Давно, в един град край река Марица, живееше жена на име Ралица. Нейната история беше за смелост и ново начало, белязана с любов, която обеща, но не изпълни.
Митко, аз съм бременна! обяви Ралица веднага щом влезе вкъщи, без да остави място за съмнение. Митко спря, погледна настрани и въздъхна: Е, добре щом вече е станало каза той, целувайки я бързо по бузата, сякаш искаше да скрие какво всъщност чувства.
Ралица се влюби в Митко, докато още учеше в Софийския университет. Той работеше в офиса, където тя правеше стаж. Елегантен, амбициозен, вече заместник-началник на отдел изглеждаше като от друг свят. Обикновено момиче от Сливен даже не се надяваше, че ще го забележи. Но в последния ден той се приближи, предложи й кутия с баници и я покани на вечеря. Така започна тях романс.
На първата им среща той призна, че е израснал без родители. Майка му се беше омъжила повторно и заминала, оставяйки го с баба си. Ралица не му каза, че и нейните родители никога не са й обръщали внимание. Детството й беше студено, самотно, без топлина. И двамата знаеха какво е да си сам, и може би затова се свързаха толкова бързо.
След месец Ралица се премести в наетия апартамент на Митко. После дойде и бракът. Скромен, без голямо тържество, но с надежда. Мечтаеха за собствен дом, за спокоен живот. Само едно, ги разделяше: деца. Тя ги искаше, той отлагаше. Добре сме така, защо да бързаме?
Когато тестът показа положителен резултат, тя се колебае да му каже. Страхуваше се от реакцията му. Но един ден събра кураж.
Ще станем родители, щастлив ли си? попита тя.
Мислех, че ще стане по-късно отвърна той, без да крие разочарованието си.
На първото ултразвуково изследване той не влезе. Остана в колата. Тя излезе със сълзи в очите, но и с радост бяха близнаци. Две сърца, които биеха в нея.
Близнаци?! Митко побеля. Не сме се договаряли за това. Трябва да прекъснеш.
Какво говориш?! Видях децата си Не мога заплака Ралица.
Тя се надяваше, че той ще приеме, ще разбере. Но той се отдалечаваше все повече. Критикуваше тялото й, казваше, че вече не е същата. Тя го пренебрегваше. С раждането на бебетата стана още по-зле.
Боби и Мария близнаците станаха нейният свят. А Митко? Прибираше се късно, избягваше да помага. Тя търпеше, заради децата, заради любовта, заради семейството.
Когато децата навършиха година и половина, тя спомена, че иска да се върне на работа. Митко седна на масата, гледайки в земята:
Ще разбереш така или иначе Намерих друга. Заминавам. Няма да ги изоставя, но искам да живея с нея.
Ралица замръзна.
Каза, че никога няма да постъпиш като родителите си! прошепна тя.
Той си тръгна. В началото все пак идваше да ги види. После изчезна. Тя остана сама. Без пари, без подкрепа. Да се върне в Сливен? Нямаше работа. Да остане? Нямаше къде.
Бившата й шефка й помогна, нареди й стая в общежитие. Малко помещение, недовършен ремон, две деца тя оцеляваше. Един ден, докато буташе количката по улицата, чу глас:
Нека ви помогна. Аз съм Йордан. Живея наблизо.
Помогна без да пита. После се предложи да оправи жилището й. Започна да взима децата от детската градина. В началото тя се съмняваше но с времето Йордан стана част от живота й.
Той беше прост, но искрен. И него го бяха предали жена му го беше напуснала за приятел, когато разбра, че не може да има деца. А тук бяха две деца, които той обикна като свои.
Когато й предложи брак, тя отказа.
Имам деца. Ще намериш свободна жена.
Искам да бъда с теб. Те не са тежест, а моето семейство.
Ожениха се. И точно тогава, една седмица по-късно, Митко се появи отново.
Ралица, прости ми. Разбрах всичко. Да започнем отначало
Късно е. Омъжена съм. Децата ми вече имат баща. Истински.
Йордан излезе от ъгъла.
Запознай се с моя съпруг.
Митко се обърна, махна с ръка и си тръгна завинаги.
Мина година. Ралица и Йордан купиха къща. Къде бе Митко? Тя не знаеше. И дори не искаше да знае. Защото щастието не е в този, който обещава, а в този, който остава.
