Андрей Павлов седеше до прозореца и гледаше обявата в телефона. Буквите му се размиваха пред очите – очилата пак се бяха изгубили някъде. Но текстът беше прост:
„Давам в добри ръце котарак. Ръждив, кастриран, свикнал с тоалетна.”
Не. Няма да го давам. Ще го продам. Така поне има повече шанс да отиде в семейство с пари.
– Рижи, – повика тихо. – Ела тук, червеник.
Котаракът се появи като по чудо – дебеличък мъркащ трактор на меки лапи. Скокна в скута, сви се на кълбо. Топъл такъв, жив.
Андрей го погали зад ухото. Рижи примижа от удоволствие, а стопанинът усети как сърцето му се свива. Полгодина вече сам.
– Какво да правим с тебе, а? – прошепна старецът. – Лекарствата свършват, и пенсията също.
Котаракът мъркаше, без да подозира нищо. А Андрей отвори калкулатора. Храна – хиляда лева на месец. Пълнител – още петстотин. За ветеринар по-добре да не мисли.
А хапчетата за кръвно струват две хиляди. Всеки месец.
– Разбираш ли, Рижи, аз не искам да се разделяме, просто не се справям вече.
Написа в обявата: „Котарак в добри ръце. Три хиляди лева.” Изтри. Написа отново: „Продавам котарак. Пет хиляди лева.”
Телефонът веднага звънна. Женски глас:
– Здравейте, във връзка с котарака звъня. Може ли да го видя?
– Може, – отговори хрипло Андрей. – Елате.
След час на вратата се почука. На прага стоеше жена около петдесет с тъжни очи.
– Марина, – представи се тя. – А къде е котаракът?
Рижи, като на зло, веднага изтича от кухнята, но не към гостенката – към стопанина си. Търкаше се в краката му, мъркаше, гледаше го влюбено.
– Ето го, моето рижо, – каза Андрей, опитвайки се да говори равнодушно. – Добър котарак. Мил.
Марина приклекна, протегна ръка. Рижи подуши, но не отиде при нея. Върна се при стопанина.
– А защо го продавате? – попита жената тихо.
– Ами, обстоятелства, – измърмори старецът, като отмести поглед.
И тогава Марина забеляза: ръцете на пенсионера трепереха. И котаракът не се отделяше от него.
Марина бавно огледа апартамента с поглед. Всичко чисто, подредено, но пусто някак. На перваза – засъхнал фикус. На масата – кутийка с хапчета, почти празна. И още една, също почти празна.
– Хубав апартамент, – каза тя. – Откога живеете тук?
– От четиридесет години, – отговори Андрей, като галеше Рижи. – С Галя го купихме…
Не довърши. Нямаше нужда.
Марина кимна. Тя самата неотдавна беше загубила Шарка – дворно куче, живяло петнайсет години. Празнотата в дома такава, че стените ще се сринат.
– А котаракът не е болен? – попита тя.
– Не, здрав. Просто аз… – Старецът се поколеба. – Не се справям вече. Възраст, разбирате.
Рижи изведнъж измяу продължително и се потърка в крака на стопанина. Сякаш разбираше за какво става въпрос.
– А храната каква ползвате? – продължи разпитите Марина.
Андрей показа към кухнята. Там стояха две купички – една с вода, друга със суха храна. Евтина, от „Лидл”. Не най-лошата, но и не добра.
– Той придирчив ли е в храната?
– Не, каквото дадеш, това яде. Добро момче. Много умно. Когато Галя беше болна, лягаше при нея на леглото, стопляше я. Сякаш разбираше. – Гласът на стопанина трепна.
Марина приклекна пред котарака. Рижи я погледна, но се притискаше към стопанина си.
– Кажете честно, – попита тя тихо, – защо искате точно пет хиляди?
Старецът се обърка:
– Ами, хубав котарак. Породист.
– Рижи е безпородист, – възрази меко Марина. – Красив, но безпородист. И вие го обичате. Тогава защо го продавате?
Андрей се обърна към прозореца. Мълча дълго. Рижи мъркаше в скута му, а стопанинът го гладеше с треперещи ръце.
– Лекарствата станаха скъпи. И храната. Той боледува преди месец, водих го на ветеринар. Пет хиляди дадох. Последните.
– А дъщеря ви? Син? Роднини?
– Дъщерята живее в Германия. Три свои гледа, няма време за стареца. И аз не искам нищо.
Той въздъхна.
– С Галя се справяхме някак. А сам – не става.
Марина слушаше и чувстваше как сърцето й се свива. Ето го седи, този горд старец, и продава единственото живо нещо, което му е останало вкъщи. А котаракът не разбира, притиска се, вярва.
– Ами ако не купя? – попита тя.
– Друг ще купи. – Гласът твърд, но ръцете пак треперят. – Обявата е пусната, има обаждания.
– И не ви е жал?
Андрей вдигна рязко глава:
– А мислите, че ми е лесно?! Мислите, от добър живот го правя?
Той спря, стисна устни. Рижи се уплаши от рязкото движение, скочи от скута, но не отиде далече – седна до него.
И тогава Марина разбра: не може просто да купи котарака и да си тръгне. Не бива да ги разделя.
Но трябваше да измисли нещо.
Марина мълчеше. Дълго.
– Андрей Павлов, – каза тя, – ами ако не купя котарака?
Старецът потрепери:
– Как така няма да купите?! Защо дойдохте?
– Дойдох да видя. Видях. И разбрах – няма да купя котарака.
Андрей пребледня. Ръцете му се разтрепериха още повече.
– Вие се обадихте! Сами казахте, че имате нужда от котарак!
– Имам. – Марина стана от креслото и отиде до прозореца. – Но не този.
– Какво му е на този?!
Тя се обърна. И старецът видя сълзи в очите й.
– С котарака всичко е наред. А със стопанина – не.
– Не разбирам.
– Разбирате, Андрей Павлов. – Гласът й трепереше. – Наскоро загубих куче. Старо, болно. Петнайсет години живя с мен. И знаете ли какво беше най-страшното преди да умре? Не болестта. Не болката. А това, че ме гледаше и сякаш искаше прошка. За това, че ми създава неприятности.
Андрей преглътна. Рижи се приближи, потърка се в крака му.
– И сега гледам вас с Рижи – и виждам същото. Той се притиска към вас, а вие се срамувате, че не можете да го храните. Мислите, че постъпвате правилно, като го давате в добри ръце.
– А не е ли правилно?! – избухна старецът. – По-добре ли е да гладува с мен?!
– Кой каза, че трябва да гладува?
Настана тишина. Рижи мяукна – тихо, продължително.
– Предлагам друг вариант, – продължи Марина. – Ще нося храна. Всяка седмица. И пари за ветеринар – ако трябва.
– Какво?! – Андрей я погледна като луда. – Защо ви трябва?
– Защото искам да помогна на котарака. Но не искам да ви разделям. – Тя се усмихна през сълзи. – Може да го наречем наем на щастие.
– Наем?!
– Ами да. Аз плащам за това да идвам и да галя Рижи. А междувременно имам повод да посетя самотен човек. Да пием чай. Да си поговорим.
Старецът мълчеше. Очите му бяха широко отворени, устните му трепереха.
– Това е някак унизително, – изцеди той.
– Защо унизително? – искрено се учуди Марина. – Това си е договор. Честен договор. Аз получавам котарак за компания – вие получавате помощ с храната. Взаимноизгодно.
– Не! Аз не съм просяк! Не съм просяк! – Андрей рязко стана.
– Кой го каза?
– Вие сами! Предлагате пари на непознат старец!
Марина поклати глава:
– Предлагам договор. Плащам за възможността да общувам с котарака. И с умен, интересен човек, който го е възпитал.
– Не трябва! – Гласът му се прекърши. – Не ме съжалявайте!
И тогава той замлъкна. Седна обратно в креслото. Сведе глава.
Рижи скочи в скута му.
– Знаете ли какво е най-страшното, Андрей Павлов? – попита тихо Марина. – Не бедността. И не старостта. А гордостта. Което пречи да приемеш помощ.
– Това не е гордост, – прошепна той. – Това е срам.
– Срам от какво?
– Че не се справих. Че жена ми умря, а аз останах. Че не съм спестил пари. Че дъщеря ми е далеч. Че дори котарак не мога да нахраня.
Сълзите потекоха по набраздените му бузи.
– А сега и вие дойдохте. И предлагате помощ. А аз като последен…
– Глупак? – подсказа меко Марина.
– Ами да. Глупак.
Тя се приближи, приклекна до креслото:
– Андрей Павлов. Моят апартамент е празен. Кучето ми го няма. Работата е такава – не ми се ходи. И няма никой наблизо, на когото да разкажа как е минал денят. А вие имате Рижи. И добро сърце.
– Откъде знаете за доброто сърце?
– Лош човек не може да обича така котарак.
Рижи измърка по-силно, сякаш се съгласяваше.
– Какво ще кажете? Ще се споразумеем ли?
Андрей дълго мълча. Гладеше рижата козина. Мислеше.
Старецът въздъхна. Дълбоко-дълбоко.
– Тогава може би да опитаме?
Минаха два месеца.
Андрей седеше до прозореца с Рижи в скута и гледаше към двора. Скоро трябваше да дойде Марина – във вторник винаги носеше храна и някакви вкусотии.
– Чуваш ли, рижо? – прошепна той на котарака. – Струва ми се, познати стъпки.
Рижи вдигна глава, наостри уши. Да, точно – тя беше.
Чук на вратата.
– Андрей Павлов? Аз съм!
– Влезте, влезте! – Старецът се изправи, оправи ризата. През тези два месеца беше оживял, дори бузите му бяха порозовели.
Марина влезе с големи торби, усмихната:
– Здравей, красавецо! – Това беше за Рижи.
Котаракът веднага за мъркане и се потърка в краката й.
– И на вас здравей, Андрей Павлов. Как сте? Какъв ви е кръвното?
– Ами добре. Вчера ходих на лекар – кръвното нормално. Хапчетата ви помагат.
– Ой! Утре събота, може ли да отидем в парка? Да изведем Рижи на каишка?
Андрей се смути:
– Че какво ще кажат хората – старец с котарак на каишка.
– Нека гледат! – засмя се Марина. – Ще завиждат какъв красавец имате. Нали, Рижи?
Котаракът мяукна – одобрително.
Пиеха чай в кухнята. Андрей разказваше за съседите, за новините от квартала. А Марина слушаше, кимаше, смееше се. За тези два месеца между тях се беше създала особена близост – не роднинска, но много топла.
– Знаете ли, – каза тя, допивайки чая, – дъщеря ви звъня ли тази седмица?
– Звъня. Пита как са нещата. Разказах й за вас.
– И какво каза?
– Изненада се, – призна старецът. – Каза: „Тате, толкова се радвам, че имаш приятелка.” Приятелка. – Той се усмихна. – Странно звучи на моята възраст, нали?
– Защо странно? Приятелството няма възраст.
Рижи изведнъж скочи от перваза и отиде до купата с храна. С качествена храна, която вече не беше проблем.
– А аз исках да го продам, – прошепна Андрей.
– И добре, че не го продадохте.
– Да бе… Тогава си мислех – край на света. А всъщност – начало на нов живот.
Марина кимна:
– Понякога най-страшните моменти водят до най-светлите промени.
Мълчаха, гледайки как Рижи делово хрупа храната. Той вече имаше всичко – храна, ласка, внимание на двама души, които го обичаха.
