**Дневникът ми**
Купи ли си рокля, без да ме питаш? попита я съпругът ѝ, гледайки касовата бележка Това, което последва, не беше очаквал.
Радостна и лека като дете, Вяра се прибра у дома, държейки в ръцете си голяма хартиена чанта от скъп бутик. Вътре, обвита в тънка хартия, беше роклята елегантната, копринена, за която мечтаеше цели шест месеца.
Висяше в витрината, примамлива, но недостъпна, докато вчера не се появи отстъпка и Вяра най-накрая се осмели. Покупката не беше импулсивна спестяваше от своите малки странични работи и събираше кешбек. Това беше нейната малка тайна, лично постижение.
Атанас, съпругът ѝ, седеше в хола, залепен за телефона. Погледна я набързо, без да вдигне глава.
Здрасти, промърмори. Какво си купи този път?
Вяра остави чантата, опитвайки се да остане спокойна. Усещаше вълнение искаше да сподели радостта си, да му покаже роклята, но нещо ѝ подсказваше, че сега не е подходящият момент. Отиде в кухнята да запали чайника.
След минути Атанас влезе, държейки бележката. Лицето му беше зачервено, очите стеснени.
Какво е това, Вяра? Гласът му беше нисък, почти ръмжащ. Две хиляди лева за някаква парцалина?! Купи си рокля, без да ме питаш?
Вяра се сепна. Явно бележката беше паднала от чантата. Опита се да обясни.
Атанас, това са мои лични
Мои лични! я прекъсна той, размахвайки хартийката. Имаме ли пари да ги хвърляме на вятъра? Защо не ме консултира? Аз работя, за да живеем, а ти ги прахосваш!
Вяра първоначално замълча, усещайки как я залива болка и изтощение. С години слушаше подобни укори, с години се оправдаваше. Но този път нещо в нея се счупи. Бавно вдигна очи към него.
Уморена съм, Атанас, каза студено. Много.
В гласа ѝ нямаше истерия само дълбока изнемощялост. Атанас се шокира; не очакваше това.
В офиса той разказа инцидента на колегата си Стоян като пример за женската нелогичност.
Представи си, Стоян! Моята Вяра! Купи си рокля за две хиляди! Без да ме пита! Винаги съм ѝ казвал мразя, когато жена харчи безсмислено. Трябва да спестяваме! Всички големи разходи трябва да се обсъждат! А тя просто
Стоян кимна съчувствено, въпреки че беше самотен и не разбираше много от семейни дела.
Да, жените какво да ги правиш, завъртя той.
Атанас смяташе себе си за образец на пестеливост и разумно управление на бюджета. За него грижата за семейството означаваше контрол над разходите, избягване на ненужни покупи и спестяване за важни неща например нов спортен велосипед или подарък за рожден ден на майка му.
Вярваше, че действа изцяло от загриженост. Не позволяваше на Вяра да харчи за дреболии, защото искал те да живеят комфортно.
Но съвсем не забелязваше, че самият той редовно правеше покупки без да я пита. Само преди две седмици беше купил нови безжични слушалки за хиляда и петстотин лева. Преди месец нова спортна екипировка: тежести, коремна лента. И, разбира се, всеки месец помагаше на майка си, изпращайки ѝ по няколко стотин лева за лекарства или за храна.
Никога не обсъждаше тези разходи с Вяра. Смяташе ги за свои пари, изкарани от него. А нейните автоматично ставаха общи, и харченето им изискваше негово одобрение. В неговия ум това беше напълно логично. Той беше глава на семейството, и неговата дума трябваше да е решаваща мнение, което беше егоистично и едностранчиво.
Вечерта във въздуха тежеше напрежение. Вяра седеше в кухнята, пиейки чай, докато Атанас опитваше да заговори, но не намираше думи. Беше готов за мълчанието ѝ, може би за сълзи или упреци но не за това, което последва.
Вяра остави чашата и за пръв път от години го погледна без обичайната си кротост почти предизвикателно.
Искаш да говорим за разходи, Атанас? Гласът ѝ беше спокоен, но с втвърдяване. Добре, да говорим. Искаш ли да ти отчитам всеки лев от кешбека си?
Атанас отвори уста, за да възрази, но тя не му даде шанс.
С години спестявах от себе си, Атанас. Години. Готвех за теб, перех ти дрехи, гладех ризите. Отказвах се от кафе с приятелки, от нови червила. Никога не си купувах нещо по-скъпо от сто лева. А ти го приемаше за нормално. За мой дълг. Пестелива съпруга, ме наричаше. Но просто съм уморена. Тя стана бавно, оставяйки чашата на масата, и отиде до гардероба. Извади роклята, разгъна я с внимание, сякаш показваше нещо свято, после я облече без дума. Изгледа се в огледалото не с учудване, а с достойнство. Атанас стоеше на вратата, неспособен да проговори. Тази рокля не е разкош, Атанас, каза тя. Това съм аз. Нещо, което оцених за себе си. И повече няма да се извинявам за това. След това седна на леглото, отвори дневника си и започна да пише спокойно, упорито, сякаш за пръв път се чувства жива.
