Елена Иванова омъжи се късно (според майка ѝ) – на трийсет и една години. Но така се случи, макар и външността ѝ да беше приятна – сиви очи, русолява леко къдрава коса до раменете, мила усмивка.
– Трябваше по-рано да си търсиш мъж, а ти все учеше и се свени. Твоите приятелки си избраха най-добрите ергени, – мърмореше Анна Димитрова, майката на Лена, – а сега каквото е останало, това взимаш. Не ми харесва твоят ухажор Иван. Като че ли от прост народ, родителите му са от село, а амбиции – колкото щеш… Какво е това?
Иван наистина имаше тежък характер – властолюбив, надменен и нетърпим. Но това се разбра, когато вече Елена се беше омъжила за него. Отначало Иван се сдържаше – ухажваше красиво, даваше цветя и беше внимателен.
А когато първото романтично време на младото семейство отмина, мъжът започна да показва характера си – грубо правеше забележки на Лена за всяка дреболия, без дори да се замисли, че със строгия поучителен тон може да я обиди. Но Лена се стараеше, искаше да запази семейството, слушаше мъжа си, работеше в проектантски институт, уважаваха я на работа, и вкъщи успяваше с всичко, а Иван само се мръщеше и изкарваше лошото си настроение на нея.
Роди се Антончо, и когато момчето започна да боледува и да не спи нощем, Иван съвсем се отдалечи, като ходеше да спи във втората стая, за да не го безпокоят.
Когато Антон беше на четири години, родителите се разведоха. Лена, уморена от характера на мъжа си, реши сама да отглежда сина си, а Иван с лекота, която рани Лена най-много, се съгласи на развод. Както после се оказа, вече имаше при кого да отиде. За щастие Иван бързо се премести с втората си жена в друг град, и на Лена ѝ беше по-леко – поне нямаше шанс да срещне бившия си на улицата…
Цялата си нежност Елена Иванова влагаше в единствения Антончо.
– Леночка, – неведнъж ѝ казваше майка ѝ, – ти си още млада, хубава, можеше да се омъжиш, или поне да си намериш някой приятел…
Но Елена не слушаше Анна Димитрова и упорито работеше, за да осигури на сина си всичко необходимо. Спестяваше от всичко, за да събере за учението на Антон, и за сватба, и на себе си отказваше всичко. Издръжката от мъжа беше много скромна.
Антон растеше, учеше добре, в гимназията ходеше на уроци, за да се подготви за кандидатстване в университета. Елена го запали по своята професия, и той, завършвайки, вече знаеше, че майка му е уговорила в нейния институт да го вземат на работа.
– Точно навреме – скоро ще се пенсионирам, а ти ще дойдеш при нас като млад специалист! Директора го убедих. Той познава отдавна семейството ни и обеща да те вземе… – радваше се Елена.
Антон се върна у дома и веднага започна работа в проектантския институт, където дълги години беше работила майка му.
– Ще се постарая да не те разочаровам! – прегръщаше я той, – а ти скоро ще си почиваш… Смяна на поколенията!
След година Елена излезе в пенсия, тъкмо беше навършила петдесет и пет години, а по това време Антон си беше намерил момиче – Боряна. Беше миловидна блондинка с пищни форми и стройни крака. Антон беше лудо влюбен, и двамата се готвеха за сватба.
Елена се радваше за сина си. Едно нещо помрачаваше всичко – затихването на майка ѝ. Анна Димитрова вече беше отпразнувала осемдесетия си рожден ден, и от време на време пред входа на нейния апартамент спираше линейка. Елена ту живееше при майка си, в дните на особено неразположение, ту отново бързаше към себе си, но всеки ден я навестяваше, носеше ѝ храна, купуваше лекарства, а майка ѝ разпитваше за младите, за времето и за здравето на самата Лена.
– Ето, скоро ще си отида, дъще, – казваше Анна Димитрова, – но душата ме боли за теб. Не за Антон – той какво, той не е сам, с жена. Те са здрави, млади, силни. А ти цял живот си го отглеждала, теглила, учила, ето и за сватба натрупа, и за кола им дадохме пари с теб. Всичко за него. Сама не се омъжи, нито на море, на юг не отиде… Жал ми е за теб. И ето, вече втора година боледувам, пак на твоите ръце.
– Какво говориш, мамо, аз не съжалявам за нищо… Антон – да, той е светлината в очите ми… – започна Лена.
– Точно така, светлина в очите, но не биваше така. Ти го разглези… Вече половин година след сватбата мина, а при мен не са идвали нито веднъж… Макар че знаят, че съм болна, на края на живота си… Може и да не се видим вече… И при теб не идват. Така ли трябва? – тревожеше се баба Ани.
– Какво говориш, мамо, те са в меден месец. Нямат време за нас. Освен това работят… – Лена защитаваше сина и снаха си.
– Не, – поклати глава Анна Димитрова, – не казваш правилното. Майка си е майка. И колко си направила за него… Не бива да се забравя. Нито в мъка, нито в радост-щастие… Все пак си го разглезила…
Елена замълча. После позвъни на Антон и го помоли да дойде при баба си, защото се чувствала зле.
Антон дойде с жена си – постояха около Анна Димитрова половин час, пиха чай и побързаха към вкъщи. Живееха при родителите на Боряна, в къща с двор.
Баба Ани почина. Лена плака – съжаляваше майка си, съжаляваше малко и себе си. Думите на майка ѝ все по-често отекваха в дългите вечери, когато Лена седеше сама до прозореца и си спомняше как по това време преди синът ѝ се връщаше от работа, а тя слагаше трапезата и си разменяха новини… А сега беше сама.
Но Лена се стегна и отиде да работи в детска градина – за учудване на всички познати.
– Имаш висше образование, а ще миеш подове? На пенсионна възраст… – казваха ѝ съседките, а тя отвръщаше: – Нищо. Цял живот съм седяла зад чертожната маса. Трябва и да се движа. Майка ми в младостта си работеше като възпитателка в детска градина – обичах да ходя при нея след училище…
Елена имаше малка пенсия, всички спестявания беше похарчила за сина си. И макар че и преди беше свикнала да живее скромно, сега искаше малко повече финансова свобода. Работата, разбира се, отнемаше и сили, и време, но скуката определено я нямаше. Освен това по настояване на съседката си реши да ходи с нея в народния хор при читалището – и така животът ѝ стана много по-интересен.
Лена се занимаваше и защото се стараеше да не безпокои Антон и Боряна, за да не пречи на личния им живот, макар че много я боли – синът не само не идваше, но и звънеше рядко, само ако имаше нещо важно.
Но вечер, пак-непак, Лена заплакваше, докато разглеждаше албума с детски снимки на сина си. За да не ѝ е толкова мъчно, тя отпечата в ателието най-любимите си снимки с него – големи, постави ги в рамки като картини и ги окачи из цялата квартира.
Често спираше пред някоя снимка, докосваше лицето на сина си с ръка и се усмихваше. Понякога ѝ се струваше, че той ѝ се усмихва в отговор. После следваше очакване на звънец – и радост, ако синът случайно наминеше за чай или да вземе нещо от дрехите или обувките си.
Антон обикновено не се застояваше при майка си. Дори не забеляза веднага снимките в рамките. А като ги видя най-сетне, спря, погледна майка си и учудено попита:
– Какво ти дойде да ги окачиш?
– Ами така… – смути се Елена, – вече не съм млада, ето, спомням си онова, отдавнашно, най-златното време, когато ти беше малък…
Антон кимна и побягна при жена си, без да разбира съвсем „прищявките“ на майка си. А на Елена сякаш майка ѝ помагаше от небето. Появи се и приятел от хора.
– Ами, Ленке, при нас и без това имаше само трима мъже в колектива, а ти един от тях отмъкна. Ние не го успяхме да го прелъстим през всичките тия години, а ти моментално го влюби в себе си! – открито се смееха хористките, – ето какво значи да си нова!
Всички се смееха, а самият „влюбен“ Никола Георгиев целуваше ръка на Лена, докато я изпращаше до вкъщи след репетиция.
Елена не приемаше насериозно подобно приятелство, но снизходително и добронамерено приемаше ухажванията на шестдесет и пет годишния солист. А той беше настоятелен и буквално боготворéше Лена, привързал се с душа.
– Леночка, вие дори не си представяте колко ми е добре с вас. И умна, и умеете да слушате, и сте спокойна, и сте толкова красива.
– Стига, стига… Не ме хвалете повече, че ще се възгордея съвсем. Вярвам ви, и за вас мога да кажа същото. Освен това сте толкова талантливи! Трябва да излизате на голяма сцена.
– Отдавна исках да зарежа концертите си. Може да се пее и вкъщи, на трапезата по празници – децата ми ме слушат с удоволствие. Но дойдох в хора преди десет години, защото овдовях и вечерите ми станаха непоносими да съм сам. А тук все пак – талантлив ръководител, участия, малки празници – нашите срещи. А сега вече няма да си тръгна, искам да съм до вас.
Елена се прибираше у дома и отново гледаше снимките, въздишаше. Антон все така рядко звънеше и нито песента, нито работата, нито добрите приятели можеха да заменят това общуване.
Но тя търпеше и се радваше на редките посещения на сина. Едва напоследък той започна да намеква, че не би било зле да продадат бабиния апартамент, за да помогне на тях с Боряна да си купят собствено жилище.
– Лошо ли се разбирате с нейното семейство? – стресна се Елена.
– Не, добре сме, но Боряна иска отделен апартамент, – смути се Антон.
– Тогава – заповядайте, преместете се и живейте, дори от утре! – каза Лена на сина си. – Все пак малка двустайна „панелка“, но за младо семейство засега ще стигне.
– Наистина ли? – просия Антон, – ти си най-хубавата майка на света! Тичам да зарадвам Боряна. Вече имаме свой апартамент!
– Минутка, сине. Апартаментът си остава мой – спря го Елена, – засега няма да го прехвърлям на никого. А вие живейте в хармония и ми раждайте внуци.
Антон си тръгна. И скоро с жена си се премести в уютното бабино жилище. Както го беше помолила майка му, след една година се роди дъщеричка – за радост на цялото семейство, и най-вече на самите родители.
А Лена вече беше напуснала работата, като разбра, че е време да отдели внимание на внучката, а и на себе си, за да е здрава. Ухажорът ѝ, Никола Георгиев, беше толкова настоятелен, че все пак я убеди да заживеят заедно – станаха двойка, като живееха ту в единия, ту в другия апартамент.
Лена вече свикна с ролята на баба и на съпруга, и само се учудваше колко бързо се променя животът ѝ напоследък. Благодареше на Никола за „втората пролет“, а той не спираше да се радва на любовта си и да благодари на съдбата за тази среща.
При младото семейство също вървеше добре. Антон стана по-внимателен към майка си и все по-често я навестяваше. Един ден заговори за размяна на апартаменти.
– Ще имаме второ дете, мамче – започна той.
– Да, знам, и много се радвам – усмихна се Елена.
– Боряна ме помоли да говоря с теб да се преместиш в бабиния апартамент, а ние – тук, в нашия. Той е по-просторен – с десет квадрата повече, „сталинка“. За две деца ще ни е по-удобно тук…
– А защо Боряна винаги те праща да говориш, а сама мълчи? – усмихна се Елена, – знае, че няма да мога да ти откажа? А защо тя не убеди нейните родители да живеят в бабиния апартамент, а вас да ви дадат тяхната къща? Тя все пак е единствена дъщеря! Ей там децата щяха да имат простор!
Антон се изчерви и си тръгна. А Елена не побърза да зарадва сина си. Тя също беше свикнала с квартирата си. Тук всяко нещо си беше под ръка – всичко на мястото си, родно и уютно, и с затворени очи ще намериш и игла…
И тогава си спомняше думите на майка си: „Разглезила си го, Антончо, ой, разглезила…“ И Лена реши да не бърза с нещата. Роди се втора внучка, добавяйки много приятни грижи за цялото семейство. Момичетата растяха дружно, живееха в една малка стая, а през почивните дни идваха ту при баба Лена, ту при баба и дядо от страна на Боряна. Там имаше простор – и в двора, и в градината с беседка, собствена люлка и ягоди.
А Елена с Никола заживяха заедно в нейната квартира, а неговата даваха под наем, за да имат повече средства. Обичаха да ходят на театър и да пътуват на кратки еднодневни или двудневни екскурзии – точно за това решиха да се съберат.
Едва след дванайсет години, когато Никола си отиде от този свят, Елена се премести в квартирата на майка си, която беше и квартира на нейното детство.
– Стига, синко, вземете нашия апартамент, живейте там, а на мен и малкият ми стига – каза тя, – наездих се, напях се, отсега ще си седя вкъщи, ще чакам момичетата на гости, и вас. Надявам се, няма да ме оставите…
Синът я прегърна и помогна да се премести в родните стени от детството, като направи козметичен ремонт.
Елена не промени нищо в обстановката – само окачи на стените онези големи снимки на сина, на майка си и на себе си в младостта. А на масичката стоеше портрет на Никола…
– Ето, всички сме заедно тук – усмихваше се Лена светло и спокойно, гледайки любимите си хора на снимките, – и какво повече да желая? Родни стени и топлината на скъпите ми хора.
Внучките идваха на гости. Момичетата обичаха да остават да нощуват при нея, в познатата стаичка, където все още стояха леглата им, и дълго не стихваха разговорите, примесени със смях и шеги.
– Хайде, момичета, време за сън! – командваше баба от голямата стая, – свраки-белобоки… Утре рано ставаме. Ще ви уча да правите банички. Щото скоро ще ставате невести. Изпит по готварство лично ще ви взема!
