— Мамо, какво се вцепени? Подпиши тук и тук — и освободи вилата до неделя. Вече е моя.
Росица ми тикна документите под носа с лице, сякаш съм ѝ дала неправилен ресто в магазина. Не дъщеря — данъчен инспектор. Бавно избърсах ръце в престилката — ухаеше на копър и касисов лист, тъкмо затварях краставици — и я изгледах продължително.
А сама си помислих: „Е, най-сетне. Доживях.“
Защото и в джоба на халата ми лежаха документи. Мои. И бяха по-интересни от нейните.
А започна всичко преди половин година…
През февруари ми се обади нотариусът — Валентина, познаваме се от двайсет години, още мъжа ѝ покойник съм лекувала в поликлиниката, четиридесет години изкарах като медицинска сестра.
— Галина, седнала ли си? Сашо ти е оставил завещание. Едва сега стигнах до неговата папка.
Сашо е брат ми. По-голям. Почина преди три години, ерген, без деца. Мислех, че след него остана само двустаен апартамент в Пловдив, който тогава законно поделихме между наследниците — една трета за мен, останалото за братовчедите.
— Вале, какво завещание? Всичко оформихме.
— Седнала ли си? Вилата му в Банкя. Двайсет декара. С къща. Завещана само на теб, с отделно завещание още от двайсетата година. Аз самата съм шокирана — лежало в друга папка, бившата ми секретарка разбъркала.
Седнах на табуретката в антрето. Ушите ми звъннаха. Вила в Банкя — до новата магистрала, която пуснаха преди година. Там декар струва по петдесет хиляди лева. Двайсет декара — сметнете сами.
— А… а защо не ми каза?
— Прочети писмото. Оставил го.
Отидох при Валя същия ден. В плика имаше листче на квадрати, с неговия криволичещ почерк:
„Гале, това е за теб. Само за теб. Не за Росица. Тя за две години в болницата не дойде нито веднъж, въпреки че я молих. А ти ме хранеше с лъжичка. Не се дели с парите — ще ги профука, без да забележи. Нека ти бъде задел за старини. Сашо.“
Седях и плачех. Не от парите. От това, че брат ми забеляза. Брат, който лежеше със системи, забеляза, че аз съм човек, а не обслужващ персонал.
Росица отгледах сама от шестгодишна. Мъжът си тръгна с продавачка от „Билла“ — нека да са щастливи. Аз теглих двама — нея и майка ми, която беше прикована. После погребах мама, Росица порасна, ожени се за Игор — добро момче, но под чехъл.
И знаете ли как става? Щом майката не е нужна всеки ден — става нужна „по заявка“. Да постои с внуците. Да навие кюфтета. Да вземе пари назаем „до заплата“ (връщаха два пъти за десет години).
Моята вила — тази, която с покойния ми мъж строихме — Росица я смяташе за своя. Е, чия друга. „Мамо, ще дойдем за Гергьовден, ти запали банята.“ „Мамо, остави Кънчо за цяло лято.“ „Мамо, боядисай на Игор оградата, той няма време.“
Не спорех. Тиха съм. Четиридесет години като сестра — там не воюваш, трябва да се усмихваш и да боцкаш.
За наследството на Сашо не казах на Росица. Нито дума. Сама не знам защо — сърцето ми подскочи. Оформих всичко чрез Валя — тихо, без шум. Документите скрих в шкафа, зад порцелановия сервиз, който Росица мрази.
А след месец започнаха странни обаждания.
— Мамо, знаеше ли, че вуйчо Сашо е имал още една вила?
Застинах с телефона до ухото. Стоях в кухнята и белех картофи.
— Откъде ти хрумна, Росице?
— Игор на работа говорил с един мъж, който живее в Банкя. Казва, че имотът на вуйчо Сашо още не е вписан. Мамо, това е наследство! Трябва да действаме, докато някой не го заграбил!
Ключовата дума — „наше“. Не „твое, мамо“. Наше.
— Росице, ще се разбера.
— Мамо, ти не разбираш от тези документи! Аз ще свърша всичко. Само ми подпиши пълномощно за наследственото дело. Имам приятелка юристка, казва, че така е най-лесно.
Тогава в главата ми нещо щракна. Тихичко. Като ключалка на сейф.
Аз съм майка. Познавам я. „Пълномощно за водене на дело“ от мое име — за да оформи всичко и да го прехвърли на себе си. Не съм юрист, но четиридесет години слушах болнични клюки — там такива схеми се въртяха, че мама не горюй.
— Добре, щерко. Ела в събота. Ще подпиша.
Затворих. Седнах. Погледнах картофите. И за първи път от много години се разсмях — сама на себе си, на глас, в празната кухня.
В събота Росица дойде не сама. С Игор и с „приятелката юристка“ — момиче на около двайсет и пет, остро като шило, в костюмче не по мярка.
— Мамо, това е Лера. Ще помогне с документите.
Лера разстла по масата документи като карти.
— Галина Петрова, значи, ето тук общо пълномощно, тук съгласие за вписване, тук отказ от преимуществено право…
— А отказ — от какво? — попитах бавно, разглеждайки натрупаните си ръце.
— Ами… техническа бумажка — Росица се усмихна с усмивката, на която я научих в детството — за учителите.
— Росице — вдигнах очи. — Кажи ми честно. Искаш ли вилата на Сашо да отиде при мен или при теб?
Настъпи пауза. Игор изкашля и се зарови в телефона. Лера се престори, че търси химикалка.
— Мамо, каква ти е разликата? Все едно след теб ще остане за мен. Защо ти трябва в твоите години да се занимаваш с данъци?
„В твоите години“. Петдесет и пет, напомням. Още ме държат на половин работен ден, защото младите не могат да поставят инжекции на старци без синини.
— А да направим така — казах тихо. — Ще помисля. До следващата събота.
Росица сви устни. Но не показа нищо.
— Добре. Но не мисли дълго. Иначе оформянето отнема половин година.
Когато си тръгнаха, извадих от шкафа моите документи. Помилвах гербовия печат. И набрах Валя.
— Валечке. Да оформим ли още един документ?
А после се случи онова, което си спомням с тръпка.
След три дни Росица позвъни с метал в гласа:
— Мамо, разбрах всичко. Вуйчо Сашо е оформил завещание на твое име. Знаеше ли?!
— Знаех — спокойно отвърнах аз, като бърках сладкото.
— И мълчала?! Мамо, ти с ума си ли? Това са милиони! Искаше ли да заграбиш всичко сама?!
— Росице. Това ми го остави брат ми. Лично. С писмо.
— Какво писмо?! Покажи ми!
— Не.
Една дума. Къса. „Не.“ Цял живот не бях казвала на дъщеря си тази дума.
— Ти… ти си луда. Ще дойдем в събота. И ще прехвърлиш всичко на мен. Като майка, като нормална майка, а не като егоистка!
Затвори.
Ръцете ми трепереха, не крия. Седнах и дълго гледах през прозореца. Мислех си — може би греша? Тя е моя кръв, може би…
После си спомних Сашо в болницата. Как ме държеше за ръка и казваше: „Гале, ти си добра. Всички те използват, а ти си добра.“
И спрях да треперя.
В събота се довлякоха трима — Росица, Игор и Лера. Росица влезе без „здрасти“, право сложи документите на масата.
Избърсах ръце в престилката. Извадих от джоба на халата сгънатия си лист. Разгърнах. Поставих го до нейната купчина.
— Какво е това? — присви очи Росица.
— Това, Росице, е дарствена. От мен. За вилата в Банкя.
Бузите ѝ порозовяха.
— На мен ли?!
— Не, миличка. На Пловдивския детски хоспис. Вече вписана в Агенцията по вписванията. Преди две седмици. Обади се, провери — Валентина, нотариус, телефонът е в указателя.
Тишина. Такава гъста, че се чуваше как муха се удря в стъклото.
— Ти… се шегуваш.
— Ти… ти подари… на чужди хора… МИЛИОНИ ЛЕВА?!
— Подарих на деца, които умират. А не на възрастна жена, която помни майка си веднъж месечно, когато ѝ свършат краставиците.
Игор зад нея изведнъж покри лицето си с длан. Изглежда, му беше срамно. Поне някой в това семейство.
— Ти… ти си болна! Луда старица! Ще те дам на съд! Ще проверя дееспособността ти!
Усмихнах се. Тихо. С ъгълчето на устните.
— Проверявай, щерко. Удостоверение от психиатър имам — Валя настоя, преди сделката. Профилактично. За всеки случай. Знаеш ли за какви случаи? Точно за такива.
Лера-юристка започна мълчаливо да събира документите си. Тя разбра най-бързо.
— Росице, да вървим — промърмори тя. — Тук… нищо не може да се направи.
— А ТАЗИ вила — казах им в гръб, — и нея ще прехвърля. На внука. На Кънчо. С условие — влиза в права на осемнайсет. До тогава — моя. Искате ли да го доведете за лятото — доведете. Но по човешки. А не „мамо, вземи детето, ние заминаваме за Гърция“.
Росица се обърна на вратата. Лицето ѝ бяло като плочките в кухнята ми.
— Ти не ми си вече майка.
— Добре — казах аз. — А ти не ми си вече каса.
Вратата хлопна. Колата изрева в двора. Постоях минута. После отидох и доверих сладкото си. Касисово. Между другото, Сашо обичаше.
Минаха три месеца. Росица не звъни. Игор понякога пише — тихо, „извинете ни, Галина Петрова, ще се опомни“. Кънчо дойде за есенната ваканция — с баба си, тоест с мен, да печем палачинки. Без родители. Игор сам го докара и взе.
Съд нямаше. Не посмя. Знае, че ще загуби — удостоверения, свидетели, нотариус, и най-важното — писмото на Сашо, което все пак показах. На Валентина. Под протокол.
Хосписът ми изпрати снимка — на територията вече има нова детска площадка. Табелка: „Благодарим на Галина Петрова и Александър Петров“.
Сложих снимката на хладилника. До рисунката на Кънчо.
А вилата… Вилата си стои. Моя. Засега — моя. Ябълките цъфтят, касисът ражда, банята се топли.
Само че сега я топля — за себе си.
Представяте ли си? За първи път от петдесет и пет години — за себе си.
