**Дневник на Надя**
Всъщност, не бях планирала да се омъжвам. Ако не бяха упоритите ухажвания на бъдещия ми съпруг, щях да си летя като свободна птичка. Георги, като луд пеперуден, се въртеше около мен, не ме пускаше от очи, стараеше се да ми угоди, прах от мен отвяваше На кратко се предадох. Омъжихме се.
Георги веднага се превърна в домашен, близък и свой човек. С него беше удобно и леко. Като в меки домашни пантофи.
След година се роди синът ни Борислав. Мъжът ми работеше в друг град. У дома идваше веднъж седмично. Винаги ни донесеше вкусни неща на мен и на Боби. По време на едно от посещенията му, както винаги, се приготвих да изпера дрехите му. Започнах да проверявам джобовете. Това беше станало навик. Веднъж бях изпрала шофьорската му книжка Оттогава преди всяко пране внимателно проверявам всички джобове. Този път от панталона падна сгънат лист. Разгънах го и прочетох. Беше дълъг списък с училищни принадлежности (беше август). На края с детски почерк пишеше: Тате, ела по-скоро.
Ах, ето как се забавлява мъжът ми! Двуженен!
Не избих скандал. Взех чантата под мишницата, за ръката на Боби (той беше на три години) и отидох при майка си. За дълго. Тя ни отдели стайка: Живейте тук, докато не се оправите.
Появи се мисълта за отмъщение. Спомних си за бившия съученик Миро. С него ще си замирам! Миро не ми даваше мир нито в училище, нито след него. Обадих му се.
Здрасти, Миро! Още не си се оженил? започнах издалече.
Надюшка? Здрасти! Каква разлика, оженил-развел Да не би да се видим? оживи се той.
Непланираната ми връзка с Миро продължи половин година. Георги носеше издръжката на сина ни всеки месец. Даваше ги на майка ми и си тръгваше без думи.
Знаех, че живее с Елена. Тя имаше дъщеря от предишен брак. Елена настояваше детето да го нарича тате. Всички живееха в неговия апартамент. Щом разбра, че съм си тръгнала, тя веднага се премести при него от друг град. Елена го боготвореше. Плетеше му вълнени чорапи, пуловери, готвеше вкусно. За всичко това разбрах по-късно. Целият ми живот ще го укорявам с Елена. Тогава обаче ми се струваше, че бракът ни е изчерпан, претърпял крах
Но когато се срещнахме за кафе (говорехме за развода), изведнъж ни връхлетиха спомени. Георги ми призна в безкрайна любов, изповяда се. Каза, че не знае как да се отърве от натрапницата Елена.
Скъпа ми стана. Събрахме се отново. Между другото, той не знаеше за Миро. Елена и дъщеря ѝ напуснаха града завинаги.
Минаха седем щастливи години. После Георги катастрофира. Операции на крака, рехабилитация, ходене с бастун. Възстановяването отне две години. Всичко това го изтощи. Започна да пие тежко. Изгуби човешкия си облик. Затвори се в себе си. Ужасно беше да гледам това. Молбите не помагаха. Мъчеше себе си и нас. Отказваше всякаква помощ.
А на работа се появи жилетката ми Пламен. Слушаше ме по междучасие, разхождаме се след работа, утешаваше ме. Пламен беше женен. Съпругата му очакваше второ дете. Досега не разбирам как озовахме в едно легло. Абсурд! Той беше по-нисък от мен, дребен, изобщо не по вкуса ми!
И започна! Пламен ме водеше на изложби, концерти, балети. Когато жена му роди дъщеря, той спря развлеченията. Напусна работата ни и се премести другаде. Може би си помисли: От очите от сърцето? Не поисках нищо от него. Този мъж само за малко заглуши душевната ми болка. Не исках да навлизам в чужд щастлив брак.
Мъжът ми продължаваше да пие.
След пет години случайно се срещнахме с Пламен. Сериозно ме помоли да се омъжа за него. Намигнах се.
Георги за малко се оправи. Отиде на работа в Германия. Аз бях примерна съпруга и грижовна майка. Мислите ми бяха само за семейството.
Той се върна след половин година. Направихме ремонт, купихме техника. Георги оправи колата си. Живей и радвай се! Но не той отново се поддаде на пиенето. Започна адът. Приятелите го принасяха у дома. Самият той не можеше да стигне. Бягах из квартала да го търся, намирах го спящ на пейка, с изпразнени джобове, и го дърпах вкъщи.
Една пролетен ден стоях тъжна на спирката. Птички чуруликаха, слънцето грееше, а на мен не ми дремеше за априлската радост. Чух нежен шепот:
Може би мога да помогна на вашето горе?
Обърнах се. Боже, какъв ароматен красавец! А аз бях на 45! Неужо пак ще стана ягодка? Зачервих се като младо момиче. За щастие дойде автобусът и се качих. Мъжът махна с ръка. Цял ден на работа мислех само за него. Разбира се, се държах надменно известно време
Но Димитър (така се казваше непознатият) като танк пробиваше отбраната ми. Всеки сутрин ме чакаше на спирката. Вече не закъснявах. Вървях и гледах дали е там. Щом ме забележеше, пращаше въздушни целувки.
Веднъж донесе букет червени лалета. Казах му: Къде ще ги сложа тези цветя на работа? Ще ме разобличат веднага!
Той се усмихна: Не се сетих за такива страшни последствия. Веднага подаде букета на една баба, която наблюдаваше сцената. Бабата дори подмлади! Благодаря, миличък! Да ти дам страстна любовница! Зачервих се. Добре, че не пожела млада Пропаднах бих от срам!
Димитър продължи: Надя, нека бъдем виновни заедно! Няма да съжалявате.
Честно, предложението беше изкусително. Освен това с мъжа ми нямаше никакви отношения. Георги често лежеше като труп на леглото, пиян и в забрава.
Димитър не пушеше, беше бивш спортист (на 57) и отличен събеседник. Разведен. Имаше някаква чародейна сила!
Хвърлих се с главата в тази авантюра! Три години се лутах между дома и него. Душата ми се помъти.
Спирането беше невъзможно. Но когато най-накрая поисках да го направя, нямах сили. Както се казва, гониш го, а той не си отива. Димитър завладя душата и тялото ми! Когато беше до мен, дишането ми спираше! Безумие! Но усещах, че това няма да доведе до добро. Не го обичах.
Връщайки се уморена от страстта му, искаше да се притисна до Георги. Дори пиян и вонящ, той беше моят, чист! Свой сиренца е по-сладко от чужди палачинки! Страстта идва от страдание. Исках да престана да страдам, да се върна у дома. Така мислех, но тялото ме тласкаше към пропастта.
Синът ми знаеше за Димитър. Виде ни в ресторант с приятелката си. Задължихме се да се запознаем. Борислав ме гледаше с въпросен поглед вечерта. Отшутих се: Колега, говорихме за проект. Да в ресторант, кимна той разбиращо. Не ме осъждаше, но ме молеше да не се развеждам с баща си.
Чувствах се като изгубена овца. Разведената ми приятелка ме убеждаваше: Изхвърли тези драпани любовници и се успокой! Слушах я. Но спрях се едва когато Димитър опита да ме удари.
Това беше крайъгълният камък. Тихо е морето, докато си на брега, предупреждаваше приятелката.
Отворих си очите. Три години мъка! Свободна!
Димитър продължаваше да ме преследва. Клечеше, молеше. Бях непоклатима. Приятелката ме прегърна и ми подаде чаша с надпис: Ти си права!
Георги знаеше за всичко. Димитър му звънел, мислейки, че ще напусна семейството. Георги ми призна: Когато слушах неговите приказки, исках да умра. Сам си виновен! Изпустих те. Замених те със зеления змей. Какво можех да ти кажа?
Минаха десет години. Имаме две внучки. Един ден седим с мъжа ми, пием кафе. Гледам през прозореца. Той ме хвана за ръка: Надя, не гледай настрани. Надя, не гледай настрани. Аз знам, че гледаш, но не гледай. Остани тук. До мен. Нека това е последното нещо, което виждаш аз, стар, изяден от годините, но все още твой. Защото аз никога не гледах настрани. Дори когато пишех онзи списък за Боби, когато държах химикалката с трепереща ръка и си мислех: «Ще се върна, ще направя всичко, само да е щастлива» не гледах настрани. И сега, след всичко, те моля: остани. Погледнах го. Сълзата му беше истинска. Стиснах ръката му. Прозорецът отрази нашите лица две сенки, сляти от времето, уморени, но заедно. И аз най-после спрях да търся спасение навън. Домът беше тук. В тази стая. В тази ръка. В тишината между думите.
