Брокерката Марина Стоянова остави слушалката и няколко секунди гледа телефона, сякаш той беше виновен.
За двадесет и две години в професията беше продавала апартаменти с дългове, с вписани роднини, с течащи тръби и с изглед към гробище. Веднъж – с папагал, който псуваше на три езика. Но котка да бъде включена в договора като обременение – такова нещо още не беше се случвало.
– Така, повтарям условията, – каза си тя, докато прелистваше тефтера. – Двустаен, булевард „Витоша“, трети етаж, шестдесет и два квадрата. Стопанката почина през януари. Наследниците – син и дъщеря от Варна. Искат да продадат бързо. Котката не вземат, в приют не дават, да приспят не разрешават. Котката се включва.
Тя въздъхна и добави в обявата ред, от който всеки адвокат би настръхнал: „В цената влиза котка. Търгът е уместен.“
Първият оглед беше в събота.
Марина Стоянова отвори вратата и пусна купувачката – висока жена около петдесет и пет години в сиво палто. Тя прекрачи прага и спря. В апартамента миришеше така, както мирише в домове, където дълго е живял самотен възрастен човек: лавандулов сапун, стари книги, мъничко валериан.
– Галина Петрова, – представи се жената, без да подава ръка. Огледа се. – А къде е тоя вашият… бонус?
Котката седеше на перваза в голямата стая – огромна, рижаво-бяла. Гледаше Галина Петрова без да мига, и в погледа й нямаше нито страх, нито любопитство. Само уморено, безкрайно търпение.
Така гледат онези, които вече са били изоставени.
Галина Петрова обиколи апартамента мълчаливо. Плъзна пръст по гърбовете на книгите на рафта – Йовков, Яворов, Вапцаров, прочетени до схлупени корици. Надникна в кухнята, където на стената висеше календар с откъсващи листчета, спрял на седемнадесети януари. На перваза – три саксии с изсъхнал здравец. И една паничка. Чиста, празна, стоеше точно на мястото си – до левия крак на табуретката.
– Някой храни ли я? – попита тя, без да се обръща.
– Съседката, – каза Марина Стоянова. – Тамара Илиева от тридесет и шести. Идва два пъти на ден. Наследниците й плащат за това. Малко, но плащат.
Галина Петрова се върна в стаята. Котката не промени позата си – седеше на перваза, с прибрани предни лапи, и гледаше към двора. Там се поклащаха голи февруарски тополи на вятъра, а между тях се разхождаше жена с количка.
– Как се казва?
– Маркиз. Така казаха наследниците.
– Маркиз, – повтори Галина Петрова без изражение.
Котката не обърна глава.
Тя звънна след три дни.
– Марина Стоянова, размислих. Районът е хубав, метрото е близо. Но цената пак е над пазарната, дори с включен… довесък. И ремонт трябва – тапетите, линолеумът. Бих взела, ако свалят още триста хиляди.
– Ще опитам да говоря.
Наследниците свалиха двеста хиляди. Галина Петрова се съгласи.
Оформяне на документите отне три седмици. Галина Петрова идва в апартамента още два пъти – с ролетка и бележник. Мери стените, записваше, преценяше. Котката наблюдаваше. Когато тя втори път клекна до прозореца, проверявайки радиатора, Маркиз скочи от перваза, приближи се и седна на половин метър. Не по-близо.
– Е, здравей, – каза му тя.
Маркиз мигна. Веднъж, бавно. И се обърна.
Тамара Илиева от тридесет и шести се оказа дребна, суха жена с уплашени очи. Тя чакаше Галина Петрова на вратата в деня на подписване на приемателния протокол.
– Вие ли сте новата стопанка?
– Дано.
– Ще ви разкажа за Маркиз. Нина Василева, предишната стопанка, Бог да я прости, тя го прибра преди десет години. Седеше пред входа, ноември, целият одран. Тя го излекува, угои. Оттогава не се отделяше от нея.
Тамара Илиева помълча и добави по-тихо:
– Когато падна, инсулт, точно в кухнята, той лежеше до нея. Линейката дойде, разбиха вратата, а той до главата й. И не си отиде.
Галина Петрова слушаше, застанала на прага, и държеше в ръце връзка нови ключове. Три ключа. Два за бравите. Един за пощенската кутия, в която вече нямаше кой да наднича.
– Не е лош, – продължи Тамара Илиева. – Не драска, не разваля мебели. Само че… не се дава да го пипаш. Аз го храня два месеца, а той нито веднъж не дойде при мен. Яде, когато изляза. Слагам паничката – и излизам. Връщам се – празно. Но пред мен – никога.
– Може би се страхува.
– Не се страхува. Чака. Сяда до вратата и гледа. Всяка вечер, около шест. Нина Василева в шест се връщаше от разходка.
Галина Петрова се премести в събота. Вещите бяха малко, свикнала бе да живее компактно. Двадесет години медицинска сестра в кардиология, после ординаторска длъжност, после съкращение, размяна, квартира под наем в квартал „Овча купел“, от която я боляха коленете и душата. Собствено жилище беше мечта толкова стара, че почти беше престанала да бъде мечта и се бе превърнала просто в план. Парите се трупаха девет години.
Носачите внесоха диван, два гардероба, кашони с посуда. Маркиз изчезна. Галина Петрова го намери в килера – беше се свил зад дъската за гладене и седеше там, притиснал уши, огромен и неподвижен.
– Разбирам, – каза му тя. – Трудно ти е. И на мен.
Тя сложи паничката до левия крак на табуретката, на същото място, където беше старата, и излезе, затваряйки вратата на кухнята.
На сутринта паничката беше празна.
Мина месец. Те живееха успоредно – в едни стени, но в различни светове.
Галина Петрова ставаше в шест, пиеше кафе в кухнята, отиваше на смяна. Беше се уредила в поликлиниката на булевард „България“, не кардиология, разбира се, но след година безработица нямаше избор.
Маркиз се появяваше в кухнята само след щракване на ключалката. Тя знаеше това, защото оставяше на масата свой косъм – дълъг, посивяващ – напреко на паничката. Всяка вечер косъмът лежеше на пода. Значи, ядеше.
Вечер тя седеше в креслото до прозореца и четеше – онези книги от рафта, останали от Нина Василева. Йовков се оказа целият в моливни бележки: с тънък, акуратен почерк на полетата стояха възклицателни знаци, понякога една дума: „да“, „точно“, „и при мен“. Галина Петрова четеше тези бележки и усещаше странно чувство – не тъга, не. Разпознаване. Сякаш жената, която никога не беше виждала, мислеше като нея.
Маркиз през това време седеше в коридора. Не в стаята – в коридора. До входната врата. Всяка вечер, точно в шест. Чакаше.
В края на март Галина Петрова се разболя. Грипът я повали за една нощ – температура тридесет и девет, гърло, ломота във всяка става. Обади се на работа, взе парацетамол и легна. Да стане, за да яде, нямаше сили. Да стане, за да нахрани котката, също.
– Маркиз, – повика тя от спалнята с пресипнал глас. – Извинявай. Сега не мога.
Тишина.
Тя потъна в сън, тежък, лепкав, с бучаща глава. Събуди се от това, че нещо тежеше на краката й. Не силно. Просто тежест – топла, равномерна, жива.
Маркиз лежеше в краката на леглото. Свит на кълбо и я гледаше без да мига, сериозно, внимателно. За пръв път от месец той беше не в коридора, не в килера, не зад дъската за гладене. Беше тук.
Галина Петрова не помръдна. Страхуваше се – да помръдне, и той ще си отиде. Тя просто го гледаше, а той нея, и между тях беше оная тишина, в която думи не са нужни, защото всичко вече е казано.
– Ти вече знаеш това, – прошепна тя.
Маркиз притисна уши, спусна глава върху лапите и затвори очи.
Той не си отиде.
Три дни тя беше болна, и три дни той лежеше в краката й. Отиваше си само до паничката – тя все пак се принуди да стане, да сипе храна, и се връщаше. На третия ден, когато температурата спадна и Галина Петрова седеше в кухнята, загърната в одеяло, с чаша бульон, Маркиз скочи на табуретката. Седна до нея. И заприказва.
Не силно, с прегракване, сякаш беше забравил и сега си спомняше.
Галина Петрова остави чашата. Свали очилата. Протегна ръка – бавно, с длан нагоре.
Маркиз подуши пръстите й. И бутна чело в дланта.
Тя плачеше. Не от умиление, тя не беше от онези, които плачат от умиление. Тя плачеше, защото изведнъж разбра проста, ясна истина: беше купила чужд живот с чужди книги и чужда котка, защото за своя нямаше достатъчно. А той остана в чужд живот с чужда жена, защото нямаше къде да го дянат. Две обременения. Два довеска. Две излишни същества, които бяха включени в цената.
И ето, седят те в кухнята един до друг, и на единия е петнадесет котешки години, а на другата – петдесет и шест човешки, и на двамата заедно им е топло.
Маркиз мъркаше, а Галина Петрова държеше длан върху голямата му, тежка глава и си мислеше, че това, може би, е точно то – когато не чакаш, не търсиш, не молиш. А то идва.
До май Галина Петрова махна старите тапети, онези, в дребно кафяви цветя, от които апартаментът изглеждаше по-тъмен, отколкото беше. Боядиса стените в топло млечно. Линолеумът засега остави – парите не стигаха за всичко наведнъж, но това вече нямаше значение. Апартаментът престана да бъде чужд. Тя самата не забеляза кога точно.
Книгите на Нина Василева останаха на рафта. Галина Петрова добави към тях своите – малко, десетина-петнадесет. Йовков с моливните бележки стоеше на старото си място. Понякога го отваряше вечер и четеше не разказа, а полетата – чуждите „да“, „точно“, „и при мен“. И кимаше.
Здравеца изхвърли още при нанасянето – беше съвсем изсъхнал, не за спасяване. И чак сега засади нов. Сложи го на същия перваз, където Маркиз седеше в първия ден на огледа. Сега той седеше там по-рядко. По-често на креслото, до нея. Или в скута й, ако вечерта беше дълга, а книгата – хубава.
В шест часа той вече не ходеше до вратата.
През юни Марина Стоянова, брокерката, случайно се сблъска с нея в „Лидл“ на булевард „Витоша“. Галина Петрова стоеше на опашка с котешка храна и пакет кефир.
– Е, как е апартаментът? – попита Марина Стоянова. – Не съжалявате ли?
– Не.
– А котката?
Галина Петрова помълча. Премести храната от едната си ръка в другата.
– Знаете ли, Марина Стоянова – каза тя, – те тогава напразно свалиха цената. Трябваше да я вдигнат.
Марина Стоянова се засмя. А Галина Петрова – не. Тя не се шегуваше.
Вкъщи я чакаше Маркиз. Той седеше в антрето, до чехлите. Това беше новото му място. И когато ключалката щракна, той вдигна глава и мигна веднъж, бавно.
Така посрещат онези, които много ги чакат.
