Преди за свекърва ми бях змия и мързеливица. А сега станах светица, почти всеки ден ми звъни и ме моли за прошка. Ама на думите ѝ не вярвам и капка. Искам да кажа само едно: „Така ви се пада! Жънете плодовете си!“
И така, през 2017 г. се омъжих за Петър. Учихме заедно, запознахме се на първи курс в университета. След като завършихме бакалавър, се разписахме. Аз не съм от София, дойдох от едно малко село.
Тъй като бяхме още студенти и нямахме пари, решихме да живеем при свекърва ми. Елена Мирославова имаше тристаен апартамент в центъра на града с хубав ремонт. Първоначално се съгласих на тази авантюра – по-бързо ще спестим за собствено гнездо, вместо да плащаме наем.
Но свекърва ми не ме прие. Не се свенеше да казва, че е искала за единствения си син по-добра жена:
– Село не мито. Тук, в града, законите са други, миличка. Мислиш, че се омъжи, за да отмъкнеш апартамента? Няма да стане!
Макар че по това време вече бях намерила работа – помощник в преводаческо бюро. И след това се стараех и вкъщи да чистя, да готвя. Но пак не можех да ѝ угодя:
– Каква е тая помия?
– Ами това е чорба, току-що сварих.
– Ти сигурно такива чорби на свинете си готвила!
Петър дори не се опитваше да говори с майка си, защото много се страхуваше от нея. Притесняваше се да не ни изгони от апартамента.
Илюстративна снимка. Изображението не е документално потвърждение на описаната ситуация.
Но проблемите ни не свършваха дотук. След една година успяхме да съберем доста пари, но всички отидоха за ремонт на свекървата. Купихме нов хладилник, микровълнова, мивка, абсорбатор и шкафове. А стария хладилник тя не го изхвърли, а го премести в нашата спалня. И там държахме всичките си продукти. Веднъж взех парче масло от нея – вдигна такъв скандал, сякаш съм я ограбила!
Живях в тоя лудница още 3 години. А когато започна вирусът, всичко отиде по дяволите. Петър беше уволнен, постоянно стоеше вкъщи. Аз работех отдалечено, бяха ми дали служебен лаптоп.
И пак свекървата почна да се оплаква:
– Това работа ли? По-добре стани и измий чиниите!
– Сега. Само да попълня документите и готово.
– А готвене? Виж Петър как е отслабнал! Лоша домакиня си!
Тогава не издържах, събрах багажа и се върнах при родителите си в селото. Петър ми се обади само веднъж – да ме моли да се помиря с майка му.
Е, така се разведохме. Аз, слава Богу, работех добре, успях да си купя апартамент в града. Отскоро и кола си взех. Сега живея в София, отворих собствено преводаческо бюро и имам прекрасни служители.
И ето, преди месец свекърва ми неочаквано се обади:
– Росице, ти си толкова умна. Чух, че имаш страхотна работа. Винаги съм казвала, че ще постигнеш много в живота.
Онeмях, защото си спомних как преди ме „хвалеше“.
– Ами, благодаря…
– Още ли не си се омъжила?
– Не. А вас какво ви интересува?
– Петър без тебе чезне, вехне. Може ли да се срещнете?
Оказа се, че Петър след развода не си намерил нито жена, нито работа. И през всичките години седял на шията на майка си, едвам преживявал с някакви нередовни доходи.
Сигурно свекървата научила за бизнеса и апартамента ми, та решила да се „помири“. Сега почти всеки ден звъни. Това ми омръзна и реших най-накрая да сложа точка на тоя безсмислен разговор:
– Знаете ли, сигурно сте забравили как ме наричахте село не мито, как критикувахте готвенето ми. Как дори за работата ми се карахте!
– Ами това беше отдавна. Каквото е било – отминало.
– Не, така не става. Бог ви наказа за това! Гледайте си синчето и му намерете достойна жена. Защото аз съм село не мито!
Изобщо не ме е срам, че така я пратих по дяволите. По-точно – бившата свекърва. Тя самата разруши семейството ни, а сега се сети да се помирява? Благодаря, но както се казва – два пъти в една и съща река не се влиза.
