Катя не веднага разбра кой се шмугва край пътя. Момичето паркира колата и се спусна към съществото, което отчаяно се нуждаеше от помощ…
Като се приближи, Катерина едва не се разплака от жал. Пред нея, олюлявайки се, стоеше изтощен котарак. Катя дори не можа да разбере какъв цвят е, защото животното беше цялото изцапано с кал.
Но най-страшното – нещастникът не можеше да вижда и диша нормално. На главата му беше надяната отрязана пластмасова бутилка.
— Кой ти го стори това? — ужаси се тя, като внимателно вдигна клетото създание.
Струваше ѝ се безтегловно. Котаракът от последни сили се опита да се дръпне, но не можа и безжизнено увисна в ръцете ѝ.
— Артьом, на работа ли си? Имам нужда от помощта ти веднага. Чакай ме! — извика тя в слушалката и се втурна към ветеринарната клиника, в която работеше приятелят ѝ.
Следващите два часа Темо и колегите му се бориха за живота на животното. Катерина тихо седеше в коридора и се ослушваше.
— Е, какво да ти кажа… Котаракът имаше късмет, че те срещна. Още малко и нищо нямаше да можем да направим. Нека остане тук довечера. Аз съм на смяна и ще го наглеждам — усмихна се младежът.
— Темо, благодаря ти. Ако не беше ти, не знам… — започна Катя и се разплака, заровила лице в рамото на ветеринаря.
Артьом погали момичето по главата:
— Всичко ще е наред, Катюха, нали помниш как беше като деца? — намигна ѝ той, на най-добрата си приятелка.
Катя се усмихна през сълзи. Познаваха се от години. Артьом толкова пъти я беше спасявал. От детството си Катерина знаеше – ако Темо е наблизо, значи всичко ще бъде наред.
— Бягай си у дома. Че да не ти се сърди майка ти — притесни се момъкът.
Катя кимна и забърза към изхода. Артьом я изпрати с нежен поглед…
*****
Темо не се тревожеше напразно. Той беше съсед на Катя и познаваше семейството ѝ. Родителите на момичето отдавна злоупотребяваха с алкохол.
Миналата година главата на семейството напусна този свят. Майката на Катя беше неутешима. Тя все повече губеше човешкия си облик и се нахвърляше върху дъщеря си.
Артьом винаги малко е съжалявал симпатичното момиче с рижава коса и лунички.
Той беше с три години по-голям от Катерина и веднага я взе под крилото си. Защитаваше я от хулигани и момичета, които ѝ се подиграваха. Катя приемаше помощта на Темо с благодарност.
За разлика от родителите си, тя се стремеше към добър живот. Катерина завърши училище със сребърен медал. И разбираше, че ще трябва да положи максимални усилия, за да влезе в престижен университет.
Сега Катя беше студентка в трети курс на Факултета по чужди езици.
Темо много се гордееше с приятелката си. Самият той наскоро беше завършил Ветеринарната академия, обичаше работата си, но смяташе, че да овладееш чужди езици е много по-трудно.
Катя успяваше не само да учи, но и да работи като куриер със старата кола, която наследи от баща си.
— Вкъщи съм! — извика Катя от антрето.
В отговор се чу равномерно хъркане. Из апартамента се носеше упорита миризма на алкохол. Майка ѝ спеше, провесила крак от дивана. На пода се валяха празни бутилки.
Момичето въздъхна тежко, разчисти боклука и отиде в стаята си да се подготвя за лекции.
От главата на Катя не излизаше образът на измъченото животно. Как ли беше той? Тя взе телефона и написа на Темо…
Нещастният котарак спеше, потрепвайки тревожно. Струваше му се, че мъчителите му са още наблизо. Тихичко стенеше от болка и отново пропадаше в тъмнината.
— Ще се оправиш, боецо! Заради Катя. Тя те чака и ти желае здраве — шепнеше Темо, седнал до него.
На сутринта котаракът отвори очи и като видя човек до себе си, се опита да избяга. Но не можа. Той гледаше ужасено Темо. В погледа му беше замръзнала болка.
— Тихо, малък, няма да те нараня — говореше Артьом.
Но котаракът знаеше, че на никого в този свят не може да се вярва. Искаше да изсъска, но от гърлото му излезе само хрип.
— Всичко е наред, красавецо — внимателно преглеждаше котарака младежът.
Цяла седмица нещастникът прекара в клиниката. Катя идваше всеки ден при любимеца си, който в началото се плашеше от хората. Но после избра Катя и Артьом и започна предпазливо да ги допуска до себе си.
— Все пак реши да го вземеш у дома? — попита Темо момичето.
Той се притесняваше как ще приеме майката на Катерина новия член на семейството. Катя кимна уверено, притискайки котарака до себе си…
За изненада на всички, жената спокойно прие домашния любимец. Само попита дрезгаво:
— Надявам се, не аз ще трябва да го храня?
Катя се усмихна. Тамара Иванова харчеше цялата си пенсия за алкохол. Котаракът и дъщерята не влизаха в плановете ѝ.
— Мамо, аз сама ще го храня — въздъхна момичето.
— Отговор на възрастен човек. Похвално — каза доволно майката.
И сякаш се опомни, попита:
— А как го кръсти?
Катя погледна сиво-рижавия котарак и отговори:
— Рижик.
— Наистина прилича на рис — засмя се Тамара Иванова.
Така те започнаха да живеят заедно с котарака. На Катя ѝ стана по-радостно да се прибира вкъщи, защото вече знаеше, че там я чакат…
Рижик не вярваше на Тамара Иванова. Жената го плашеше с дрезгавия си глас и резки движения. А миризмата на алкохол го нервираше.
Затова той се стараеше да не се мярка пред стопанката, когато Катя не беше вкъщи.
— Див е някакъв, не е мил — мърмореше недоволно майката.
Катя свиваше рамене и се стараеше да не влиза в пререкания.
Когато на гости идваше Артьом, Рижик предпазливо излизаше при него. После се търкаше в краката му. Той помнеше добре младежа и му беше благодарен за спасението.
Темо разказа на Катя, че Рижик е на около четири години. Но котаракът беше преживял много. Липсваха му някои зъби, имаше проблеми с едната лапа и със сърцето.
— Прекалено голямо натоварване, като например полет със самолет, е опасно за здравето му — каза Артьом.
— Ех, а ние тъкмо се канехме на почивка в чужбина с Рижик — смееше се момичето, отлично разбирайки, че никакви полети не ги чакат…
Така минаха две години.
Катя завършваше университета и мечтаеше за кариера на преводач. Един ден тя доставяше в офиса на голяма фирма пакет с документи.
Секретарката прие пратката. Катя вече се канеше да си тръгне, когато от кабинета излезе объркан мъж:
— Нямам представа какво да правя? Преговорите след час, а няма нито един добър преводач! — въздъхна той.
Катерина се загледа в красивия мъж. Той също забеляза нея.
— А вие, случайно, не сте преводач? — попита той.
Секретарката вече отвори уста, но Катя я изпревари:
— Да, аз съм преводач. Владея английски и китайски език — бодро отговори тя.
С периферното си зрение забеляза как очите на секретарката се окръглиха като чинийки. Но реши да рискува…
Така Екатерина Сергеева скоро завърши университета и беше назначена за личен асистент на Михаил Валериев.
Михаил се оказа очарователен мъж на тридесет и пет години. След няколко месеца отношенията им станаха не само служебни. На Катерина ѝ харесваше вниманието на Мишо. Той красиво ухажваше, подаряваше необичайни подаръци.
— Не те позная, приятелко. Откакто започна работа, стана съвсем различна — казваше Артьом на Катя.
Момичето се усмихваше загадъчно. Не искаше да споделя с никого щастието си…
— Да ѝ кажеш най-сетне. Докога ще съхнеш по тази Катя? — повтаряше на Артьом най-добрият му приятел Никита.
— Вероятно си прав. Но се страхувам, че тя няма да отвърне на чувствата ми. И ще разваля приятелството ни — признаваше младежът.
— Това не е приятелство, а някакво мъчение. Вече си се променил до неузнаваемост — мрачно въздъхваше Никита.
Артьом разбираше, че приятелят му е прав…
Темо имаше рожден ден и Катя, по традиция, беше първа, която дойде да го поздрави. Тя почука на вратата. Артьом вече я чакаше на прага.
— Темко, Честит Рожден ден! — каза Катя, влизайки в апартамента.
— Толкова години, а нищо не се променя — усмихна се, гледайки ги, майката на Артьом.
Катя, както винаги, беше изпекла любимата торта на приятеля си. Седяха в кухнята и пиеха чай.
— Днес си някакъв загадъчен, Темко. Какво се е случило? — първа започна Катя.
— Катюш, знаеш ли, отдавна исках да ти кажа… — започна Артьом. Но Катя го прекъсна:
— Слушай, и аз имам сериозен разговор с теб.
Младежът замръзна. В душата му трепна надежда.
— Нека тогава ти първа — предложи той.
Катя се усмихна:
— Започнах работа. Това го знаеш. И още… влюбих се! — изтърси тя и погледна Артьом право в очите.
Той дори се смути за момент:
— Е, най-сетне, Катюшо. Много се радвам, защото и аз теб… — не успя да довърши Темо, защото момичето отново го прекъсна:
— И разбираш ли, той е толкова грижовен… Вярно, е по-голям от мен. Но това изобщо не е важно, нали?
Артьом се замисли. Разликата между тях беше само три години и изобщо не го притесняваше. Младежът кимна и продължи да слуша, затаил дъх.
— Разбираш ли, това е моят шанс за щастлив живот. Михаил след два месеца заминава за Берлин и ме кани с него.
Но не мога да взема Рижик. Ти сам каза, че сърцето му е болно. А Мишо има алергия към животни — каза тя.
Артьом остана като гръмнат. Струваше му се, че асфалтов валяк е минал по него:
— Чакай, кой Мишо? Какво общо има алергията и Рижик? — тихо попита той.
— Темко, чуваш ли ме изобщо? Мишо е моят началник и годеник. Заминаваме за Берлин. Отдавна мечтая да живея и работя в чужбина. Това е такъв опит!
Но не можем да вземем Рижик. Не знам какво да правя. Да го оставя на майка ми не е вариант, да го дам на някого също… Защото Рижик не се доверява на хората, сам знаеш — въздъхна Катя.
Артьом седеше мълчаливо.
„Какъв глупак съм бил!” — мина му през ума. Младежът се опита да се овладее и безгрижно се усмихна:
— Е, Катюхо. Ето това са новини! Не се тревожи, приятелко. Всичко ще бъде наред, обещавам! Аз мога да взема Рижик. Той ме познава. Важното е ти да си щастлива — каза той радостно.
Катя гледаше в очите на Артьом. По някаква причина те станаха тъжни и угаснаха, въпреки че преди минута светеха от щастие.
— А какво ти искаше да ми кажеш? — попита тя неуверено.
— Не, нищо важно. Няма размествания на работа — махна с ръка Темо…
Два месеца Катя се готвеше за пътуването.
Странно, но колкото по-близо беше денят на заминаването, толкова по-тежко ѝ ставаше на сърцето:
„Вероятно се страхувам да оставя майка ми сама…” — мислеше си Катя. Но в душата си знаеше, че това не е основната причина за тъгата ѝ.
Пред очите ѝ постоянно стоеше тъжният поглед на Артьом. Как щеше да живее без него? Все пак бяха най-добри приятели толкова години.
Последно време на Катя дори започна да ѝ се струва, че приятелството им вече е прераснало в нещо повече…
„Стига! Скоро ще живея с Мишо в Берлин. А мисля за Артьом” — опита се да прогони тревожните мисли Катя.
В ръцете ѝ предпазливо се покатери Рижик. Той усещаше, че с господарката му се случва нещо. Затова се стараеше да я успокои, галейки я с мъркане.
— Рижик, миличък. Как ще живея без теб? — прошепна Катя.
Тя си спомняше скорошния разговор с Мишо, който ясно ѝ даде да разбере, че котето няма място в живота им:
— Катюш, не мога цял живот да пия хапчета заради някакво животно. Дори и най-обичаното — каза той.
И тези думи прозвучаха като присъда…
— Е, Катюхо, време е да се сбогуваме! — бодро каза Темо. В ръцете си държеше Рижик.
— Артьом, обаждай се, моля те, не ме забравяй — прошепна през сълзи момичето.
— Не се отчайвай, че Рижик се нервира. Извинявай, че няма да те изпратим на летището — усмихна се Артьом.
Стоях на стълбищната площадка. Младежът пусна Рижик вкъщи и прегърна Катя.
„Не я пускай… Само не я пускай!” — туптеше в слепоочията му.
— Трябва да тръгвам — каза Катя и го целуна по бузата.
— Няма да забравя. Никога няма да забравя — прошепна Артьом, разтваряйки обятията си…
Тя стоеше на гишето за регистрация и разбираше, че точно сега се решава съдбата ѝ.
— Е, защо си толкова тъжна? — окуражаваше Катя Мишо.
Тя се стараеше да се усмихва.
„Няма да забравя… Никога няма да забравя…” — туптяха в слепоочията ѝ думите на Артьом…
Катя гледаше през прозореца на отдалечаващата се сграда на летището.
— Връщате ли се отнякъде? — попита таксиметровият шофьор.
— Не, просто реших да остана — отговори Катя със сълзи на щастие.
— Случва се… Мисля, че сте взели правилното решение — философски отбеляза шофьорът.
Рижик седеше тъжен.
— Всичко ще бъде наред, Рижи! — окуражаваше го Артьом.
На вратата се почука настойчиво. Младежът отвори и замръзна…
— Тогава, на рождения ден, ти искаше да ми признаеш нещо, но аз те прекъснах — каза Катя.
Артьом се усмихна:
— Какво правиш тук? — попита той.
— Артьом, отговори ми, какво искаше да кажеш? — повтори Катерина.
Но младежът мълчеше, гледайки я. После се приближи и прегърна момичето.
Тя погали радостния Рижик, който се търкаше в краката ѝ, и прошепна:
— Обичам те и не мога да живея без теб и Рижик…
— Точно това исках да ти кажа, скъпа — отговори Темо.
И тогава Катя разбра, че истинското щастие не е в далечните градове, а в сърцата на онези, които те обичат безкористно и са готови да те чакат цял живот.
