Сега, много години по-късно, когато се върна мислено към онази пролет, си давам сметка, че всичко започна с един мъж, който избираше кученце така, сякаш търсеше подарък за цял живот. Жената зад тезгяха се усмихна.
– Детето отдавна мечтае за куче, – каза Генади Димитров и оправи сивото си яке с протрити ръкавели.
После в зоомагазина сипа суха храна в прозрачен плик, свали от витрината каишка с мека дръжка, сложи на плота неръждаема купа. Нито веднъж не попита колко струва.
Кученцето се оказа рижо, с едното ухо малко по-високо от другото. Имаше не повече от три месеца. Когато мъжът го вдигна, то побутна муцуна в широката му длан и застина.
Генади го притисна до гърдите си, в другата му ръка се люшкаше пакетът с покупки, и вратата тихо се затвори след него.
Киро чакаше вкъщи на дивана. Седемгодишен, с ожулени колене, светли кичури, щръкнали на три страни. Когато баща му влезе с малкото чудо в ръце, момчето не изпищя. Свлече се на пода, клекна и протегна пръсти.
Кученцето подуши ръката му. После я близна.
Киро вдигна глава и погледа баща си отдолу нагоре. В този поглед имаше нещо, от което Райна Димитрова мълчаливо се обърна към прозореца. Стоеше до перваза, с леко повдигнати рамене, сякаш отдавна чакаше подвох.
– Как ще го кръстим? – попита Генади.
Синът отговори тихо, без да отделя очи от кученцето:
– Руйчо.
Бащата го потупа по косите. Райна така и не се обърна.
Първата нощ беше тежка. Руйчо скимтеше в коридора, стържеше с лапи по линолеума, блъскаше муцуна в затворената врата на спалнята. Райна стана в три, после в пет. Избърса локвите с мокри вестници, а те хлюпаха под босите й крака, сякаш целият коридор беше напоен с нещо, за което още нямаше име. Генади не стана нито веднъж.
На сутринта в кухнята миришеше непривично.
– Ще свикне, – каза Райна в празното пространство.
Генади мълчаливо мажеше масло върху хляба. Ножът изстърга по кората и кученцето под масата потрепери с цялото си тяло.
През деня Киро сядаше на пода в стаята, Руйчо лягаше до него и слагаше муцуна на коляното му. Момчето четеше на глас от буквара, объркваше буквите, а кученцето слушаше, сякаш разбираше всяка дума. Ушите му мърдаха на всеки звук едно след друго. Райна спря на вратата, погледа, после тихо затвори вратата след себе си.
На втората нощ Руйчо сдъвка чехлите. На третата преобърна кошчето за боклук. Генади събираше картофени обелки от пода на четири крака, а скулите му играеха, сякаш дъвчеше нещо невидимо и горчиво.
– Ами, накратко… – започна той и млъкна. Райна зачака продължение. Не дочака.
Кавгата стана на петия ден. Киро отдавна спеше. Часовникът на кухненската стена показваше десет без четвърт. Генади седеше на масата, с ръкави на сивото яке, навити до лактите.
– Не се наспивам, – каза той.
Райна стоеше до мивката.
– Изтърпи още малко. Той е малък.
Той се наведе напред.
– Райне. Аз ставам в шест. Всеки ден. Ако това псе…
Не довърши. Райна сама чу края. Ръката й посегна към кърпата, макар пръстите й отдавна да бяха сухи.
От коридора се чу скимтене. Тихо, на един тон. Сякаш Руйчо беше усетил, че говорят за него.
– Детето мечтаеше, – каза Райна.
Генади се изправи. Столът изскърца.
– Не говоря за сега. Казвам: ако нищо не се промени.
Той отиде в стаята. Вратата не затръшна, а се затвори внимателно – както затваря човек, който отдавна е решил всичко и говори само за форма.
В събота сутринта Киро се събуди и хукна към Руйчо бос по студения линолеум. Килимчето в коридора беше празно. Купата до стената – чиста, без храна и без вода. Каишката с меката дръжка висеше на куката. Момчето надникна под масата, в банята, зад шкафа, където Руйчо обичаше да крие сдъвкания чехъл. Никъде го нямаше. Мина в кухнята.
– Тате, къде е Руйчо?
Генади пиеше кафе. Чашата в ръката му стоеше равно, пръстите не трепереха.
– Избяга, сигурно. Сутринта вратата беше отворена, изнасях боклука, и…
Разтвори ръце – широки, спокойни длани. Същите, в които кученцето доверчиво беше пъхнало муцуна преди шест дни.
Киро постоя. Погледа празното килимче, каишката, която висеше толкова ровно, сякаш нито веднъж не я бяха сваляли. И отиде в стаята си. Не заплака, не попита отново. Просто отиде.
Райна стоеше на вратата и притискаше пръсти към устните си, сякаш хващаше дума, която беше закъсняла да произнесе. Зад хладилника стоеше полупразен прозрачен плик с храна, с етикет от зоомагазина отстрани.
В същата вечер Тодорка Иванова се връщаше от пазара. Дъждът беше завалял още следобед и асфалтът лъщеше, сякаш беше залят с олио.
До пейката на спирката нещо мърдаше. Тодорка спря, оправи плетеното си горчично елече и се наведе. Ръцете й бяха на тъмни петна от пръст за разсад – краят на април е, пръстите не се измиват до лятото.
Кученцето беше рижо, с едното ухо по-високо от другото. Мокро, притиснато до крака на пейката, трепереше ситно и често, като механизъм без изключвател. До него стоеше плик – прозрачен, с храна, нов, с етикет.
Тодорка се изправи, огледа се. Нямаше никой. Дъждът се усили. Капките тропаха по покрива на спирката, сякаш някой нетърпеливо барабанеше с пръсти. Кученцето не се прибираше по-навътре и не скимтеше. Вече не чакаше.
После вдигна муцуна. Носът му беше студен, козината – залепнала за тънките ребра. Очите му бяха такива, че на Тодорка я заболя под ребрата, макар да не беше плакала пред хора от двадесет години и сега нямаше намерение.
– Е, какъв си ти, – каза бавно тя. Така говорят хора, свикнали да разговарят с разсад и с тишина.
Вдигна го с една ръка, с другата взе плика. Кученцето пъхна нос в китката й и застина – точно както беше застивало по-рано в чужди длани. Дъждът се стичаше по елечето, по плика, по рижата козина. Автобусът така и не дойде, но това вече нямаше значение.
У дома Тодорка го избърса с кърпа на сини райета. Кученцето седеше кротко на столчето и следеше как тя загрява мляко в алуминиева каничка. Жилището беше тихо. Кактус на перваза, единствен. Часовник с махало, който мъжът й беше поправил месец преди да си отиде. Осем години беше живяла сама. И изведнъж на пода захлюпа разляно мляко, затракаха нокти по плочките и стана не тихо, а спокойно. Огромна разлика.
Кученцето лапаше от чинийка. Звукът беше толкова домашен, че Тодорка седна на пода до столчето и просто седя и слушаше.
– Добро е, – каза тя. Помълча. – Добро е.
След три дни Тодорка изведе кученцето в двора. Каишката купи от железарията за няколко лева. Платнена, с пластмасова закопчалка. На кученцето беше все едно – то куцукаше из двора и подушваше всеки стълб, сякаш съставяше карта на новия свят.
Пред входа пушеше Васка Петрова от четвъртия етаж. Примижаваше от слънцето, димът се носеше нагоре.
– О, кученце ли си взе?
Тодорка сви рамене.
– Намерих го. На спирката, в събота. Под дъжда.
Васка дръпна от цигарата, погледа кученцето, после Тодорка.
– Рижо ли? С едното ухо?
Тодорка кимна.
– Това е на Генади от дванадесетия апартамент. Беше го взел за сина си преди седмица. Райна разправяше на Недялка от третия етаж, че кучето избягало.
Васка снижи глас.
– А Недялка казва, че в събота сутринта видяла мъж със сиво яке на спирката. С плик. Оставил нещо до пейката и си тръгнал. Бързо, без да се обърне.
Тодорка мълчеше. Кученцето седеше до краката й и гризеше връзката на обувката. Васка хвърли угарката в кошчето и си отиде.
Тодорка остана. После се наведе, вдигна кученцето и го притисна до елечето си. Вълната миришеше на пръст и на разсад. То не изскимтя, само пъхна муцуна във врата й. Топло и мокро.
Вечерта Тодорка миеше чинийката и гледаше през прозореца. В двора, до люлката, стоеше момче със светли коси. Не се люлееше. Просто гледаше пейката, където през деня обикновено седят съседки с малки кучета.
Постоя минута, може би две. После пъхна ръце в джобовете и тръгна към входа. Бавно.
Руйчо спеше до парното върху стар плед. Едното му ухо стърчеше по-високо от другото.
Тодорка изтри ръцете си и остави кърпата. Някъде в дванадесетия апартамент на куката висеше каишка с мека дръжка. Нова, от зоомагазина. Така и не я използваха.
Минаха години оттогава, но споменът за онази каишка остава – нова, недокосната.
