Поканях приятелката да пренощува, а на сутринта я видях да рови из нещата ми

Пуснах приятелка да пренощува, а на сутринта я видях да рови в нещата ми

Къде си тръгнала? Часът е единайсет!

Мамо, моля те! На Лили е рожденият ден, ще седнем в кафене и веднага ще се прибера. Ще поръся такси, честно!

Радка стоеше в коридора, кръстосала ръце, и преграждаваше пътя на седемнайсетгодишната си дъщеря. Галя, вече в новото си рокле и с грим, нетърпеливо мърдаше от крак на крак.

Какво такси през нощта? Налудя ли си? Утре е събота, ще седнете на обяд. Няма да те пусна и това е крайно.

Маааамо! протегна Галя с плач в гласа. На всички им е позволено, само на мен не! Не ми вярваш, нали? Мислиш, че съм още дете?

Мисля, че градът през нощта не е място за седемнайсетгодишни момичета. Точка. Върни се в стаята си и премени се.

Галя искрена с очи, рязко се обърна и, почуквайки с крак, изчезна в стаята си. Вратата тръсна толкова силно, че чиниите в серванта прозвъняха. Радка въздъхна тежко и отиде на кухнята. Сърцето ѝ биеше от неприятния разговор. Знаеше, че Галя ще се цуни до сутринта, но не можеше да я пусне. Страхът за единствената ѝ дъщеря беше по-силен от желанието да бъде “добра” майка.

Сложи чайника и седна безсилно на столчето. Вечерта беше безнадеждно развалена. В тишината на апартамента звънна телефонът. Радка неохотно вдигна слушалката, очаквайки упреци от майка си или нова молба от съседа.

Ало? каза тя уморено.

Ради? Радко, ти ли си? прозвуча глас, познат до болка, но отдавна нечуван, треперещ от сълзи. Аз съм Ваня. Димитрова. Помниш ли ме?

Радка замръзна. Ваня Димитрова? Най-добрата ѝ приятелка от университета, с която животът ги раздели преди петнайсет години. Първо редки обаждания, после само новогодишни картички, а после и пълна тишина.

Ваня? Разбира се, че те помня. Какво става? Гласът ти е…

Ради, извинявай, че звъня толкова късно… Ваня се просълзи. Нямам на кого да се обадя. Имам толкова голяма скръб, толкова нещастие…

И Ваня, предишвайки се от плач, започна да разказва. Историята беше объркана, но Радка схвана същността: гражданският ѝ мъж, с когото беше живела последните десет години, я изхвърлил. Казал, че е срещнал друга и ѝ дал час да си събере вещите. Апартаментът беше неин, тя работеше неофициално в неговата фирма и сега остана на улицата само с една чанта и без стотинка.

Седя на гарата, Ради… изшепна Ваня. Не знам какво да правя. Нямам къде да се обърна. Всички познати ме отблъснаха, а в село при родителите не мога… Срамно е.

Сърцето на Радка се сви. Представи си ярката, винаги уверена Ваня най-красивото момиче в групата, сега седяща на мръсната гара изгубена и ненужна. Всичкият ѝ гняв към дъщеря си и умората от тежкия ден изчезнаха мигновено.

Ваня, къде си сега? На коя гара? попита тя бързо.

На Централна.

Добре, слушай ме внимателно. Не мърдай оттам. Вземи такси и ела при мен. Ще ти платя таксито.

Ради, не трябва, не искам да те обременявам…

Без “не трябва”! отсече Радка. Помниш ли адреса?

Мисля… Борово, блок 12?

Да. Апартамент 45. Чакам те. Таксито пристигна точно след два часа. Радка отвори вратата, преди Ваня да успее да почука. Приятелката ѝ стоеше в коридора сресана, но с очи, изпълнени със страх и срам, гушнала малка чанта, която сигурно съдържаше целия ѝ останал живот.

Дойде промълви Радка и я прегърна силно, сякаш искаше да попие болката ѝ.

В същия миг вратата на стаята се отвори леко. Галя стоеше там, вече без роклята, по пижама, и гледаше майка си, която прегръщаше непозната жена с толкова обич и загриженост, че момичето не можеше да помръдне.

Това ли е Ваня? прошепна тя.

Радка кимна, все още прегърнала приятелката си.

Да, Гале. Това е Ваня. И ще остане при нас, докато е нужно.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

15 + eight =

Поканях приятелката да пренощува, а на сутринта я видях да рови из нещата ми
Сърце, отдадено на любовта