. После все пак каза:
– Станала си някак различна.
– Станах себе си, Елено. За пръв път от тридесет и две години.
Вторият удар беше нанесен. И, честно казано, не знаех тогава дали да се радвам – защото дъщерята в слушалката хлипаше.
Мина една година.
За Виктор научавах откъслечно. Чрез Елена – тя все пак се обаждаше, макар че от октомври спря да казва „тате“ и започна да казва „той“.
„Тойотата“ му я взеха още през март. Кристина отказа да бъде поръчител – казала, че „не е за това се събрала, да плаща неговите дългове“. Не се ожениха, между другото. Живееха в нейния нает гарсониер в покрайнините, и с всеки месец, според разказите, живееха все по-зле.
През август тя го изхвърли.
Случи се вечерта в сряда. Елена ми се обади, плачеше:
– Мамо, той ми звъни, казва – няма къде да живее. Апартамент няма, кола няма, Кристина му изкарала чувалите пред вратата. Казала му: „Не мога повече да живея с длъжник.“
Седях в кухнята и чистех картофи. За една моя порция – сега всичко готвя за една порция, и картофи отиват по-малко, и продуктите не се развалят.
– Мамо, чуваш ли?
– Чувам.
– Иска да се върне. Казва – поне временно.
Погледнах картофите в купата. Ножа. Ръката си, държаща ножа. Ръката ми беше спокойна.
– Елена, предай му, моля те, само едно нещо. Че не мога повече да живея с пенсионер.
– Мамо!
– Неговите са думите, Елено. Не мои. Неговите собствени.
Тя замълча. Дълго. После каза:
– Станала си жестока.
– Може би.
– Да го беше видяла. Куртката му е стара, в ръцете плик с дрехи. Като бездомник.
– Виждала съм го тридесет и две години, Елено. В разни състояния. И в хубави костюми, и в тренировъчни панталони. Сега е мой ред да живея, а не да гледам как стои с плик.
Тя затвори.
А аз дочистих картофите. Сложих ги на котлона. И включих телевизора – силно, както отдавна не бях включвала, защото Виктор не обичаше.
Телевизорът показваше някакъв сериал. Не го гледах. Просто слушах гласовете, които изпълват апартамента. Моя апартамент. Изцяло, от перваза до перваза, мой.
После, след около два часа, телефонът забръмча сам – вибрация на масата. Номерът на Виктор. Гледах как вибрира, как се придвижва по масата към ръба. Едно позвъняване. Второ. Трето.
Не го вдигнах.
Нито на четвъртото, нито на петото, нито на шестото – а той звъня шест пъти до полунощ. Преброих, счетоводен навик.
На следващия ден Елена написа в съобщение: „Той спи при нас. Временно.“ Отговорих: „Добре, слънчице, пази се.“ И толкова.
Повече не говорим по тази тема. Елена е суха с мен – все пак си е дъщеря. Казва, че съм „разбила семейството“. Аз казвам, че семейството го разби онзи, който си тръгна в събота, оставяйки две кюфтета на масата. Не се разбираме.
Той, чух, се уредил нощен пазач на строеж. Живее във фургон. Кристина се омъжила за друг – за някакъв директор на автокъща, в Инстаграм само публикации.
А аз сутрин пия чай в чашката с незабравки. Готвя за една порция. Купих си нов халат – не син, а зелен, с големи копчета. Сама го избрах, в магазина, пробвах го пред огледалото.
В огледалото – жена на петдесет и четири. Посивяла на слепоочията. Очила. Не пенсионерка. Просто жена, която най-сетне не дължи нищо на никого.
Ето, момичета, казвам ви.
Елена почти не говори с мен. Съседката баба Мария в асансьора вчера каза: „Зой, ами прости му, мъж е, с мъжете става.“ Счетоводителката от работа каза: „Зоя Павловна, ами дъщерята, тя се разкъсва.“ Родната ми сестра от Пазарджик каза: „Зойке, той е без покрив, вземи го поне за зимата.“
А аз не го вземам.
Да, прекалих ли с банката и с поръчителството? Или постъпих правилно – за тридесет и две години пране, две кюфтета и „пенсионерка“?
Вие как бихте постъпили, момичета? Бихте ли върнали мъжа, когото преди година изпратихте с чувал за боклук?
