Качването вече беше обявено и Красимир излезе на перона. След едноседмична командировка се прибираше у дома. Влезе във вагона с кушетки и си намери долното място. Докато се настаняваше, чу някой да върви по вагона, тежко дишайки. Обърна се: срещу него стоеше възрастна жена с чанта на колелца, приличаща по-скоро на раница, с есенен балтон и шарена забрадка, и се опитваше да си поеме дъх.
„Е, всичко ясно — помисли си Красимир. — Бабичката, явно, ще ми е съседка, сега ще проси долното място.“
— Виж тук, синко, при мене май е долното — каза пътничката, като си пое дъх.
Мястото наистина се оказа долно. Тя започна да се суети и да подрежда багажа. Красимир забеляза, че възрастната жена е малко над седемдесетте. „Я гледай ти — помисли си той, — и на тази възраст пътува, защо ли не седи вкъщи…“
Накрая бабичката седна на мястото си и смирено скръсти ръце на коленете си, като ученичка. Пътници влизаха, но горните легла в тяхното отделение останаха свободни. Красимир вече се беше примирил, че ще пътува с възрастна пътничка, с която няма да си кажат и две думи.
Влакът потегли. Скоро се появи кондукторката и донесе спалното бельо. Жената веднага се захвана със спалното бельо — внимателно го разпъваше и подгъваше. После отново седна и тя проговори първа:
— Непривична ми е такава постеля. У дома си имам меко легло, а тук ще си омекотя ребрата. От младини не съм пътувала, па и вече не вярвах, че ще пътувам.
Красимир кимна и продължи да мълчи.
— Мен Цветанка Стефанова ме викат… а Вас как да наричам?
— Красимир.
— А бащиното име?
— Матеев. Може просто Красимир.
— Ами да, може, ти си още млад, може и само по име…
— На гости ли отиваш?
— Защо на гости? — учуди се Красимир. — От командировка се прибирам.
— Така ли! Да се прибираш, това е хубаво. А аз, на старини, точно от къщи тръгнах. — Жената изведнъж млъкна и се загледа през прозореца. На Красимир му се стори, че в очите ѝ напират сълзи, макар да не плачеше. Изведнъж му стана срам, че се е отнесъл толкова неприветливо към възрастната си съседка.
— А Вие също ли се прибирате, или от къщи? — заговори Красимир, като реши да смекчи хладнината си.
— От къщи, синко, от къщи. Затова и не ми е привично — пътят е само малко над денонощие, а по пътя човек е неспокоен.
— При кого отивате?
— При дъщеря си отивам. — Цветанка Стефанова извади от джоба си носна кърпичка и избърса напиращата сълза.
— Трябва да се радвате, а Вие плачете.
— Ами радвам се. Пет години не съм виждала дъщеря си, вече мислех, че няма да я видя.
— Изгубихте ли се?
— Изгубихме се, синко, по собствена воля се изгубихме. Нравите ни още от младини не ни даваха мира, гордостта ни пречеше да живеем спокойно, затова толкова години не се виждахме. Щом порасна дъщеря ми, спряхме да се разбираме. Без баща я отгледах, всякакво е имало между нас — често се карахме. Омъжи се за пръв път напук на мен, но не ѝ потръгна. А аз не я подкрепих с добра дума, укорявах я… и така цял живот се карахме. Тя беше настроила внучката срещу мен, всичко ми правеше напук…
А преди пет години продаде апартамента и замина, без да каже къде. Ходих и в милицията — или както сега я викат, полицията — да търся следи; притеснявах се, нали замина с внучката. После се обади, писа, че е добре, че се е омъжила, но да не я търся и да не идвам никога. И с този товар живях всичките тези години. През това време разбрах, че и аз не съм била права. Нека да не ме е слушала, нека да се е сърдила, но тя ми е родна дъщеря.
А преди година дойде писмо от Росица — така се казва дъщеря ми. Писа ми къде живее, че отдавна се е разделила с мъжа си, че вече е станала баба, и попита за здравето ми. Плаках цяла нощ, после ѝ написах, че нямам живот без тях. После си поговорихме по телефона и разбрахме, че и двете сме виновни. На внучката ѝ се роди дете — значи имам правнук. Росица ѝ помага във всичко, пък и има работа, не може да се откъсне… та ме покани. А аз какво — заключих къщата, заръчах на съседката да я наглежда и да я притопля, ако захладнее, събрах си багажа и реших да отида на гости на дъщеря си. Защото кой знае колко време ми остава, а ми се иска да се видим…
Красимир мълчеше. Замисли се за майка си, която рядко посещаваше. Майка му живееше на село, там беше и по-голямата му сестра. Винаги беше смятал, че сестра му ще се грижи за майка им. А сега, след разказа на пътничката, изведнъж го заболя в гърдите, налегна го тъга. Нали той е син — на майка му липсва, иска по-често да го вижда.
Красимир през целия път разговаря с Цветанка Стефанова — времето отлетя незабелязано. Той помогна на съседката си да слезе от вагона и забеляза, че към тях върви приятна жена, която тревожно гледа в тяхната посока. Красимир се отдръпна. Двама родни души се срещнаха с поглед, прегърнаха се и дълго не можеха да се пуснат. И двете плачеха. Срещата на двете жени беше толкова трогателна, че Красимир не се съмняваше — всичко между тях ще бъде наред. Сега вече със сигурност.
Той се отдръпна встрани — искаше да заглуши надигналото се вълнение… И изобщо много неща му се изясниха след тази среща. Извади мобилния телефон и набра номера на майка си. Просто така му се прииска да каже:
— Мамо, пристигнах, тук съм, в почивния ден ме чакай на гости.
