Клеопатра не виждаше особена своя вина в това. Ами, не се сдържа веднъж, хукна след котка, дръпна повода по-силно, отколкото трябва, стопанката падна. Но нали Кали не беше от злоба – инстинкти…
Животът постоянно перваше Сашо по носа: „Не се бъркай, тук не ти е мястото, отдръпни се настрани“…
Сашо се и отдръпваше. Права е природата – по-добре да не се подаваш, по-здрав ще си. Майката природа си беше починала върху него до насита: дребен, кльощав, слабичък.
Затова го дразнеха в училище с „клечка“, понякога го тупаха за профилактика. Приятели на Сашо почти нямаше, освен един – Павел.
„Нищо, ще порасна – мислеше тогава Сашо, – и всичко това ще спре. Възрастните са умни. Глупави прякори не дават и плесници просто така не раздават.“
Ох, колко грешеше…
*****
С плесниците в зряла възраст наистина беше по-добре. Не е прието в света на възрастните да ги раздават наляво-надясно. Но пък с прякорите…
Как само не наричаха Сашо. И „кльоща“, и „дърво“, и „прасенце“, и „мишок“. Той, разбира се, се обиждаше, но бедата – не умееше да отговори достойно. Защото към дребния му ръст се прибавяше огромна срамежливост.
Ох, и му пречеше тя на Сашо. Дори повече от неугледната външност. Нови отношения не се завързваха. Така че общуваше само със стария си училищен приятел Павел и с майка си, докато тя беше жива.
Годините минаваха, Сашо работеше като склададжия в магазин и за личен живот дори не помисляше, макар че колективът беше деветдесет процента женски.
Само че дамите гледаха на Сашо като на някакъв „син на полка“. Грижеха се, защитаваха, черпеха го с домашно приготвено. Че как иначе? Той нали беше „горкичкият, дребничкият“.
Освен това, до четиридесетте на Сашо той остана пълен сирак. И го съжаляваха сърдечните жени…
Така продължаваше до онзи ден, когато срещна Росица. Росица беше жена с голямо „Ж“. Да не я забележиш беше решително невъзможно!
В нея се събираха висок ръст, изявени достойнства и силен глас. Тя беше великолепна!
Сашо безнадеждно се влюби. Страхуваше се дори да се доближи. Кой беше той за нея? Бълха, бял молец, молекула! Но животът има своеобразно чувство за хумор. И, воден от него, реши да срещне малкия, срамежлив кльощавец с голямата, шумна Росица.
Начинът, който животът избра, беше доста изтъркан, но надежден. Колко примери има, когато спасител се влюбва в спасения? Много! Ето и на Росица й се случи веднъж да спаси Сашо…
Случи се така. Сашо стоеше на опашка пред касата. Зад касата седеше великолепната Росица. Сашо бледнееше, червеше се, нервничеше, прехвърляше от ръка в ръка пакет мляко.
Тогава отзад се появиха двама младоци с по няколко бутилки алкохол, бутнаха с рамо крехкия Сашо:
— Ще си след нас, чичко. Бързаме, — каза единият.
Във всеки друг ден Сашо щеше да ги пусне мълчаливо, но не и днес. Защото към него гледаше самата Росица!
— Хайде, момчета, на опашка. И моят обяд не е безкраен, — изпищя той.
— Не мърмори! Казахме – ще си след нас, значи след нас! — единият от момчетата вече беше сложил бутилката си на лентата.
Вторият за убедителност се обърна и леко бутна Сашо в гърдите:
— Дръж дистанция, чичко!
Сашо почервеня, отвори уста, но го изпревариха:
— По реда на опашката! — прогърмя Росица от касата. — И въобще, млади хора, дайте си документите! Може изобщо да нямам право да ви продавам алкохол!
Обидчиците на Сашо се притесниха:
— Ами, стига, у нас седем души под един покрив, а вие – документи! — опита да се пошегува единият.
— Слушайте, „млади бащи“, не ми вадете душата. Или потвърдете, че сте пълнолетни, или марш при мама и татко, — заповяда Росица.
Зад гърба на Росица вече се беше раздвижил отегченият охранител на магазина – бай Петър. Затова „младите бащи“, ругаейки си под носа, предпочетоха да се измъкнат.
— Ей, нахални малолетници! — ядосано каза Росица.
След това погледна Сашо и вече нежно добави:
— Хайде, Сашо, ще ти пробия. Че иначе наистина няма да успееш да обядваш. А трябва да се храниш, много си слаб. Дори шпана те напада.
— Благодаря… — промърмори Сашо.
Искаше му се да пропадне през земята.
„Всичко, сега дори слаба надежда нямам, че Росица ще ме погледне. Трябваше точно така да се опозоря. Страхувах се от момчета! Макар че откъде да знам, че са момчета – големи са като мечки!“ – страдаше Сашо.
Но се оказа точно обратното.
От онзи ден нататък Росица започна да се отнася към него различно. Усмихваше се, кокетничеше, носеше му обеди от вкъщи. Останалите жени от магазина се отдръпнаха. Сашо не знаеше какво беше направила Росица за това. Само веднъж чу как шепнеха жените:
— Мишокът ни вече е трофей на Росица.
— Ами добре, нека. Може да го ожени за себе си, а там – да го угои както трябва.
Сашо не се разстрои особено от званието „трофей“:
„Значи съм й скъп! – реши той. – Значи ме цени. А там до любовта е само една крачка. Засега ще се задоволим с моята любов. Ще стигне за двама ни.“
Тази мисъл подтикна Сашо към решителни действия. И, престъпвайки срамежливостта си, той покани Росица на среща.
Тя се съгласи. Дума след дума, среща след среща – завърза се романс, а после и сватба…
Само че семейният живот разочарова Сашо. Росица веднага се обяви за глава на семейството. И всичко щеше да е добре, ако тази глава Росица не си представяше много особено.
В нейното разбиране той трябваше не само да решава и контролира, но и имаше пълно право да възпитава и наказва.
Ох, колко пъти Сашо ядеше от нея за най-малко провинение. Ту полилей окачил не както трябва, ту под избърсал лошо, ту чиния след себе си не измил…
Сашо търпеше. Той, въпреки всичко, обичаше спасителката си Росица. И много искаше и него да го обичат. Надяваше се, че всичко може да бъде иначе. Ето ще свикнат един с друг и ще заживеят душа в душа.
Илюзиите, както и остатъците от любов, изби от Сашо един-единствен шамар.
— Вредител, кльоща, недохранен! — ругаеше Росица онази вечер. — Можеш ли да направиш нещо както трябва? Мълчиш? А напразно! По-добре ми кажи къде да намеря втора такава чаша?
Това беше бабината, стара, любимата ми. Ръцете ти са криви, да измиеш съдове не можеш! Ех, нямам търпение да ти се развикам…
Сашо не успя да отговори. Когато на Росица свършиха думите, тя премина към дела! Ръката й беше тежка.
Но щом на Сашо му просветна в главата, той разбра: „Време е да се разделим! Достатъчно ми беше от плесници в детството!“
Скандали и ругатни – те се разведоха. Сашо пореден път се разочарова от хората и си даде обет никога повече да не се влюбва…
Калина също беше бита от живота. И то съвсем незаслужено. Тя беше чудо колко е хубава – черна, дълга, едра. Цели дванайсет килограма щастие!
Само че по някаква причина никой не искаше толкова много щастие. Затова Кали се местеше от ръце на ръце…
Първият стопанин не хареса външността ѝ:
— Това е някаква свръхтакса, може би супертакса! Накратко – нестандартна. Не става. Никога не съм мечтал за уличник.
Затова много бързо я прехвърли на свой познат.
— Каква порода е това? Такса-прекалявка? — пошегува се той. — Едра! Майката сигурно е съгрешила с басет. А лае колкото! Чудесно, ще пази вилата.
Но пазенето не се получи при Кали. Да, гласът беше басовит, заплашителен. Но лаеше Кали не когато виждаше врагове и крадци на стопаниновото имущество, а когато бог й сложеше на сърцето.
— Безполезна си, куче — ругаеха я. — Празнолаец! Ядеш много, пазиш не умееш. Пък стъпка всички цветя и изкопа тревника. Трябва да ти намерим друг стопанин.
С мъка, но нов стопанин се намери. По-точно стопанка. Възрастна, приятна във всяко отношение, само много бавна. Кали се закле да бъде добро куче. Но пак не се получи…
Калина, обаче, не виждаше особена своя вина в това. Ами, не се сдържа веднъж, хукна след котка, дръпна повода по-силно, отколкото трябва, стопанката падна.
Но нали Кали не беше от злоба – инстинкти. И стопанката се размина с лек уплах, слава богу. Нима това е повод за раздяла? Но хората са неразбираеми същества.
— Не мога да се справя с нея! — оплакваше се някому повалената стопанка по телефона. — Животът ми е скъп. Пристрой я някъде. Иначе ще я пусна на улицата.
И този някой, изглежда, се постара. Кали получи семейство. Истинско семейство от трима души: мъж, жена и дете.
— Калина, не закачай Андрейче! — заповяда мъжът-стопанин. — Иначе ще ти вкарам един бой.
Кали и нямаше намерение да закача малкото човече. Но то имаше свои планове за кучето:
— Ще бъдеш конче — заявяваше четиригодишният Андрей и се опитваше да я яхне.
Кали се извърташе и ръмжеше. Тя, разбира се, беше едра, но за конче явно не ставаше.
Андрей се сърдеше и ревеше. Стопанката-жена се ядосваше и караше. Мъжът-стопанин хващаше колана. Кали се криеше. Тогава мъжът-стопанин се изчервяваше, крещеше и заплашваше да даде Кали в приют…
Не се знаеше как би свършило всичко, но един ден при мъжа-стопанин дойде приятел. Кали тогава излезе изпод леглото, за да види кого са довели.
Приятелят на стопанина се оказа малък, кльощав мъж на име Сашо.
„Някакъв закърнел – помисли си Кали. – Моят е много по-едър. Сигурно и този мъж е нестандартен, както и аз.“
— Здравей, от векове не съм идвал, Павел — Сашо прегърна стопанина на Кали. — Виждам, отново си с ново попълнение. Куче взе? А аз най-накрая се разведох с жената.
— Поздравления, отдавна беше време! А аз искам да се „разведа“ с това куче. Сто пъти съжалих, че го взех — въздъхна Павел. — Необучено, зло, мрънка на Андрей, а като се скарам – крие се под леглото. Мисля да го дам.
— Ами защо? Нали не е нужно веднага да го даваш? — Сашо погледна с разбиране Кали. — Необучено, казваш. А ти обучавал ли си го? Да го караш и наказваш – това не е обучение.
Трябва да го заведеш на кинолог. Аз, разбира се, не съм кучешки човек… Но мен също се опитваха да ме превъзпитават с караници и плесници – не стана.
— Какъв кинолог, Сашо? Аз нямам време за семейството, работя като кон! На жената също не й е до това…
Слушай, след като си толкова умен, може ли да вземеш нашата Калина? — измисли Павел. — Сега си самотен, свободен. Възпитавай я колкото искаш. Какво? Работна идея. Всички сме доволни: и ние, и Кали, и ти!
— Бих я взел, ама дали ще дойде? Тя свикнала ли е с вас? — Сашо погледна въпросително Кали.
„Той определено ми харесва — помисли си тя. — Разсъждава разумно, деца няма, доколкото разбрах, и самият той е нестандартен. Значи ще ме разбере по-бързо от другите! Трябва да покажа, че съм съгласна!“
И тя размаха опашка два пъти.
— Виж, тя не е против! — зарадва се Павел. — Да се надяваме, че ще се справиш. А там, гледай, на някоя кучешка площадка ще срещнеш съдбата си.
— Това не трябва. Ситият ядох — махна с ръка Сашо.
Вечерта те с Калина си тръгнаха заедно…
Оказа се, че да се справи с Кали е много по-лесно, отколкото с бившата жена. Тя не пакости, не крещеше за дреболии и, разбира се, не вдигаше ръка.
Ако не разбираше от първия път, разбираше от втория. Освен това, тя обичаше Сашо! Той беше за нея всичко: приятел, стопанин, цял свят.
Заедно ходеха на киноложко училище, разхождаха се на площадката, учеха, играеха, общуваха. И Сашо беше щастлив, че съдбата онази вечер го беше подтикнала да посети стария си училищен приятел.
„Кучетата определено са по-добри от хората — мислеше Сашо. — Кали е пряко доказателство. Умна, красива, послушна. Ами, може би още не съвсем послушна, но това се оправя.“
Впрочем, той не мислеше така дълго. Оказа се, че и сред хората има забележителни екземпляри: добри, чувствителни, отзивчиви.
Просто преди Сашо не знаеше къде се намират. А сега откри — на кучешките площадки такива има в изобилие. С мнозина Сашо се запозна, благодарение на Кали. С някои се сприятели.
И, кой знае, може би ще дойде ден, когато отново се влюби в някоя стопанка на шпиц или дог. Разбира се, не веднага. Но Сашо не изключва това.
Източник.
