Елица усети нещо необичайно, щом влезе в ресторанта. Нещо не беше наред прекалено празно за петък вечер, светлината беше твърде притъмнена, а майсторът се усмихваше прекалено сладко. Иван, обаче, беше спокоен както винаги само пръстите му, преплетени с нейните, леко трепереха.
Вашата маса, каза майсторът и отмести стол, а Елица застана пред входа на малка VIP стая. Стотици свещи пламтяха в мрака, хвърляйки странни сенки върху безупречно белия покривка. В центъра стояше ваза с тъмночервени рози любимите ѝ. Тихо звучеше музика.
Иван, възкликна Елица, какво става? Той не отговори, а клекна на колене. Пръстенът блещеше в треперещите му пръсти. Елица Димитрова, каза той тържествено, мислих дълго как да направя този момент специален. Но после осъзнах няма значение къде и как. Важното е едно ще станеш ли моя жена?
Тя погледна лицето му, изпълнено с емоция, упоритата кичур паднал на челото, срамежливият усмив и сърцето ѝ преливаше от неизказана нежност. Да, прошепна тя. Разбира се, да!
Пръстенът се плъзна по пръста ѝ. Елица прегърна Иван, вдишвайки познатата му миризма, и си помисли ето я щастието. Просто и ясно като слънчев ден. Само че седмица по-късно спокойствието им беше нарушено.
Как така сами ще организирате? възмутено попита Госпожа Росица, приглаждайки перфектната си прическа. Няма начин! Сватба е сериозно нещо, трябва опит, женска мъдрост. Вече избрах един чудесен ресторант
Майко, вмеси се кротко Иван, благодарим ти за помощта, но искаме да организираме сами. Сами?! Госпожа Росица вдигна ръце. Вие нищо не разбирате! Виж Филипа, племенницата ми
Елица мълчеше, докато бъдещата ѝ свекърва обикаляше хола на апартамента им. Госпожа Росица говореше безспирно за традиции, обичаи, за това колко е важно да не се излагаме. Между думите, хвърляше бързи погледи, преценявайки декора сякаш решаваше какво трябва да се промени.
Майко, опита пак Иван, ние вече избрахме ресторант. Бяла Акация, познаваш ли го? Госпожа Росица сви лица, сякаш я болеше зъб. Бяла Акация? Този новият? Не, не, само Империя! Осветлението, подредбата! А управителят е стар мой приятел
Майко, тонът на Иван се втвърди, ние плащаме за сватбата. И ще празнуваме където си поискаме. Госпожа Росица замълча, сви устните, вдигна брадичката: Добре, правете каквото искате. Само после не казвайте, че не ви предупредих.
Тя си тръгна, оставяйки следа от скъп парфюм и усещане за надвиснала буря. Съжалявам, усмихна се Иван, прегръщайки Елица. Тя е малко усърдна. Елица остана мълчалива. Вътрешен глас шепнеше това е само началото.
И наистина беше. В следващите седмици последваха безкрайни спорове, намеци и скрити оплаквания. Госпожа Росица намираше недостатъци във всичко от цветята до подреждането на масите. Розови божури? поклащаше глава. През септември? Не, само бели лалета! И арката трябва да е по-разкошна. Елица вече не спореше. Усмихваше се, кимаше, после продължаваше да прави каквото беше решила. Иван я гледаше с гордост, когато забелязваше как тя спокойно променя плановете зад гърба на майка му, как избира цветята, които харесва, как оформя списъка с гости без разрешение.
В деня на сватбата слънцето грее ясно, божурите цъфтяха розови и пълни, а вятърът носеше миризмата на пролет. Госпожа Росица стоеше до арката, стиснала чантичката си, и не каза нищо дори когато видя цветята.
А когато Елица влезе под арката, облечена в проста бяла рокля, с букет от розови божури в ръце, Иван само я гледаше и мислеше, че никога не е бил толкова сигурен в живота си.
След церемонията, докато танцуваха първия си танц, Госпожа Росица се приближи бавно, погледна държеше на сина си около кръста на Елица и тихо каза: Може би може би имаше нещо в тези божури.
Елица се усмихна, без да казва нищо, и остави музиката да говори вместо нея.
