— Слушай, съседе, отдавна не съм виждал котката ви в нашето входно. Как е изобщо? Жив и здрав ли е?
Съседът, като чу за котката, изведнъж се оживи и се усмихна широко:
— Ами изчезна преди няколко дни. И слава Богу!
— Защо слава Богу? — Никола се постара да зададе въпроса с равен глас. Макар че вътре в него всичко кипеше.
*****
През последните две седмици Никола забеляза, че съседите му започнаха често да изхвърлят домашната си котка в общия коридор. Да, точно така – хващат я за врата и я изхвърлят.
Понякога го правеше стопанинът на котката. Понякога – стопанката.
А понякога…
…тази нещастна котка прелиташе точно пред носа му.
— По-внимателен трябва да бъдеш! — направи забележка Никола на съседката си. Но тя дори не пожела да го слуша.
Вместо да се извини за поведението си, жената го изгледа навъсено изпод вежди и затвори вратата.
По-точно – я затръшна с такава сила, че стъклата в коридора затракаха, а в основата на блока със сигурност се появи една, а може би и две микроцепнатини. Отначало Никола наивно си мислеше, че чудатите му съседи просто пускат котката си на разходка или я приучават към самостоятелни излизания.
Но след време разбра, че това е наказание за някакви нейни провинения.
Ами така: направила нещо – марш в коридора.
Понякога уплашена, понякога много тъжна, котката стоеше по няколко часа на площадката пред четвъртия етаж, пред вратата, облепена с кафяво изкуствено кожено покритие, и чакаше да бъде простена и пусната обратно.
И стопаните ѝ, разбира се, я прощаваха. И я прибираха обратно вкъщи, но това не ставаше веднага.
А ако започнеше да мяука или да драска по вратата, веднага я удряха с метлата от стопанката.
Никола видя със собствените си очи как става всичко.
Той точно се качваше по стълбите (асансьорът в неговия блок не работеше вече половин година) и като стигна до четвъртия етаж, забеляза вече познатата котка. Дори искаше да я поздрави, но…
…котката в този момент не обръщаше внимание на Никола.
Тя мяукаше силно и драскаше по вратата с ноктите си.
Котката явно искаше да влезе вкъщи, но тъй като не я пускаха, реши да си напомни за себе си по този прост начин.
В апартамента се чуха стъпки, после вратата рязко се отвори и стопанката в избелял халат, без да каже нито дума, с все сила удари котката с метлата и веднага затвори вратата.
Това стана толкова бързо, че Никола дори не успя да каже нищо. А имаше какво да каже…
…искаше да засрами тази жена, която постъпва толкова грозно с домашния си любимец.
— Какво, много ли те удари, приятелю? — попита Никола, когато се приближи до котката.
Котката го погледна с тъжни очи, но в погледа ѝ имаше и благодарност – че поне някой обръща внимание на нея.
Котката я изхвърляха в коридора за най-малкото провинение.
Веднъж Никола чу как съседката крещеше из целия апартамент: „Ах, ти, такъв! Пак ли счупи вазата? Сережо, изгони котката веднага. Да знае как се скача по масите!“ – и след минута вратата се открехна и от нея се подаде космата мъжка ръка, която държеше здраво котката за врата.
После пръстите се разтвориха, котката падна на площадката, а вратата веднага се затвори. Котката се изправи и седна с лице към вратата – да чака, когато я простят и пуснат обратно вкъщи.
А Никола само поклати глава неодобрително. Не разбираше подобни методи на възпитание.
Никола погали котката и отиде вкъщи.
А котката продължи да седи на едно място с израз на вселенска тъга на мустакатото си лице.
Никола не беше прекалено сантиментален човек, но тази картина се забиваше в него като треска.
„Ами може ли така да се отнасяш с живо същество?“ – размишляваше той. След известно време Никола, минавайки покрай нея, винаги забавяше крачка и котката, като го познаваше, започваше тихо да трака – поздравно и малко угоднически.
Понякога Никола присядаше до нея, почесваше я зад ухото и тя, затваряйки очи, подлагаше глава под пръстите му, а после бодеше влажния си нос в дланта му.
Котката беше топла, жива и много доверчива и от това на душата на Никола ставаше много тежко.
Не разбираше защо на такава мила котка са се паднали толкова безсърдечни стопани. Защо, пита се, изобщо са вземали животно, ако освен себе си не обичат никого? „Странни хора, ей Богу“.
А един ден, срещайки отново котката в коридора, Никола твърдо реши: ако тези хора още веднъж изхвърлят животинката в общото пространство, той ще предприеме нещо. Стига вече са се подигравали с нещастното животно.
Не знаеше какво точно ще направи, но чувстваше, че непременно трябва да се намеси, иначе всичко това никога няма да свърши.
Денят, когато търпението на Никола окончателно се скъса, настъпи в петък, когато се връщаше вкъщи особено ядосан.
На работа се скара с колеги, в транспорта хората се бутаха и му стъпваха на краката, а навън от сутринта валеше дребен противен дъжд. Накратко, настроението му беше на нулата. А може би дори под нулата.
Качвайки се по стълбите, Никола още от третия етаж чу познатото жално „мя-у-у“.
Котката, както винаги, вярно седеше пред вратата си, но вкъщи не я пускаха.
А в коридора, между другото, беше доста хладно. Не беше май месец навън, така да се каже. Никола спря на площадката и замислено гледаше котката, която при вида му, както обикновено, затрака и тръгна към него.
А после – бам!
И всички проблеми на днешния ден в един миг се сториха на Никола съвсем дребна работа. Ето при котката има проблеми.
Какви? Огромни! Отнасят се с нея като с вещ. Като с някаква играчка. Какво може да е по-страшно?
Никола се ослуша в тишината зад кожената врата. На никого не му пукаше за тази котка.
И много му се прииска да проучи съседите си.
— Стига, достатъчно — каза Никола на глас, сам учуден на решимостта си. — Ела с мен.
Той се наведе, взе котката на ръце.
Тя веднага заизръмжа по-силно и се потърка с глава в мокрото му сако, оставяйки вълнени ивици.
А после отидоха на седмия етаж, където живееше Никола.
Той взе котката само за няколко дни.
„Нека стопаните се уплашат, нека я търсят, тревожат се. Ще разберат, че не може така да се прави…“ — мислеше Никола, влизайки в апартамента. У дома котката се оправи изненадващо бързо. Подуши ъглите, скочи на дивана, покрути се, избирайки място, и се сви на топка върху одеялото, благодарно гледайки своя спасител.
И докато котката си почиваше, Никола, въпреки дребния противен дъжд и умората, изтича до най-близкия зоомагазин, купи на котката най-добрата котешка храна, „тоалетни принадлежности“ и още играчки – в случай че пухкавият квартирант се отегчи, а него в момента го нямаше вкъщи.
На следващия ден, в събота, Никола няколко пъти се приближаваше до входната врата, отваряше я и надничаше в коридора.
И много се учудваше, че в коридора беше много тихо.
Никой не ходеше по етажите, не викаше котката по име (между другото, как се казваше, Никола така и не разбра), не лепеше обяви.
Излизаше, че никой не търси изчезналата котка. И това беше странно. Много странно…
Никола се връщаше в апартамента, гледаше котката и вдигаше рамене.
А тя от своя страна лениво се протягаше на дивана и дори не мислеше да иска да излезе навън.
— Слушай, може би искаш да се върнеш обратно в коридора? — попита Никола в неделя, сочейки вратата. — Не те държа. Върви, ако трябва.
Котката погледна вратата, премести поглед към Никола и демонстративно започна да ближе лапата си.
После стана, приближи се и се потърка в крака му.
Отговорът беше по-ясен от всякакви думи. Никола затвори вратата, усмихна се и взе котката на ръце.
Отидоха в кухнята да закусват, а после в стаята – да гледат телевизия. Все пак беше почивен ден. Котката лежеше на коленете му и мъркаше като малък трактор, и в апартамента за първи път от дълго време стана истински уютно.
После настъпи понеделник. Котката така и не я потърсиха.
И Никола реши, че засега няма да я връща на стопаните.
Единственото, което не го оставяше на мира, беше, че съседите можеха да го обвинят в кражба.
По същество той беше откраднал чужда собственост. Макар и жива, макар и с добри намерения и единствено с възпитателна цел, но беше откраднал.
Никола наум превърташе възможните сценарии: съседите ще извикат полиция, ще го обвинят в кражба на чужда собственост, ще трябва всичко да обяснява, да се оправдава. Мотивите му можеха да не бъдат разбрани.
Тази мисъл пробиваше мозъка му и не му позволяваше да се отпусне до края. Затова през целия ден, докато беше на работа, Никола беше като на тръни и постоянно проверяваше телефона – дали не му звънят. Но в този ден нямаше нито едно пропуснато обаждане.
А когато Никола вечерта се връщаше вкъщи – видя съседа, който излизаше да изхвърли боклук.
В черния плик не се виждаше нищо, но по очертанията вътре имаше нещо, много подобно на котешка тоалетна.
Махвайки на съседа с ръка да спре и приближавайки се, Никола като че ли случайно го попита:
— Слушай, съседе, отдавна не съм виждал котката ви в нашето входно. Как е изобщо? Жив и здрав ли е?
— Защо слава Богу? — Никола се постара да зададе въпроса с равен глас.
— Ами жена ми искаше да я закара на вилата и да я остави там. Отегчила го е, казва, шарка навсякъде, крещи нощем, вази прекатурва. А там, вика, ще лови мишки. Поне някаква полза от нея. А на мен изобщо не ми се пътува до вилата. Първо, далече е. Второ, жена ми все пак ще ме накара да правя нещо там. А така котката сама си отиде и не се налага да ходим никъде. По този повод вчера дори изпих два литра бира. Празник все пак.
— А изобщо не ви ли е жал за котката? Ами ако нещо се случи с нея?
— Какво да я жалвам? Не е човек, нали. Слушай, ти пък защо питаш за нея? — съседът присви очи с леко подозрение и погледна Никола.
— Ами така, просто попитах… — замислено отговори Никола, след което, без да се сбогува, забърза към входа.
Вътре в Никола всичко кипеше от възмущение.
„На вилата, значи… В края на октомври. Да я закара и да я остави там на сигурна смърт. И нито капка съжаление. Дори се радват, че „сама си отишла“ и ги е освободила от необходимостта да пътуват и да си цапат ръцете.“
Той си представи за момент тази добра и доверчива котка, седнала на прага на празната вилна къща (или направо под оградата) и чакаща да се върнат за нея.
Чакаща също толкова вярно и предано, както правеше пред вратата в коридора. За неговите съседи котката беше вещ, която ту радва, ту пречи, и ако пречи твърде често, я изхвърлят отвъд прага.
Първо в коридора за няколко часа, после на вилата за постоянно.
Когато Никола се качи на седмия етаж и влезе в апартамента, и видя, че котката вярно и предано го чака пред вратата, на душата му веднага стана някак по-топло.
И още изведнъж разбра, че е постъпил правилно…
Правилно, че е откраднал котката от такива безсърдечни хора, които възнамеряваха в края на есента да я закарат на вилата и да я оставят там.
Никола се усмихна, взе котката на ръце и отидоха в кухнята да приготвят вечеря.
А след вечеря – лежаха на дивана и гледаха телевизия.
По-точно – Никола гледаше, а котката просто беше до него. Тук се обърне на една страна, там на друга. Ето котката отново се размърда, но този път се обърна по гръб и доверчиво изложи корема си – най-уязвимото си място. Тя го направи без да се замисли. Защото вече не се страхуваше.
Защото истинският дом не е само покрив над главата и не само купичка с котешка храна.
Истинският дом е мястото, където не трябва да заслужаваш правото да бъдеш.
И където те обичат. Просто така. Заради това, че си.
