Телефонът звънва в шест и половина сутринта, когато Елица още стои в коридора с едната обувка в ръка. На екрана свети „Райна“. Тя не вдига, докато не си обуе втората обувка, и все пак натиска зелената слушалка, притиска телефона с рамо.
— Ели, трябват ми спешно четири хиляди лева. Митко заминава на езиков лагер, освен това има и частен учител по математика — знаеш колко струва всичко в момента.
Без „здравей“, без „как си“. Направо четири хиляди и Митко.
— Добро утро, — казва Елица.
— Добро, добро. Значи, ще ми ги преведеш днес? Иначе мястото в лагера ще отиде при друг.
***
Довеждат Митко при нея през зимата, когато момчето е на две години и три месеца. Райна стои на прага с чанта през рамо и количка, в която спи племенникът, и говори бързо, сякаш се страхува, че ще я прекъснат.
— Ели, ами само за няколко месеца. В момента съвсем не мога. Стефан си отиде, пари нямам, трябва да си търся работа, а с него къде да ходя. Мама каза, че си свободна, на теб ще ти е по-лесно.
Свободна. Тази дума в семейството им е залепнала за Елица завинаги, като етикет с цена, който не можеш да отлепиш. Тя е на тридесет и една години, има собствена гарсониера в квартал „Младост“, счетоводител е в строителна фирма, не е женена, няма деца. Значи — свободна. Значи — по-лесно.
— Райна, аз работя. Тръгвам в шест от вкъщи, връщам се в осем.
— Ами има градина! Ще ти давам пари, като се уредя. Ели, моля те. Родна си ми.
Майката звъни същата вечер.
— Ти какво, родната си сестра с детето на улицата ли ще изгониш? Мъжът ѝ избяга, тя не е на себе си. А ти си сама като пръст, няма да ти е трудно. Господ не ти е дал деца — та поне на племенника помогни.
Господ не е дал. Това също е казано. Между другото, като за времето.
Елица взима Митко за няколко месеца.
Няколкото месеца се проточват толкова, че Елица спира да ги брои. Първо Райна „си търси работа“. После я намира, но „не се получи с шефа“. После заминава за Слънчев бряг „да се разсее, защото ще полудее“. От Слънчев бряг ѝ изпраща снимки — тя е на катер, тя е с някакъв загорял мъж, тя е в ресторант. Пари не изпраща.
Митко започва да ходи на детска градина до Елициния дом. Елица става в пет, за да успее да го приготви, да го заведе и да стигне до работа. Боледува често, както всички деца в градината, и тогава Елица взима отпуска за своя сметка или седи нощем с отчетите, за да може денем да е с него. Купува му креватче, после разпъва дивана, защото креватчето става малко. Обувки, якета, шапки — всичко това се купува от само себе си, без сметки, защото не може детето да ходи с парцали.
Райна се появява веднъж на два-три месеца. Носи му играчка, прегръща и стиска Митко, плаче „как ми липсваш, слънце“ и след два часа заминава — имала „ангажименти“, „среща“, „нов човек, ама нямаш представа какъв“.
— Поне за памперси да беше оставила пари, — казва ѝ веднъж Елица.
— Ели, ами в момента съвсем нямам. Като се уредя — ще ти върна всичко, до стотинка.
Митко нарича Елица „мама Ели“. Сам, никой не го учи. Отначало тя го поправя, казва „аз съм леля“, но той не разбира и тя спира.
Той заспива на рамото ѝ, когато тя му чете приказки. Познава наизуст всички букви още на четири години, защото Елица ги подрежда с магнитите на хладилника. Плаче, когато тя тръгва на работа, и я посреща на вратата, когато се върне.
Пет години.
Райна го взима през лятото, преди училище.
Идва съвсем различна — напълняла, с хубаво палто, с новия си мъж Костадин, който я чака в колата.
— Готово, Ели, готова съм. Костадин печели, имаме апартамент, ще запиша Митко в хубаво училище, до нас има гимназия. Благодаря ти, разбира се, много ме извади от затруднение.
— Райна, той е на седем. Тук е живял целия си живот.
— Ами той е мой син. Защо се държиш като чужда. Детето трябва да е при майка си.
Митко не иска да заминава. Вкопчва се в Елициното яке, реве толкова силно, че съседите надничат. Райна раздразнено отлепва пръстите му.
— Митко, стига се излага. Хайде при мама, при мама е супер, ще имаш своя стая.
Елица седи на пода в коридора, докато те слизат. Чува как Митко плаче на стълбите. После вратата на входа хлопва и става тихо.
Тя прибира магнитните му букви от хладилника в кутия от обувки. Прибира ги в гардероба, на най-горния рафт.
Три години Райна почти не звъни. За Нова година — дежурно „честит празник“, за рождения ден на Елица — понякога се сеща, понякога не. Не води Митко при нея. „Ели, ами неудобно е, през цяла София да се влачи, той е зает, има занимания“.
Елица ходи сама. Носи подаръци, разхождат се в парка до тях през уикендите, когато Райна ѝ разреши. Митко пораства, притеснява се да я прегръща на улицата, но в парка, като никой не гледа, пак я хваща за ръка.
А после и тези срещи спират. Ту Райна „отишла на вилата с Костадин“, ту „Митко е на частни уроци“, ту просто не вдига телефона.
И ето — шест и половина сутринта. Четири хиляди лева.
— Райна, чакай. Какви четири хиляди?
— Казвам ти. Лагер, частен учител, и още униформа, целият е пораснал. В момента съм зле, Костадин преструктурира бизнеса си, всичко е в обръщение. А ти го обичаш. Ти го отгледа. На теб не ти е трудно.
Това „ти го отгледа“ Елица го чува за пръв път от три години. Преди беше „той е мой син“, „детето трябва да е при майката“. А сега, като трябват пари — отгледала го е.
— А Костадин? Ти казваше, че печели.
— Обяснявам ти — в момента всичко е в бизнеса. И изобщо, какво общо има Костадин? Не е негово дете. Стефаново е. По-точно мое.
— А Стефан? Той е баща. Нека плаща издръжка.
В слушалката издишват тежко, с драма.
— Ели, ти се шегуваш ли? Стефан не съм виждала от сто години, къде да го търся. Моля те, по човешки. Като родна сестра. Имаш заплата, имаш кариера, живееш сама, харчиш само за себе си. А аз съм майка, имам дете.
— Имаш дете вече десет години. Митко не се е родил вчера.
— Е, и? Децата постоянно искат пари! Ти не знаеш, защото нямаш свои!
Ето го. Елица дори не се изненадва. Знае, че ще го чуе, чака го, но въпреки това я залива сякаш с вряла вода.
— Нямам свои, — повтаря Елица. — Затова пет години отглеждах твоето.
— Пак ли за старото! Сто години минаха! Какво се вкопчи — отгледала, отгледала. Тебе кой те караше? Сама го взе!
Елица закъснява за работа онази сутрин. Седи в коридора на столчето, с обувките, с палтото, и смята.
Никога не е смятала. Не е искала. Сега взима лист хартия, на който е записана рецепта от личния лекар, обръща го и започва да пише на гърба.
Градина — плащала е сама, без облекчения, защото детето беше чуждо и без документи. Това едно. Дрехи, обувки — всеки сезон. Това две. Играчки, книжки, занимания. Лекарства — Митко лежа с пневмония на шест години, тя взе отпуск за своя сметка. Зъби — водеше го на частен зъболекар, защото в районната клиника чакането беше цял месец. Креватче, диван, спално бельо, детски чинии.
Излиза, че за пет години е извадила от джоба си толкова, колкото да не работи цяла година.
А Райна не е дала нито лев. Нито веднъж. Нито за памперси, нито за яке, нито за лекарства.
И сега иска четири хиляди. Днес. За да не отиде мястото в лагера.
Елица сгъва листа на четири и го прибира в чантата.
Вечерта Райна звънва отново. Този път по-спокойно, започва отдалеч.
— Ели, помисли ли? Не настоявам за четири. И три да са. Или две и половина, само за лагера.
— Няма да ти дам, Райна.
Пауза.
— В смисъл, няма да дадеш?
— В прав смисъл. Няма да дам нито четири, нито две и половина. Ти си майка. Ти го взе, когато ти стана удобно. Сега го издържай.
— Елица! — гласът подскача. — Как ти се обръща езикът! Това е Митко! Ти си го носила на ръце!
— Носила съм. Пет години. Безплатно. А ти през това време се возеше на катер в Слънчев бряг. Тогава ти поисках да оставиш пари за памперси — помниш ли какво отговори? „Като се уредя, ще ти върна“. Къде са ми парите, Райна? До стотинка, обеща ти.
— Ти… ти ми припомняш старото? Тогава не ми беше до това! Животът ми се срутваше!
— А на мен не се ли срутваше? Ставах в пет. Предавах отчети нощем, за да съм с него денем. Три години не се омъжих, защото кой мъж иска жена с чуждо дете, което дори не може да осинови, щом майката е жива и здрава и се вози по моретата.
В слушалката заплакват. Истински или не — Елица отдавна е спряла да различава.
— Мислех, че го обичаш, — казва Райна тънко.
— Обичам го. Затова няма да ти дам пари. Защото няма да отидат за лагер. Знам ги аз твоите лагери. Намери Стефан, заведи дело за издръжка — това е законно, това е правилно. Или помоли Костадин, след като сте женени. Но аз не съм ти банкомат, който се включва, като при теб „всичко е в обръщение“.
Майката звъни след два дни. Елица знае, че ще звънне.
— Ели, какво да чуя. Отказала си на сестра си?
— Здравей, мамо.
— Не ми „здравей“, а отговаряй! Райна е в сълзи, детето ѝ остава без лагер, а ти, леля му, жал ти е за една пара! Как не те е срам!
— Мамо. Пет години отглеждах Митко. Къде беше Райна?
— Ами имаше тежък период! Ти какво си, прокурор, все броиш! Родна кръв, а се държиш като чужда.
— Родна кръв. А когато за мен беше късно да раждам и седях с едно дете, което всъщност не е мое, вместо да живея своя живот — тогава каква кръв беше?
Майката се запъва за секунда.
— Ами ти сама се съгласи. Никой не те е карал.
— Съгласих се. Защото ти каза „Господ не ти е дал деца, помогни поне на племенника“. Помниш ли? Помогни. Помогнах. Пет години. А сега Райна иска още, и пак аз съм лоша.
— Тя не иска, тя моли!
— Тя иска, мамо. С „трябва“ и „нямаш свои“. Това не е молба.
— И да ти кажа, Ели, — майката снижава глас и Елица усеща, че сега ще произнесе присъдата. — Не дадеш ли пари, не идвай на празниците. Като си чужда на семейството.
— Добре, — казва Елица. — Няма да дойда.
Тя първа затваря телефона. Преди винаги е чакала майка си да свърши.
Райна изважда последния коз след седмица. Пише дълго съобщение, половин екран.
Същността е проста: „Щом си такава, ще разправям на всички, че родната леля отказала да помогне на детето. Че го зарязала, изхвърлила го от живота си, като ѝ станал ненужен. Да видим как хората ще те гледат“.
Елица чете, докато стои до печката. Прочита го два пъти. След това пише отговор бавно, подбирайки всяка дума.
„Разправяй. А аз ще покажа касовите бележки. Запазила съм ги — за градината, за лекарите, за всичко. Пет години. И ще разкажа как ти не можеше да оставиш пари за памперси, докато се возеше из Слънчев бряг. И как взе Митко, когато ти стана удобно, а после три години не ме допускаше до него. Да видим, Райна, кого ще осъдят хората“.
Бележките, разбира се, не са всичко. Нещо е останало — документи от частната клиника, договор с детската градина. Но Райна не знае това. И Райна замлъква.
Завинаги.
Минава пролетта, започва лятото. За рождения ден на майката — навършва шестдесет и пет — Елица не я канят. Тя разбира, когато братовчедката ѝ качва снимки от тържеството, всички са там — и Райна, и Митко с нова риза, и майката начело на масата. Без нея.
Елица гледа Митко на снимката. Той е израснал, станал е непохватен като всички тийнейджъри, но очите му са същите — би ги познала сред хиляди. Същите, които я гледаха отдолу нагоре, докато му четеше приказки.
Обаждането идва през юни, късно вечерта, от непознат номер.
— Мама Ели? — гласът му се е променил, прескача от нисък към висок. — Аз съм, Митко. Обаждам се от телефона на приятел. Мама не ми разрешава да ти звъня, казва, че си ни зарязала.
Елица се свлича на столчето.
— Митко. Аз не съм те зарязала. Чуваш ли? Никога.
— Знам, — казва той тихо. — Помня как слагаше буквите на хладилника. Помня всичко. Просто мама казва друго.
Говорят около десет минути. За училището, за това, че вече се увлича по роботика, споява нещо. Елица слуша и се страхува да диша, за да не го пропъди. Накрая той казва:
— Ще ти звънна пак. Само не казвай на мама, става ли? Иначе ще ми вземе телефона.
— Няма да кажа, — обещава Елица. — Обаждай се, слънце. Когато поискаш.
Заглъхва.
Той звънва още два пъти. След това спира — дали телефонът на приятеля е свършил, дали Райна е разбрала. Елица не знае. Номерът, от който е звънял, вече не отговаря.
Тя сваля от най-горния рафт на гардероба кутията от обувки. Отваря я. Магнитните букви — синьо „А“, червено „Б“, жълто „В“. Всички букви, по които той се е научил да чете, като лежеше на рамото ѝ.
Елица ги подрежда на хладилника. Една по една, както някога. „М“, „И“, „Т“, „К“, „О“. Постоява, поглежда ги. След това вади телефона, намира последния номер, от който е звънял, и го запазва. „Митко“. И оставя телефона на масата, с екрана нагоре, за да види дали ще светне.
