– Ти малко навреме пристигна, имам гости, – каза приятелката на Алена.
Само преди три дни Алена беше абсолютно уверена, че има идеално, стабилно семейство – любящ съпруг, чудесни деца. И в миг тази увереност се разпадна като купчина домино, падаща една върху друга.
Юли, горещо време, а отпускът е още три седмици. През това време съпругът й, Иван, ще се върне от командировка, децата – от летен лагер, и цялото семейство ще се спусне към морето в Созопол. Тези бяха плановете. Но съдбата им реши да ги разбърка малко.
Всичко започна, когато на третия ден след заминаването на децата и Иван, Алена се отегчи и реши да прекара вечерта с приятелката си – Марина. Купи кутия сладкиши и тръгна. По пътя се обади до Марина, но тя не отговори. „Навярно току‑що се прибра от работа и се готви за душ“, помисли си Алена.
Но не беше така. Когато стигна до вратата на апартамента на Марина, чу музика. Натисна камбаната, музиката спря. Натисна отново:
– Маринко, това съм аз, отвори.
Вратата се отвори и Марина изглеждаше смутена.
– Алена, ти малко навреме пристигна, имам гости, – каза тя.
– Извинявай, ще дойда друг път, – отвърна Алена и вече се готвеше да отиде към асансьора, когато в хола видя до заешника червена кожена чанта, с която Иван винаги пътуваше в командировки.
– Гости или гост? – попита Алена, като настъпваше Марина от пътя и влезе навътре.
Иван, облечен в домашни панталони и бяла тениска, седеше на леглото в спалнята.
– Здравей, съпруго! – рече тя, обърнала се и тръгваща към изхода. – Няма да ви преча.
У дома Алена от веднъж събра всички вещи на Иван. Пакети две големи куфари – лаптоп, документи от бюрото, обувки и дребен боклук. Дори колекцията му от бирени чаши, привнесени от различни страни, опакова в долна бельо, за да не се счупят.
Това, което не се побираше, тя сложи в големи чували, останали от предишния ремонт. Всичко това изнесе в преддневната, където Иван можеше да влезе, защото имаше ключ. Но вратата към апартамента заключи от вътрешната страна.
Алена вече бе сварила си кафе, когато чу звъненето на вратата и гласът на Иван прозвуча в преддневната:
– Алена, отвори. Хайде да поговорим!
Тя не реагира.
Тогава прозвъня телефонът.
– Защо извади всички мои неща? – се чуваше гласът на Иван.
– Защото повече не живееш тук, – отговори тя.
– Но ние купихме този апартамент заедно, имам и права! – настоява той.
– Нищо не знам. Правата си ще доказваш в съда, – каза Алена. – Когато имаш съдебно решение, тогава ще влезеш.
– Къде да отида? – попита той.
– Не знам. Имаш няколко варианта: можеш да се върнеш при Марина – сигурно ще се радва. Можеш да отидеш при родителите си или при сестра ти. Някой от тях ще те приюти.
Чувайки Иван да се обажда някъде, вероятно към родителите си, след няколко минути той стъка вратата:
– Алена, остави част от вещите тук, иначе няма да успея всичко да пренасям.
– Такси за товари или куриерска фирма ще ти помогнат. Всичко, което не извадиш, ще изхвърлям утре, – каза тя.
Сутринта, когато Алена погледна в преддневната, вещите на Иван бяха изчезнали.
Трудно беше да намери слесар за смяна на ключалките в събота, но успя. Сега Иван не можеше да влезе, докато не се върне.
В понеделник подаде три искания: развод, издръжка и разделяне на имуществото.
– Алко, ще делим апартамента 50/50. Ще се озовеш с децата в някоя къща в обща собственост, – заплаши Иван.
Съдът обаче реши иначе. Този двустаен апартамент наистина беше купен в брака, но за да го придобие, Алена продаде предишната си едностаен апартамент, в който живееха, докато се роди втората дъщеря. Недостигът беше покрит с кредит, който скоро изплатиха. Съдът нареди да се изплати половината от тази сума на Иван.
– Откъде ще вземеш парите, за да ми платиш моя дял? – се усмихна бившият й съпруг.
– Не се тревожи, ще намеря, – увери я Алена. – По-скоро кажи ми кога родителите ти ще освободят къщата ми?
– Защо трябва да я освобождават? – учуди се Иван. – Живеят там вече седем години.
– Точно така, седем години е време да се преместят. Ще им трябват ли месец да се оправят? – попита Алена.
Къщата, за която говореше Алена, бе наследена преди осем години от майка й – здрава дървена къща с голяма кухня и две стаи на партер, плюс две допълнителни спални в таванското помещение. Имаше газово отопление, водопровод и стоеше на парцел от 400 кв. м.
Някога Алена и Иван искаха да се преместят там, но къщата беше в отдалечен квартал извън града, далеч от работното място и от детската градина.
Година къщата стоеше празна, докато младата сестра на Иван се ожени, родителите му помолиха да живеят в нея, а младожените се преместиха в апартамента им.
Седем години минаха. Майка на Иван превърна двора в малка градина, засаждаше картофи и други зеленчуци – от село е, така че работата на земята й е вродена.
– Не можеш да изгониш моите родители от къщата. Те вече се установиха тук. Баща поправи верандата, поставиха нов котел, – заяви Алена.
– За верандата благодаря, за котела ще платя, ако ми покажеш документите, – каза Иван.
Тя сама позвъни на бившите си свекъри и попита кога ще напуснат къщата.
– Алко, нямаш срам? Оставяш стари хора без покрив! Никаква къща не ни е достатъчна! – викна по телефона свекъртата.
– Не можеш да ги изгониш – те са регистрирани, – настоя Иван.
– Не са регистрирани, – отговори Алена. – Майка ти не искаше да се изписва от апартамента, за да продължи лечението в същата поликлиника. Тя каза: „Тук имаме нова, добре оборудвана поликлиника, а в града трябва да се возиш до специалисти.“ Значи просто ще извикам полицията, ще им покажем документите и ще ги помолим да излязат.
– Защо ти е нужна тази къща? – попита Иван. – Ти казваше, че не обичаш да се ровиш в земята.
– Какво, защо? Ще я продам, ще се расчета с теб. Ще купя тристаен апартамент за дъщерите – растат, им трябват свои стаи, – обясни Алена.
Свекъртата, разбрала, че Алена не се шегува, събра цялото роднянство срещу нея. Телефонът на Алена се запълни с обаждания от леля, чичо и трети братовци – всички от страната на Иван и техните мнения за нея бяха безполезни.
– Къде ти е съвестта? Наистина ли ти е безразлично? – възмути се бившата свекъртата.
– А вие къде беше съвестта, когато вашият син скачаше по чужди легла? – отвърна Алена. – Ако Иван се държеше като честен мъж и баща, вие щяхте да живеете в моята къща, а сега ми е нужно да се грижа за децата сама. Нека вашият син се грижи за вас.
Въпреки всичките им опити, родителите на Иван се наложи да се преместят – Алена обяви къщата за продажба. Свекъртите се върнаха в двустайния си апартамент и живееха с по-голямата им дъщеря, която вече имаше петгодишен син. Дъщерята с мъжа си и синът живееха в една стая, родителите – в другата.
Иван все още наемаше квартира, а Марина отказа да го приюти, обяснявайки му разликата между туризъм и емиграция. Наистина, какво да прави 37‑годишен без собствена квартира със средна заплата, от която данъците изяждат 30 %? Родителите и сестрата също не го приветстваха – виждаха в него източник на проблеми.
Алена направи точно това, което обеща на Иван: продаде къщата, уреди дълговете и се разплати с бившия си мъж. После продаде двустайния си апартамент, купи тристаен, ремонтира го и го обзаведе с мебели.
И така, както казват, живееха, работеха и добиват добро: Алена работеше, голямата дъщеря учеше в четвърти клас, малката се готвеше да започне първи клас. През лятото Алена обеща на дъщерите си да ги заведе до морето.
