– Е, Ръжко, да тръгваме… – измърмори Вальо, оправяйки самоделен повод от старо въже.
Той закопча якето до самата шия и се сви. Февруари тази година беше особено лют – сняг с дъжд, вятърът пронизваше до кости.
Ръжко – уличник с избеляла рижава козина и едно сляпо око – се появи в живота му преди година. Вальо тогава се връщаше от нощна смяна в завода и го видя край контейнерите. Кучето беше бито, гладно, а лявото око беше затворено от бяло петно.
– Ей, мъжо! Накъде с твоето псе си тръгнал?
Гласът преряза нервите. Вальо позна говорещия – Стоян Кривия, местният „авторитет“ на около двайсет и пет години. До него се тълпяха трима хлапета – неговата „банда“.
– Разхождаме се, – кратко отвърна Вальо, без да вдига очи.
– А ти, чичо, такси ли плащаш за разходката на това песе? – изрева един от хлапетата. – Виж колко е грозно – окото криво!
Полетя камък. Удари Ръжко в хълбока. Кучето скимна, притисна се до крака на стопанина си.
– Махай се, – тихо каза Вальо, но в гласа му прозвуча стомана.
– Охо! Чичо Кулибин проговори! – Стоян се приближи. – А ти не забрави ли, че тук е моят квартал? И кучетата се разхождат само с мое разрешение.
Вальо се напрегна. В армията го бяха учили да решава проблеми бързо и твърдо. Но това беше преди трийсет години. А сега той беше просто уморен пенсиониран механик, който не искаше излишни проблеми.
– Тръгвай, Ръжко, – обърна се той към блока.
– Точно така! – извика след него Стоян. – Следващия път ще убия твоето приятелче!
Вкъщи Вальо цяла нощ не можа да заспи, превъртайки сцената в главата си.
На следващия ден валеше мокър сняг. Вальо дълго отлагаше разходката, но Ръжко седеше до вратата и го гледаше толкова предано, че се наложи да отстъпи.
– Добре, добре. Само набързо.
Вървяха предпазливо, заобикаляйки обичайните места за „сбирки“. Но бандата на Стоян я нямаше никъде – явно се бяха скрили от лошото време.
Вальо вече се беше успокоил, когато Ръжко изведнъж спря край изоставеното котелно. Наостри единственото си ухо, подуши.
– Какво става, старче?
Кучето заскимтя, дръпна към развалините. Оттам се чуваха странни звуци – ту плач, ту стенания.
– Ей! Кой е там? – извика Вальо.
Нямаше отговор. Само тишина, нарушавана от воя на вятъра.
Ръжко настоятелно дърпаше повода. В единственото му око се четеше тревога.
– Какво искаш? – Вальо се наведе към кучето. – Какво има там?
И тогава чу ясно – детски глас:
– Помощ!
Сърцето му се сви. Вальо откопча повода и тръгна след Ръжко към руините.
В полуразрушеното помещение на котелното, зад купчина тухли, лежеше момче на около дванайсет години. Лицето му беше разбито, устната разцепена, дрехите скъсани.
– Господи! – Вальо коленичи до него. – Какво ти се е случило?
– Чичо Вальо? – момчето с мъка отвори очи. – Вие ли сте?
Вальо се вгледа по-внимателно и позна – Андрей Мишев, синът на съседката от петия вход. Тихо, срамежливо хлапе.
– Андрей! Какво стана?
– Стоян и неговата банда, – момчето хлипаше. – Искаха пари от мама. Аз казах, че ще кажа на районния. Те ме хванаха…
– Откога лежиш тук?
– От сутринта. Много е студено.
Вальо свали якето си, покри момчето. Ръжко се приближи, легна до него – стопляше го с тялото си.
– Андрей, можеш ли да станеш?
– Кракът ме боли. Май е счупен.
Вальо внимателно опипа крака. Точно – счупване. И не се знае какво е с вътрешните органи след такъв „бой“.
– Имаш ли телефон?
– Взеха ми го.
Вальо извади старата си „нокиа“ и набра 112. Линейката обеща да дойде след половин час.
– Изтърпи, момче. Сега ще дойдат лекари.
– А ако Стоян разбере, че съм жив? – в гласа на Андрей звучеше ужас. – Той каза, че ще ме довърши.
– Няма да те довърши, – твърдо каза Вальо. – Вече няма да те пипне.
Момчето го погледна учудено:
– Чичо Вальо, а вие вчера самият избягахте от тях.
– Друго си е. Тогава ставаше въпрос само за мен и Ръжко. А сега…
Той не довърши. Какво да каже? Че преди трийсет години е дал клетва да защитава слабите? Че в Афганистан са го учили – истинският мъж никога не оставя дете в беда?
Линейката дойде по-бързо, отколкото бяха обещали. Андрей го откараха в болница. А Вальо остана да стои край котелното с Ръжко и да мисли.
Вечерта у дома дойде майката на Андрей – Светлана Мишева. Жената плачеше, благодареше, кълнеше се, че никога няма да забрави.
– Валери Иванович, – говореше тя през сълзи, – докторите казаха – ако беше лежал още час на студа… Вие му спасихте живота!
– Не аз го спасих, – Вальо погали Ръжко. – Той намери сина ви.
– А какво ще стане сега? – Светлана Мишева се огледа уплашено към вратата. – Стоян няма да се успокои. Районният казва – няма доказателства, показанията на едно дете не се броят.
– Всичко ще бъде наред, – обеща Вальо, макар и сам да не знаеше как.
През нощта дълго не можа да заспи. В главата му се въртяха мисли – какво да прави? Как да защити момчето? И не само него – колко деца още в квартала търпят издевателствата на тази банда?
На сутринта решението дойде от само себе си.
Вальо облече старата си военна униформа – онази, парадната, с ордените. Извади от гардероба медалите. Погледна се в огледалото – войник като войник. Макар и вече не млад.
– Тръгвай, Ръжко. Имаме работа.
Бандата на Стоян, както обикновено, „дежуреше“ край магазина. Като видяха приближаващия Вальо, се закикотиха.
– О! Дядото на парад се е стегнал! – изкрещя един от хлапетата. – Вижте колко е геройски!
Стоян стана от пейката, ухили се:
– А бе, пенсионеро, махай се оттук. Твоето време мина.
– Моето време тепърва започва, – спокойно отвърна Вальо, като се приближи.
– Какво си забравил тук с този прикид?
– Да служа на родината. Да защитавам слабите от такива като теб.
Стоян се разсмя:
– Ти луд ли си, старче? Каква родина? Какви слаби?
– Андрей Мишев – помниш ли го?
Усмивката изчезна от лицето на Стоян.
– А защо трябва да помня някакви глупаци?
– Трябва. Защото това е последното дете в квартала, пострадало от твоите ръце.
– Ти ме заплашваш ли, дядо?
– Предупреждавам те.
Стоян направи крачка напред. В ръката му лъсна нож.
– Сега ще ти покажа кой е главният!
Вальо не отстъпи нито сантиметър. Годините бяха минали, но армейската школа остана.
– Главният тук е законът.
– Какъв закон? – Стоян размахваше ножа. – Някой назначи ли те?
– Назначи ме съвестта.
И тогава се случи нещо, което никой не очакваше.
Ръжко, който през цялото време тихо седеше до него, изведнъж се изправи. Козината на врата му настръхна. От гърлото му излезе заплашително ръмжене.
– А псето ти – започна Стоян.
– Моето куче е воювало, – прекъсна го Вальо. – В Афганистан. Минно-търсеща служба. То усеща бандитите отвътре.
Това беше лъжа – Ръжко беше просто уличник. Но Вальо говореше толкова убедително, че всички повярваха. Дори самият Ръжко повярва – изправи се, озъби се заплашително.
– То намери двайсет бойци. И всички ги взе живи, – продължи Вальо. – А ти как мислиш – ще се справи ли с един наркоман?
Стоян отстъпи назад. Хлапетата зад него също замръзнаха.
– Слушай ме внимателно, – Вальо направи крачка напред. – От днес в този квартал е безопасно. Всеки ден ще обикалям всички дворове. И кучето ми ще търси хулигани. И тогава…
Той не довърши. Но всички разбраха.
– Искаш да ме изплашиш? – Стоян се опита да си върне нахалството. – Аз мога с едно обаждане…
– Обаждай се, – кимна Вальо. – Само помни – моите връзки са по-силни от твоите. Колко хора познавам в затвора. Колко длъжници имам по живота.
И това беше лъжа. Но беше казано толкова уверено, че Стоян повярва.
– Вальо Афганистански ме наричат, – каза Вальо накрая. – Запомни. И повече не пипай деца.
Той се обърна и тръгна. Ръжко притича до него, гордо вдигнал опашка.
Зад гърба му настъпи тишина.
Минаха три дни. Стоян с бандата почти не се появяваха в квартала.
А Вальо наистина започна всеки ден да обикаля дворовете. И Ръжко вървеше до него – важен, сериозен.
Андрей изписаха от болница след седмица. Кракът още го болеше, но вече можеше да ходи. Същия ден той дойде на гости на Вальо.
– Чичо Вальо, – каза той, – мога ли да ви помагам? – попита момчето. – Ами, с обиколките.
– Можеш. Но първо говори с родителите си.
Светлана Мишева нямаше нищо против. Тя беше по-скоро доволна, че синът ѝ е намерил толкова достоен пример за подражание.
И сега всяка вечер можеше да се види странна компания – възрастен мъж във военна униформа, момче и старо рижаво куче.
Ръжко харесваше на всички. Дори майките позволяваха на децата да го галят, макар да виждаха, че кучето е дворно. Но имаше в него нещо особено – достойнство, може би.
А Вальо разказваше на децата за армията, за истинското приятелство. И те слушаха, затаили дъх.
Една вечер, когато с Андрей се връщаха от поредното „дежурство“, момчето попита:
– Чичо Вальо, вие някога страхували ли сте се?
– Страхувал съм се, – честно отговори Вальо. – И сега понякога се страхувам.
– От какво?
– Че няма да успея. Че няма да ми стигнат силите.
Андрей погали кучето:
– А като порасна, ще ви помагам. И аз ще имам куче. Също толкова умно.
– Ще имаш, – усмихна се Вальо. – Разбира се, че ще имаш.
Ръжко само махаше с опашка.
А в квартала вече всички го познаваха. Говореха: „Това е кучето на Вальо Афганистански. То различава героите от подлеците.“
И Ръжко гордо носеше службата си, знаейки – вече не е просто уличник. Той е защитник.
